Решение № 2904 от 27.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4528/2013 г.

Решение № 2904 от 27.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4528/2013 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Иван Петров Иванов, представляван от пълномощника му адв. Светослава Хаджиева, срещу решение № 250 от 8.02.2013 г., постановено по адм. д. № 1760/11 г. от Административен съд - гр. Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му срещу ревизионен акт (РА) № 161100113/31.03.2011 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП- гр. Пловдив, потвърден с решение № 480 от 3.06.2011 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Пловдив, в частта относно допълнително определения данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007 г. в размер на 13 297.29 лв., ведно със законна лихва в размер на 4 768.63 лв., данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2008 г. в размер на 1 720.99 лв., ведно със законна лихва в размер на 357.61 лв., и данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2009 г. в размер на 3 366,08 лв., ведно със законна лихва в размер на 318.85 лв. С решението съдът е осъдил жалбоподателя да заплати на Дирекция "ОДОП"-гр. Пловдив разноски по делото в размер на 926,59 лв. В касационната жалба се правят оплаквания, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат съответни доводи в подкрепа на оплакванията. Отправя се искане до Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - гр. Пловдив и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени обжалвания ревизионен акт. Претендира се заплащане на разноски. Ответникът по касационната жалба- директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" -гр. Пловдив, чрез своя процесуален представител, взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата на Иван Петров Иванов от гр. Свиленград срещу ревизионен акт (РА) № 161100113/31.03.2011 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП- гр. Пловдив, потвърден с решение № 480 от 3.06.2011 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Пловдив, в частта относно допълнително определения данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007 г. в размер на 13 297.29 лв., ведно със законна лихва в размер на 4 768.63 лв., данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2008 г. в размер на 1 720. 99 лв., ведно със законна лихва в размер на 357. 61 лв., и данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2009 г. в размер на 3 366. 08 лв., ведно със законна лихва в размер на 318. 85 лв. Съдът е описал подробно и систематично установената фактическа обстановка по време на ревизията - издадените заповеди във връзка с провеждането на ревизията, извършените процесуални действия по събиране на доказателства и резултатите от тях, основанията, които са дали на органа по приходите да проведе ревизията по реда на чл. 122 и сл. от ДОПК, критериите, по които е била определена данъчната основа за определяне на данък общ доход по действащите материални закони през съответните ревизирани периоди. Съдът е описал подробно и събраните в хода на ревизията писмени доказателства и възраженията на ревизираното лице, както и доказателствата, представени при административното и съдебното обжалване. Възпроизведено и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, както и показанията на разпитания свидетел Паскалис Дикидис. По съществото на спора съдът е разгледал възраженията на жалбоподателя за незаконосъобразност на оспорения ревизионен акт. На първо място са изложени мотиви защо съдът приема, че не са оборени констатациите на ревизионния акт за наличие на хипотези по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК - декларираните и получените доходи от ревизираното лице не съответстват на имущественото му и финансовото състояние за ревизирания период. Посочено е, че в хода на ревизията е установено, че жалбоподателят и съпругата му са закупили недвижим имот в гр. София и са извършили разходи в значителни размери, като декларираните от тях доходи са в по-малък размер, а разликата е компенсирана със заемни средства в значителен размер, като при извършените насрещни проверки е установено, че твърдяните като заемодатели лица не разполагат с парични средства, които да предоставят на лицето. В решението са изложени аргументите на съда защо приема, че не са оборени констатациите на органа по приходите, за не предоставяне в заем на жалбоподателя на сумата от 101 000 щатски долара през 2002 г. от свидетеля Паскалис Дикидис. Систематизирани, мотивите на решаващия съд в тази насока се изразяват в следното: 1. отделяйки спорното от безспорното на първо място е прието, че на датите на подписване на договорите за заем заемодателят се е намирал на територията на Република България и че Паскалис Дикидис е действал като представител на чужда фирма на територията на страната и е реализирал доходи на продажби на цигари в "Свободна безмитна зона - Свиленград". 2. По делото липсват категорични доказателства, че лицето-заемодател е притежавало такава сума, която да може да предостави в заем; 3. липсват данни за съхранение на сумата след даването и в заем през 2002 г. и използването й през ревизирания период. 4. от доказателствата по делото не се установяват твърденията на жалбоподателя и свидетеля Паскалис Дикидис, че доходите на последния са от оборот, реализиран в магазин "Мариус", стопанисван от неговия баща Панделис Дикидис. 5. косвено доказателство, че няма реално предаване на въпросната сума е обстоятелството, че към 2012 г. същата не е върната и няма предприети действия от заемодателя за връщането й. По- нататък в мотивите на съда е прието, че във входящия паричен поток правилно не са включени доходите на родителите на жалбоподателя от производство на селскостопанска продукция, които доходи са декларирани през 2010 г. извън законово установените срокове за декларираните им през 2004 г. По т. 20 от решението са изложени мотивите на съда за неоснователност на жалбата относно частта от ревизионния акт, в която е отказано включването във входящия паричен поток на сумата от 48 048 лв. от 5бр. физически лица, внесени по разплащателната сметка на Иван Иванов. Посочено е защо съдът приема за правилно констатациите на РА за невключване в паричния поток на сумата от 89 441. 17 лв., декларирана като получен дивидент от жалбоподателя за 2009 г. Отбелязано е, че при извършената проверка в хода на ревизията е установено, че няма осчетоводяване на такава сума в счетоводството на "Юнион Комерс"-ЕООД, като протоколът от 15.09.2009 г. и разходният документ от 23.09.2009 г. за заплащане на данък върху дивидента не са достатъчни доказателства за установяване на факта на изплащане на дивидент. Посочено е и това, че вещото лице само включило в паричния поток за 2009 г. тази сума, без да е извършило проверка и направило констатации за този факт. По т. 22 от решението са изложени мотиви на съда относно заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза и кои варианти и защо не следва да бъдат приети. По т. 23 административният съд е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя за включване в обхвата на ревизията на данъчен период 2004 г. На база на тълкуване на относими разпоредби от ДОПК е направен краен извод, че петгодишния срок по чл. 109 от ДОПК за реализирани доходи от 2004 г. започва да тече от 01.01.2006 г. и изтича на 31.12.2010 г. и към момента на възлагане на ревизията не е изтекъл. Посочено е още, че в случая не е изтекъл и давностният срок по чл. 171 от ДОПК, а отделно от това за тази година не са установени и данъчни задължения. Направен е краен извод за законосъобразност на ревизионния акт и неоснователност на жалбата. Решението е правилно. В касационната жалба основно се излагат аргументи против изводите на административния съд за полученият заем в размер на 101 000щатски долара от Паскалис Дикидис, както и и по отношение на изводите му за начина на определяне на данъчната основа. По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: Не намират подкрепа във фактите по делото и закона и оплакванията на касатора свързани с изводите на съда за не признаването на твърденията за получен в заем сумата от 101 щатски долара от гръцкият гражданин Паскалис Дикидис. При правилно тълкуване на заемния договор като вид граждански договор, административният съд правилно е приел, че само представяне на разписки за получени в заем суми не е достатъчно, за да се приеме, че такъв договор действително е сключен, а следва да бъде и доказано, че лицето заемодател разполагала в наличност със сумата, която е предоставил на заемополучателя. Наличието на паричните суми у заемодателите е положителен факт, от доказването на който настъпват благоприятни последици за ревизираното лице /доказва се произход на средствата и извършените разходи/, поради което при условията на чл. 154, ал. 1 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК и чл. 144 от АПК в негова тежест е да докаже този факт. По отношение на получените заемни средства от Паскалис Дикидис решаващият съд е обсъдил обстойно всички факти и обстоятелствата по делото, като е стигнал до верни изводи, че същият не е разполагал с паричните суми, за които се твърди, че е дала на жалбоподателя. Като допълнение следва да бъде посочено, че в хода на ревизията е установено, че въпросното лице към 2002 г. е имал регистрация като едноличен търговец и през три последователни години е подавал нулеви данъчни декларации, т. е. не развива стопанска дейност. Дори да се приеме, че такава сума действително е получена, отговорът на спорния въпрос предполага установяване и на факта, че тя е била налична към 1.01.2005 г., за да бъде доказано твърдението на страната, че е налице положително салдо към тази дата. Вярно е, че твърдението за неизразходването на една сума съставлява отрицателен факт, поради което с оглед правилата на разпределение на доказателствената тежест този който твърди, че тя е изразходвана следва да докаже това обстоятелство. Но в същото време е вярно и това, че житейски и икономически е оправдано да се сключва договор за заем на парични средства за покриване на конкретно възникнало задължение. Поради това е лишено от нормална логика да се твърди, че паричните суми от заем от 2002 г. са получени без някаква конкретна нужда, поради което не са били и използвани, от което следва, че те са налични към началото на ревизирания период. Доказателства за установяване на това, че задълженията, за погасяването на които са получени в заем паричните суми, не са възникнали, и тези суми са останали налични, не са ангажирани от жалбоподателя. Не са ангажирани и доказателства къде и как /в банков сейф, по банкова сметка или другаде/ е била съхранявана тази сума след получаването й в заем, за да се приеме, че тя е била налична към въпросната дата. Цитираните в жалбата решения на ВАС касаят друга фактическа обстановка, поради което са неотносими към настоящия случай. Изводите на органа по приходите за наличие на хипотеза по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК са изградени на база на анализ на установените факти и обстоятелства по време на ревизията и предвид гореизложеното административният съд е направил верен извод, че тези констатации не са оборени от данъчно-задълженото лице. Направените оплаквания относно допуснати технически грешки при формирането на данъчната основа касаят оспорения ревизионен акт, а предмет на настоящето производство е решението на първоинстанционния съд - чл. 208 от АПК. Тези оплаквания не са правени пред първата инстанция, поради което е процесуално недопустимо да се повдигат за пръв път при касационното обжалване на първоинстанционното решение. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, в решението на Административен съд - Пловдив не страда от пороците, твърдяни в касационните жалби и при условията на чл. 221, ал. 2 от следва да бъде оставено в сила. Юрисконсултско възнаграждение на ответника не следва да бъде присъждано, независимо от поддържаното искане за това, тъй акто с първоинстанционното решение е присъдено такова в размера по чл. 161, ал. 1, пр. посл. ДОПК. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,