Решение № 15607 от 13.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7355/2017 г.

Решение № 15607 от 13.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7355/2017 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадена касационна жалба от В. Иванов, с ЕГН [ЕГН], срещу Решение № 82 от 13.04.2017 г., постановено по адм. д. № 454 по описа на Административен съд – Стара Загора (АС – Стара Загора) за 2016 г. С него е отхвърлен предявеният от Иванов срещу Дирекция "Национален парк Централен Балкан" – гр. Габрово (ДНПЦБГ) иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за присъждане на обезщетение в размер на 3000, 00 лв. за претърпени от него неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразно образувано и проведено срещу него административнонаказателно производство, и отмененото като незаконосъобразно Наказателно постановление № 2 от 11.01.2011 г., издадено от директора на ДНПЦБГ. Наред с това, Иванов е осъден да заплати на посочената дирекция 1875, 00 лв. за разноски по делото. В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Конкретно се поддържа становище, че доказателствата са възприети от съда избирателно, едностранчиво и тенденциозно в интерес на ответника, а извършените от съда фактически констатации не съответстват на събраните по делото доказателства. Наред с това, съдът не взел предвид и не обсъдил всички изложени от Иванов доводи. Неправилно било прието, че твърдените неимуществени вреди останали недоказани, както и че не е налице пряка причинна връзка между тях и незаконосъобразната административна дейност. В допълнение се сочи, че решението било немотивирано, включително в частта за разноските и е постановено от съдия, за когото е било налице основание за отвод. Предвид изложеното в касационната жалба се иска отмяна на обжалваното съдебно решение, и в зависимост от установения порок, връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд или решаване на спора по същество с уважаване на предявения иск изцяло. Претендира се присъждането на сторените по делото разноски. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се явява, но се представлява от упълномощен адвокат, който от негово име поддържа касационната жалба, а по същество моли отмяната на обжалваното съдебно решение. Представя писмени доказателства във връзка с направеното в касационната жалба оплакване, че решението е постановено от съдия, за когото било налице основание за отвод – Решение № 116 от 10.04.2012 г., постановено по нахд. д. № 62 по описа на АС - Стара Загора за 2012 г. Претендира сторените по делото разноски за своя доверител. Ответникът – ДНПЦБГ, чрез упълномощен адвокат, оспорва касационната жалба по подробни аргументи, изложени в представен по делото писмен отговор. Моли обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски за касационното производство съгласно представените доказателства за извършването им и списък на разноските. В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът по касация се представлява от упълномощен адвокат, който поддържа вече заявеното в писмения отговор становище по касационната жалба. Представя писмена защита. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. Първоинстанционният съд е разгледал предявения от Иванов иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ срещу ДНПЦБГ за присъждане на обезщетение в размер на 3000, 00 лв. за репариране на претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на честта, достойнството и доброто му име в обществото, както и негативни емоции и душевни страдания, в резултат на незаконосъобразно образувано и проведено срещу него административнонаказателно производство, приключило с отмяна като незаконосъобразно на Наказателно постановление № 2 от 11.01.2011 г., издадено от директора на ДНПЦБГ и на самия отменен акт. Първоначално по предявения от Иванов иск било постановено Решение № 160 от 07.08.2015 г. по адм. д № 120 по описа на АС – Стара Загора за 2014 г. С него ДНПЦБГ била осъдена да заплати на Иванов сума в размер на 200, 00 лв., представляваща парично обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди като следствие на отменено като незаконосъобразно Наказателно постановление № 2 от 28.03.2012 г. на директора на ДНПЦБГ, като искът до пълния предявен размер от 3000, 00 лв. бил отхвърлен. Искането на ДНПЦБГ за присъждане на разноски било отхвърлено. С Решение № 10548 от 11.10.2016 г., постановено по адм. д. № 12753 по описа на Върховния административен съд за 2015 г. било обезсилено Решение № 160 от 07.08.2015 г. по адм. д. № 120 по описа на АС – Стара Загора за 2014 г. и делото било върнато на този съд за ново разглеждане от друг състав. Съобразено било от касационната инстанция, че в диспозитива на съдебното решение административният съд се е произнесъл по предявения от Иванов срещу ДНПЦБГ иск за заплащане на обезщетение в размер на 3000, 00 лв. за неимуществени вреди, причинени от отмененото като незаконосъобразно Наказателно постановление № 2 от 28.03.2012 г. на директора на ДНПЦБГ. Прието било, че с оглед наличието на несъответствие между посоченото в исковата молба и възприетото в мотивите и диспозитива на съдебното решение наказателно постановление, вследствие издаването на което за Иванов възникнали неимуществени вреди, административният съд постановил недопустимо решение. С решението на първоинстанционния съд била формирана сила на присъдено нещо по отношение на обстоятелство, което не е част от въведения с исковата молба предмет на производството, а до приключване на касационното производство административният съд не постановил по своя инициатива или по искане на страните решение, с което се допуска поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 07.08.2015 г., по силата на което да се счете, че формираната от съда воля е различна от изразената в писмения му текст. При новото разглеждане на делото в АС – Стара Загора е установено от съда, че с Наказателно постановление № 2 от 11.01.2011 г., издадено от директора на ДНПЦБГ, въз основа на съставен Акт за установяване на административно нарушение № 4165 от 12.12.2010 г., на Иванов било наложено административно наказание глоба в размер на 100, 00 лв., на основание чл. 81, ал. 3 от Закона за защитените територии (ЗЗТ) за извършено нарушение на чл. 21, т. 16 ЗЗТ, във вр. с раздел 4. 0, т. 32 от Плана за управление на Национален парк Централен Балкан. С Решение № 434 от 30.10.2012 г., постановено по нахд № 410 по описа на Казанлъшкия районен съд за 2012 г. е отменено посоченото наказателно постановление. С Решение № 19 от 01.02.2013 г., постановено по кнахд № 520 по описа на АС - Стара Загора за 2012 г., това съдебно решение било оставено в сила. Въз основа на приобщените писмени доказателства, събраните по делото гласни доказателства и заключението на приетата съдебно – психологична експертиза, която съдът мотивирано частично не кредитирал, в решението е направен извод за неоснователност на предявения иск. Съдът се мотивирал, че е налице отменен като незаконосъобразен акт на длъжностно лице на държавата, издаден при изпълнение на административна дейност, но не са налице останалите два елемента от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ – настъпването на вреди, които да са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразна административна дейност. Съдът приел, че претенцията за обезвреда обхваща твърдените като претърпени от Иванов неимуществени вреди, чиито проявления са посочени в исковата молба, изразяващи се в нарушено доверие на прекия му ръководител; накърнено добро име сред колегите – ловци и загуба на доверието, което са имали в неговите организаторски, професионални и човешки качества ръководството на Ловно-рибарско дружество "Сокол" – гр. Казанлък и на ДЛС "Мазалат"; накърняване на доброто име, на репутацията и на авторитета му сред съграждани, съседи и близки, и лични страдания, притеснения и значителен емоционален дискомфорт от неоснователно, незаконосъобразно и необосновано образуваното и проведено спрямо него административнонаказателно производство, издаденото наказателно постановление и водените съдебни производства за установяване и доказване на неговата невиновност. Съдът направил извод, че абсолютно недоказано и неоснователно е твърдението на Иванов, че в резултат на незаконосъобразно образуваното и проведено спрямо него административнонаказателно производство, издадено наказателно постановление и водените съдебни производства във връзка с обжалването на наказателното постановление, е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в нарушено доверие на прекия му ръководител; накърнено добро име сред колегите – ловци и загуба на доверието, което са имали в неговите организаторски, професионални и човешки качества ръководствата на Ловно-рибарско дружество "Сокол" – гр. Казанлък и на ДЛС "Мазалат"; накърняване на доброто име, на репутацията и на авторитета му сред съграждани, съседи и близки. Съдът посочил, че липсват данни и доказателства, че вследствие на съставения срещу Иванов Акт за установяване на административно нарушение № 4165 от 12.12.2010 г. и издаденото въз основа на него наказателно постановление е било нарушено доверието на административния ръководител на Районна прокуратура – Казанлък към Иванов, като в тази връзка съдът отчел, че Иванов продължава да заема по трудов договор длъжността "шофьор" в Районна прокуратура – Казанлък. Според изложеното в мотивите на решението, съдът приел, че недоказани по делото останали и твърденията на Иванов за накърняване на доброто име, на репутацията и на авторитета му сред съграждани, съседи и близки, вследствие на проведеното спрямо него административнонаказателно производство. Свидетелските показания, според съда, били твърде общи и не сочили конкретни факти и обстоятелства като външно проявление и обективен израз на твърдените негативни последици. За недоказани съдът намерил и претендираните от Иванов като настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на доброто име сред колегите – ловци и загуба на доверието, което са имали в неговите организаторски, професионални и човешки качества ръководствата на Ловно-рибарско дружество "Сокол" – Казанлък и на ДЛС "Мазалат". В тази връзка съдът се позовал на казаното от свидетеля Н. Николов, като отчел от друга страна бланкетния характер на показанията относно негативизма, проявен от членовете на ловно-рибарската дружинка и от управителния съвет. Съдът се мотивирал, че обстоятелството, че този свидетел чул от членове на ловно-рибарската дружинка, че по едно време искали да свалят Иванов като неин председател заради съставения му акт за установяване на административно нарушение, тъй като "се усъмнили" в него, не било достатъчно да се приеме за доказано, че е накърнено доброто име на Иванов сред останалите ловци – и по времето на воденото срещу него административнонаказателно производство, и след това той останал председател на ловно-рибарската дружинка. По отношение на останалите релевирани проявления на твърдените като претърпени от Иванов неимуществени вреди - лични страдания, притеснения и значителен емоционален дискомфорт от неоснователно и незаконосъобразно образуваното и проведено спрямо него административнонаказателно производство, издаденото наказателно постановление и водените съдебни производства за установяване и доказване на неговата невиновност, съдът приел, че дори тези проявления на психоемоционалното му състояние да са доказани въз основа на заключението на съдебно-психологичната експертиза, не била установена по несъмнен начин тяхната пряка и непосредствена връзка именно с отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление. Въпреки заключението на експертизата, че се установяват данни за настъпила промяна в поведенческия и психологичен профил на Иванов, свързана с негативни емоционални и психически преживявания, която промяна отговаря на критериите за "Хронично разстройство в адаптацията", продължило около две години и се явява последица от продължителните неприятни за него обстоятелства, свързани с водените административно-наказателни производства, като съобразил показанията на свидетелите, Решение № 350 от 11.10.2012 г., постановено по н. д. № 1170 по описа за 2012 г. на Върховния касационен съд, Постановление от 31.01.2011 г. за отказ да се образува досъдебно производство на прокурор при Районна прокуратура - Казанлък и Постановление от 09.09.2011 г. за отказ да се образува досъдебно производство на прокурор при същата, съдът приел, че било видно, че през периода 2011 г. – 2012 г., освен съдебните производства във връзка с обжалването на наказателното постановление, от и срещу ищеца са водени и други съдебни производства и прокурорски преписки. Вещото лице взело предвид всички производства, водени от и срещу Иванов, като преценката му била направена въз основа на цялата съвкупност от наличните данни. Експертът не разграничил какви са били негативните изживявания от водените от и срещу лицето съдебни производства, като констатираното състояние е резултат и от други фактори, свързани не само с процеса по обжалване на наказателното постановление, но и с извършваните проверки в Районна прокуратура – Казанлък и тези в Ловно-рибарското дружество. Предвид това съдът посочил, че дори да се възприеме заключението на експертизата, че основното стресогенно събитие се явява издаденото наказателно постановление и съдебните производства във връзка с неговото обжалване, то пак не може да се направи категоричен и несъмнен извод, че промяната на поведенческия и психологичен профил на Иванов, свързана с негативни емоционални и психически преживявания, определена от експерта като "Хронично разстройство в адаптацията", е последица единствено от образуваното и проведено административнонаказателно производство, незаконосъобразното наказателно постановление и реализираната срещу него защита. Като извършил на основание чл. 202 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) оценка на заключението на изслушаната по делото съдебно-психологична експертиза и при преценката му с останалите събрани по делото доказателства, съдът приел, че не следва да възприема заключението в частта му, съгласно която установеното хронично разстройство в адаптацията на освидетелстваното лице, е затруднило значимо нормалното му психологично, социално и професионално функциониране. Обосновал се, че липсват каквито и да е било обективни данни, основани на извършено обследване извън проведеното експертно оценъчно интервю и психологическо изследване на Иванов, които да сочат на конкретни проявления на изменения в психологичното, социално и професионално функциониране на Иванов, още по-малко такива, които да дават основание за определянето на тези изменения като затрудняващи значимо нормалното функциониране на лицето. Показанията на свидетелите Николов и Неделчев според съда, представлявали едно субективно мнение, което не е обосновано с посочване на конкретни факти и обстоятелства от поведението на Иванов като външно проявление и обективен израз на твърдените вътрешните изживявания. Съдът приел, че наказателното постановление, с което на ищеца е наложена глоба в размер на 100, 00 лв., сочено като причина за вредите, не е от естество и характер, които биха могли да имат като последица за Иванов сочените от него отрицателни емоционални усещания. Предвид това, съдът счел, че определеното от експерта психоемоционално негово състояние не може еднозначно да се приеме като такова, представляващо пряка и непосредствена вреда – типична и нормално настъпваща последица във връзка със защитата срещу незаконосъобразно административнонаказателно обвинение и наложена административна санкция, следваща по време и място противоправния резултат – незаконосъобразно издаденото наказателно постановление. В допълнение съдът се мотивирал, че не всяко неприятно усещане или чувство и не всяка душевна депресия дават основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, а само тези, които справедливостта изисква да бъдат възмездени. Наред с всичко изложено, съдът съобразил и това, че постановената от съда отмяна на наказателното постановление се основава на допуснато от наказващия орган формално нарушение на изискванията по чл. 57, ал. 1 от Закона за административните нарушения и наказания за съдържанието на наказателното постановление и погасяването на отговорността вследствие изтичането на абсолютния давностен срок за административнонаказателно преследване. С оглед приетата с крайния съдебен акт формална незаконосъобразност на наказателното постановление, като основание за неговата отмяна, преживените от Иванов субективни негативни емоционални усещания не могат да бъдат свързани със съдебно признати и установени със сила на пресъдено нещо неоснователност на административно наказателното обвинение и липса на извършено съставомерно от обективна и субективна страна деяние, квалифицирано като административно нарушение. Предвид изложеното съдът направил извод, че не е доказано по безспорен начин кумулативното наличие на всички елементи на правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на ДНПЦБГ по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за претърпени от Иванов неимуществени вреди, намиращи се в причинно-следствена връзка с незаконосъобразна административна дейност на длъжностни лица от посочената дирекция. Предвид изхода на спора и на основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, осъдил Иванов да заплати на ДНПЦБГ сума в размер на 1875, 00 лв. за сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса. Решението е валидно и допустимо. То е неправилно в частта за присъдените на ДНПЦБГ разноски за адвокатско възнаграждение и правилно в останалата му част. Неоснователно е оплакването, релевирано в касационната жалба, че обжалваното решение е постановено от съдия, досежно когото било налице основание за отвод, предвид което съдът, разгледал спора, не бил безпристрастен. Фактът, че съдията–докладчик от първоинстанционния съд, постановил решението, предмет на касационен контрол, е бил член – съдия на съдебния състав, постановил Решение № 116 от 10.04.2012 г. по нахд № 62 по описа на АС – Стара Загора за 2012 г. не води на извод за наличие на основание по чл. 22 ГПК. Настоящият случай не попада в обхвата на хипотезата по чл. 22, ал. 1, т. 5, предл. първо ГПК, според която не може да участва като съдия по делото лице, което е взело участие при решаване на делото в друга инстанция, доколкото съдията – докладчик от АС – Стара Загора е участвал в разглеждането на делото по оспорване на отмененото с влязъл в сила съдебен акт наказателно постановление, а не в производството по разглеждане на предявения иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Неоснователни са също така касационните оплаквания, че съдът не обсъдил изложените от Иванов в исковата молба доводи и постановил немотивирано съдебно решение. Тъкмо обратното - в съответствие с направените в исковата молба твърдения от Иванов, последователно и обстоятелствено, първоинстанционният съд е пристъпил към разглеждане на предявения пред него спор и е постановил решение, което съответства на изискуемото от закона съдържание съгласно чл. 172а, ал. 1 и ал. 2 АПК. Съдът е направил конкретни и много подробни фактически установявания въз основа на приобщените по делото писмени и гласни доказателства и заключението на изслушаната и приета съдебно – психологическа експертиза. Изрично посочил причините, поради които дал вяра на част от доказателствата, а на други – не. В тази връзка, не се споделя и релевирания в касационната жалба довод, че извършените от съда фактически констатации не съответствали на събраните по делото доказателства, които на свой ред били възприети от съда избирателно, едностранчиво и тенденциозно в интерес на ответника. Така изтъкнатият довод обобщава недоволството на касационния жалбоподател от оценъчната дейност на първоинстанционния съд по отношение на събраните доказателства и заключението на експертизата и спрямо изводите, направени въз основа на приетото за установено от фактическа страна. Този довод не е обоснован с конкретни твърдения, но при цялостната проверка на решението по наведените касационния оплаквания, настоящият състав го намира за неоснователен. Като неоснователно се преценява и оплакването на Иванов от възприетото в обжалваното решение, че твърдените неимуществени вреди не са доказани, както и за липсата на пряка причинна връзка между тях и незаконосъобразната административна дейност. За да направи изводите си относно липсата на предпоставките за ангажиране отговорността на ДНПЦБГ по предявения от Иванов иск, съдът е извършил обстоен анализ на всички събрани по делото доказателства, а така също и на експертното заключение, като в резултат е направил фактически и правни изводи, които се споделят от настоящия състав. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че по делото е доказано съществуването на отменено като незаконосъобразно наказателно постановление, но недоказани са останали другите два елемента на фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ – настъпването на твърдените в исковата молба вреди (обсъдени от съда, така както са заявени), които да са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразната административна дейност. Не отговоря на истината, че доводите на Иванов не били обсъдени, а доказателствата - интерпретирани в интерес на ответника. За да приеме за неоснователно и недоказано твърдението на Иванов, че в резултат на административнонаказателното производство и издаденото незаконосъобразно наказателно постановление е претърпял вреди, изразяващи се в нарушено доверие на прекия му ръководител от Районна прокуратура – Казанлък, съдът правилно е съобразил липсата на данни, в качеството му на служител на прокуратурата на Иванов да са налагани дисциплинарни наказания, да е отстраняван от работа или от изпълнение на служебни задължения, както и липсата на други обективни проявления на "нарушено доверие" на прекия му ръководител, като съдът отдал значение и на факта, че и към момента на разглеждане на спора Иванов продължавал да заема длъжността "шофьор" по трудов договор там. Въз основа на подробно обсъждане и оценка на събраните по делото гласни доказателства съдът обосновано приел, че не са доказани и останалите твърдения за настъпили вреди, изразяващи се в накърняване на доброто име на Иванов, репутацията и авторитета му сред съграждани, съседи и близки, както и тези, изразяващи се в накърняване на доброто име сред колегите – ловци и загуба на доверието, което са имали в неговите организаторски, професионални и човешки качества ръководствата на Ловно – рибарско дружество "Сокол" – Казанлък и на ДЛС "Мазалат". За да отхвърли като недоказани твърденията на Иванов за настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в лични страдания, притеснения и значителен емоционален дискомфорт, съдът обосновано приел, че не е установена пряката и непосредствена причинна връзка именно с отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление предвид данните по делото, че в периода 2011 г. – 2012 г. от и срещу Иванов са водени и други съдебни производства, прокурорски преписки и проверки в ловно – рибарското дружество. Правилно е прието от него, че установеното в тази насока не дава възможност да се направи извод, че промяната в поведенческия и психологичен профил на Иванов, свързана с емоционални и психически преживявания, определена от експерта като "Хронично разстройство в адаптацията" е последица единствено на образуваното и проведено административнонаказателно производство, издаденото наказателно постановление и проведената срещу него защита. Последният извод на съда, базиран на некредитиране на заключението на експертизата в частта му, съгласно която установеното хронично разстройство в адаптацията на Иванов е затруднило значимо нормалното му психологично, социално и професионално функциониране, е мотивиран подробно и обосновано в решението, което също не дава основание да се приеме за основателно оплакването на Иванов за избирателно, едностранчиво, тенденциозно и в полза на ответника, обсъждане на доказателствата. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Има се предвид не само размера на следващото се обезщетение, а и всичко, което е свързано с обезщетяването. На обезщетяване подлежат и вътрешните, душевни състояния но само тогава, когато справедливостта налага същите да бъдат възмездени. Не всяко неприятно усещане и душевно страдание дава основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Във всички случаи неимуществените вреди трябва да са действително настъпили и да бъдат доказани, а преценката, която прави съдът е въз основа на общоприетото обществено становище за справедливостта. Като е приел еднозначно на така изразеното становище, първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде оставено в сила в тази част. Решението е неправилно в частта за разноските, с която Иванов е осъден да заплати на ДНПЦБГ сума в размер на 1870, 00 лв. за сторените от дирекцията по делото такива за адвокатско възнаграждение, поради което в тази част следва да бъде отменено. Неправилно е възприетото от съда в обжалваното решение, че предвид изхода на спора, правилото на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, води на извод за уважаване на искането на ответника в първоинстанционното производство за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. В нарушение на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, тълкувана във връзка с чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, която е специална и дерогира правилото на чл. 78, ал. 3 от ГПК, се явява изводът за първоинстанционния съд за присъждане на ДНПЦБГ на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1870, 00 лв., обоснован от изхода на спора. Съвместното тълкуване на посочените разпоредби от ЗОДОВ води на извод, че решението в частта, с която Иванов е осъден да заплати на ДНПЦБГ разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 1870, 00 лв. следва да бъде отменено като неправилно, на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК. Вместо него следва да се постанови друго в тази част, като искането на ДНПЦБ за присъждане на адвокатско възнаграждение бъде оставено без уважение. По същите причини искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство, направено от ответника по касация, въпреки изхода на спора, е неоснователно. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение