Решение № 12830 от 15.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4790/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Началник отдел Оперативни дейности- Варна в ГД Фискален контрол при ЦУ на НАП срещу Решение 82/17.03.2021 г. по адм. д. 652/2020 г. по описа на Административен съд Добрич, с което е отменена негова Заповед за налагане на принудителна административна мярка 336 ФК от 06.11.2020 г. Касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен поради нарушение на материалния закон, съставляващо отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че в заповедта за налагане на процесната ПАМ са изложени достатъчно мотиви относно продължителността на срока за налагането ѝ. Посочва, че съдът като последваща контролна инстанция разполага с правомощието да намали срока за запечатване на съответния обект, като изброява съдебна практика в тази насока. Акцентира, че от изменението на нарушената разпоредба до констатиране на нарушението е изминал достатъчно дълъг период, като нарушението е отстранено едва след издаване на процесната заповед. В подкрепа на тезите си развива подробни доводи, като по същество претендира отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на жалбата срещу процесната заповед, ведно с присъждане на разноски да юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационна жалба Лафи ООД, ЕИК[ЕИК], с писмен отговор, чрез упълномощения адвокат оспорва основателността й. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, за да се произнесе, съобрази следното: С обжалваното решение първостепенният съд е отменил Заповед за налагане на принудителна административна мярка 336 ФК от 06.11.2020 г. на Началник отдел Оперативни дейности- Варна в ГД Фискален контрол при ЦУ на НАП, с която на Лафи ООД е наложена принудителна административна мярка запечатване на търговски обект бензиностанция Лафи Балик, находящ се в гр. Балчик и забрана за достъп до него за срок от 20 дни на основание чл. 186, ал.1, т.1, б.а и чл. 187, ал.1 ЗДДС. За да достигне до извод за основателност на оспорването първоинстанционният съд е приел, че атакуваната заповед е издадена от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Преценил е, че събраните доказателства установяват основанието по чл. 186, ал. 1, т. 1, б. а ЗДДС, но налагането на ПАМ не е съобразено с материалния закон и неговите цели. Посочил е, че издадено през 2018 г. наказателно постановление, но за извършено преди две години друго нарушение на чл. 33, ал. 1 от Наредба Н-18/2006 г., не може да служи като основание за определяне на изключително дълъг срок за запечатване на търговския обект за констатираното нарушение. Акцентирал е, че извършеното нарушение не представлява неотчитане на продажба в търговски обект, а представлява неправилно отчитане на продажбата, но в съответствие с предходната редакция на нарушената разпоредба. Обосновал е извод за нарушаване на принципа за съразмерност. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са доводите на касатора, че обжалваният съдебен акт е постановен в нарушение на материалния закон. Първоинстанционният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност всички събрани доказателства, наред с твърденията и възраженията на страните и в резултат на това е достигнал до логически издържани и съответстващи на приложимия материален закон правни изводи. От фактическа страна е установено, че при проверка на 21.10.2020 г. в търговски обект - бензиностанция Лафи Балик, стопанисван от Лафи ООД, органите по приходите са констатирали, че дружеството е отчело продажбата на битова газ по ФКБ 00183956/21.10.2020 г. в данъчна група В, вместо в данъчна група Б. Така осъщественото деяние правилно е квалифицирано от решаващия състав като нарушение по чл. 27, ал. 4 от Наредба Н- 18/13.12.2006 г. на МФ вр. с чл. 118, ал. 1 ЗДДС и като основание по чл. 186, ал. 1, т. 1, б. а ЗДДС за налагане на ПАМ. За да прецени съответствието на наложената ПАМ с целта на закона, обосновано първоинстанционният съд е съобразил, че по същество в заповедта са изложени бланкетни мотиви досежно продължителността на срока за налагането й, без да е осъществен конкретен анализ в каква степен установеното нарушение засяга утвърдения ред на данъчна дисциплина. Посочването на извършено преди две години нарушение на чл. 33, ал. 1 от Наредба Н-18/2006 г. не мотивира извод за системно неизпълнение на задълженията на търговеца и създаване на организация, водеща до отклонение от данъчно облагане, нито за налагането на ПАМ за срок от 20 дни при нормативно предвиден максимум от 30 дни. В тази връзка следва да се подчертае, че прилагането на принудителни административни мерки трябва да бъде съобразено с необходимостта актовете и действията на административните органи да не причиняват вреди, които са явно несъразмерими с преследваната цел. В случая, налагането на ПАМ за 20-дневен срок и то без продължителността му да е мотивирана с конкретни доводи е явно несъразмерно на целта, за която актът се издава. Заповедта е в колизия с принципа, прогласен с чл. 6, ал. 5 АПК и поради това на основание чл. 146, т. 5 е незаконосъобразен. Доводи в тази насока могат да се черпят и от обстоятелството, че към датата на постановяване на съдебното решение и само месец след издаване на процесната заповед, нормата на чл. 186, ал. 1, т. 1,б. а ЗДДС е изменена, считано от 12.12.2020 г. Според сега действащата редакция ПАМ се налага, ако лицето не издаде съответен документ за продажба по чл. 118 ЗДДС, от което следва, че след 12.12.2020 г. за нарушение от типа на процесното не се издава заповед за налагане на ПАМ. Въпреки, че нормата няма предвидено обратно действие, то тя показва волята на законодателя, че прилагането на ПАМ в такива случаи не съответства на целта на закона и води до налагане на несъразмерна спрямо тежестта на извършеното нарушение мярка спрямо икономическите субекти, което обстоятелство следва да бъде зачетено. Като е достигнал до същия краен извод и е отменил оспорената заповед, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора ответникът има право да му бъдат присъдени направените по делото разноски. Такива се претендират в размер на 200 лв. за адвокатско възнаграждение, като не са представени доказателства за плащането му (в отговора към жалбата е посочено като приложение пълномощно, което не е приложено), поради което не се присъждат. Така мотивиран на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение