Решение № 4839 от 29.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7628/2014 г.

Решение № 4839 от 29.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7628/2014 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Николай Георгиев Михайлов, гр. София, ж. к. "Надежда", бл. 112, ет. 1, ап. 1 срещу Решение № 2761 от 25.04.2014 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 2178/2014 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Михайлов срещу Заповед № 20907 от 09.01.2014 г. на началника на отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, с която на основание чл. 171, т. 4 от Закона за движение по пътищата му е наложена принудителна административна мярка изземване на свидетелството за управление на моторно превозно средство.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за нищожно, недопустимо и неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 1, 2 и 3 АПК. Решението не е съобразено с тълкувателно решение № 2 от 14.05.1991 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния съд и тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на общото събрание на Върховния административен съд. Съдът не прецизирал и не съобразил доказателствата по делото досежно компетентността на органа. Не обсъдил предпоставките на чл. 146 АПК във вр. с чл. 55 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Сочи, че "Разсъжденията по един норматив като се изолират относимите към предмета на спора с цел да се обоснове едно неразумно решение, го прави недопустимо, неправилно и незаконосъобразно - нищожно". Съдът не отчел, че органът не е имал материална компетентност да налага мярката, тъй като наказателното постановление, което му дава евентуално правомощие, не е влязло в сила. Сочи, че съдът не отчел лишаването му от възможността да осъществи правото си на защита. Счита за логично, че без да се докаже виновно поведение на водача по всички предпоставки на Закона за административните нарушения и наказания, е недопустимо да се налага принудителна административна мярка. Моли съда да обяви Заповед № 20907 за нищожна и за незаконосъобразна. Касаторът се представлява от адв. Ивайло Ангелов, Адвокатска колегия, гр. Перник.

Ответникът по касационната жалба - началникът на отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, счита същата за неоснователна. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Обжалваното решение е постановено в рамките на правомощията на съда. Съдът обсъдил всички относими доказателства и правилно обосновал извод за приложимост на чл. 157, ал. 4 във вр. с чл. 171, т. 4 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП.).

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. Николай Георгиев Михайлов притежавал свидетелство за управление на моторно превозно средство № 201136261, категория "В", "С" и "М".

2. На 19.03.2009 г. на Михайлов било издадено наказателно постановление № 30277, с което за нарушение на чл. 183, ал. 4, т. 7 ЗДвП му е наложено административно наказание "глоба" в размер на 50, 00 лв. и са му отнети 8 контролни точки. Наказателното постановление било връчено лично на Михайлов на 21.11.2012 г. и не било обжалвано.

3. На 06.07.2011 г. на Михайлов било издадено наказателно постановление № 1737, с което за нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП му е наложено административно наказание "глоба" в размер на 150, 00 лв. и са му отнети 7 контролни точки. Наказателното постановление било връчено лично на Михайлов на 21.11.2012 г. и не било обжалвано.

4. На 18.01.2011 г. на Михайлов било издадено наказателно постановление № 116347, с което за нарушение на чл. 47, ал. 2 ЗДвП му е наложено административно наказание "глоба" в размер на 20, 00 лв. и са му отнети 4 контролни точки. Наказателното постановление било връчено лично на Михайлов на 22.03.2012 г. и не било обжалвано.

5. На 17.06.2011 г. на Михайлов било издадено наказателно постановление № 58055, с което за нарушение на чл. 47, ал. 1 ЗДвП му е наложено административно наказание "глоба" в размер на 20, 00 лв. и са му отнети 4 контролни точки. На наказателното постановление е посочено, че е връчено при условията на чл. 58, ал. 2 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) на 15.03.2013 г. Няма данни да е обжалвано. По делото е представена обратна разписка, с която наказателното постановление било изпратено на адреса на Михайлов. В обратната разписка е посочено, че пратката е непотърсена.

6. На 20.03.2012 г. на Михайлов било издадено наказателно постановление № 13085, с което за нарушение на чл. 183, ал. 4, т. 6, пр. 1 ЗДвП му е наложено административно наказание "глоба" в размер на 60, 00 лв. и са му отнети 14 контролни точки. Наказателното постановление било връчено лично на Михайлов на 21.11.2012 г. и не било обжалвано.

7. На 25.04.2012 г. на Михайлов било издадено наказателно постановление № 20907, с което за нарушение на чл. 47, ал. 2 ЗДвП му е наложено административно наказание "глоба" в размер на 10, 00 лв. и са му отнети 8 контролни точки. Наказателното постановление било оставено в сила с решение от 29.03.2013 г. на Софийски районен съд, постановено по административно-наказателно дело № 22196/2012 г., което влязло в сила на 16.07.2013 г.

8. На 28.08.2012 г. министърът на вътрешните работи, със заповед № Iз-1741, издадена на основание чл. 165, ал. 1 ЗДвП, определил Столичната дирекция на вътрешните работи като служба за контрол по Закона за движение по пътищата.

9. На 17.09.2912 г. директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи, със заповед № Iз-11783, оправомощил началника на отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи да налага принудителни административни мерки по чл. 171, т. 4 ЗДвП.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Приел, че заповедта е и материално законосъобразна. Приел, че общият брой на отнетите на Михайлов контролни точки с издадените му наказателни постановления е 45. Дори и да се приеме, че наказателно постановление № 58055 не е връчено на Михайлов, тъй като пощенската пратка се е върнала непотърсена от адреса, общият брой на отнетите му контролни точки е 41, с което загубил целия регламентиран от Наредба № I-1959 от 17.11.2007 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на мторно превозно средство, условията и реда за отнемането им и списъка на нарушенията на правилата за движение по пътищата, за които де отнемат (Наредба № I-1959) брой точки. Приел, с оглед на това, че Михайлов загубил правоспособността си и бил длъжен да върне свидетелството си за управление на моторно превозно средство, което не сторил. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърлил жалбата.

Този извод на съда е правилен.

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е нищожно, недопустимо и неправилно. Следва да се посочи, че твърдяните от касатора пороци на обжалваното съдебно решение могат да бъдат относими само при условията на алтернативност. Няма как едно решение, което е нищожно, да е и недопустимо и неправилно, или едно решение, което е недопустимо, да бъде и нищожно и неправилно. Доводите на касатора, които сочи и за трите порока на съдебното решение са нарушение на две тълкувателни решения, на чл. 55 НПК и чл. 22 ЗАНН, както и липса на материална компетентност поради невлизане в сила на наказателните постановления и нарушено право на защита. Тези доводи са относими за порока материална незаконосъобразност, не и за нищожност и недопустимост на съдебното решение. Но с оглед на задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК съдът служебно дължи проверка на валидността и допустимостта на обжалваното решение.

За да бъде едно съдебно решение нищожно трябва да не е издадено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, спора да е извън правораздавателната власт на съда, да не е в писмена форма и да не е подписано. Видно от обжалваното решение същото е издадено в писмена форма и от надлежно функциониращ състав с оглед на чл. 164 АПК. Решението е в рамките на правораздавателната власт на съда и е подписано. С оглед на това доводът на касатора за нищожност на съдебното решение е неоснователен.

За да бъде едно съдебно решение недопустимо трябва да не отговаря на изискванията, при които делото може да бъде решено по същество. В случая процесуалните предпоставки за допустимост на съдебното производство са налице и липсват процесуални пречки. Заповед № 20907 е подлежащ на оспорване административен акт - чл. 172, ал. 5 ЗДвП., касаторът е правосубектен, има правен интерес от оспорването, жалбата му не е просрочена - подадена е в срока по чл. 149, ал. 1 АПК, актът не е оттеглен. Следователно, както правилно приел и съдът, налице са всички процесуални предпоставки за допустимост на съдебното производство и съответно на постановеното по него съдебно решение.

Освен че е валидно и допустимо, обжалваното съдебно решение е и правилно, постановено в съответствие с релевантните материалноправни разпоредби.

Касаторът счита, че решението е постановено в нарушение на тълкувателно решение № 2 от 14.05.1991 г. С тълкувателно решение № 2 от 14.05.1991 г. по гр. д. № 2/1991 г. Върховният съд приел, че административен акт, който е издаден от некомпетентен по степен орган е нищожен. Съгласно чл. 165, ал. 1 ЗДвП министърът на вътрешните работи определя службите за контрол на движението на пътя. В случая, от доказателствата по делото е безспорно, че министърът на вътрешните работи определил с нарочна заповед Столичната дирекция на вътрешните работи за служба за контрол на движението по пътищата. Съгласно чл. 172, ал. 1 ЗДвП ръководителите на службите за контрол или оправомощени от тях длъжностни лица могат да налагат принудителните административни мерки. Със заповед № I-11783 от 17.09.2012 г. директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи оправомощил началника на отдел "Пътна полиция" да налага принудителни административни мерки по чл. 171, т. 4 ЗДвП. Налице е установена със закон възможност за делегация на правомощия, която компетентният орган извършил с нарочен акт. Следователно, в случая издалият оспорената заповед орган е надлежно оправомощен да налага принудителна административна мярка по чл. 171, т. 4 ЗДвП и довода на касатора за нарушение на тълкувателно решение № 2 е неоснователен.

Що се отнася до довода му за нарушение на тълкувателно решение № 4, той също е неоснователен. Тълкувателно решение № 4 е относимо за разпределението на подсъдността на делата между Върховния административен съд и административните съдилища. В случая оспорената заповед е издадена от орган, чийто акт не попада в изключението на чл. 132, ал. 1 АПК. Оспорването на заповедта е подсъдно на административен съд, по правилата на родовата подсъдност, съгласно чл. 132, ал. 1 АПК, и на Административен съд, София град, с оглед на правилата на местната подсъдност - чл. 133, ал. 2, т. 2 АПК. Именно Административен съд, София град, издал обжалваното решение.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е в нарушение на чл. 55 НПК. Член 55 НПК регламентира правата на обвиняемия в наказателния процес. Тази норма, и изобщо Наказателно-процесуалния кодекс са неприложими в административното производство по налагане на принудителна административна мярка. Актът, с който мярката се налага е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК и цялото административно и съдебно производство протичат по правилата именно на този кодекс. Няма норма в Административнопроцесуалния кодекс, която да задължава органа да прилага чл. 55 НПК. Поради това доводът на касатора за неговото нарушение е неотносим към предмета на спора, поради което е и неоснователен.

Що се отнася до чл. 22 ЗАНН тази норма е обща и въвежда в позитивното право възможността конкретният държавен орган да наложи принудителна административна мярка. Сама по себе си тази норма не е правно основание за налагане на конкретна мярка, в т. ч. и мярката на касатора. С оглед на това тя не е и не би могла да бъде нарушена.

Не намира опора в доказателствата по делото и довода на касатора за нарушаване на правото му на защита. Видно от доказателствата по делото касаторът не е лишен от право на съдебна защита. Същият имал надлежно упълномощен адвокат, който не се явил в съдебно заседание. Право на страната е да прецени дали да има адвокат или не, както и кой адвокат да я представлява и какво да бъде процесуалното поведение на пълномощника. За гарантиране на правата на касатора е важно, че той е надлежно уведомен за съдебното заседание и съдът му предоставил достъп до всички доказателства по делото.

Неоснователен е и доводът на касатора за неправилност на съдебното решение поради невлизане в сила на наказателните постановления, послужили като основание за налагане на принудителната административна мярка. Както правилно приел съдът, от посочените в заповед № 20907 шест наказателни постановления пет са връчени лично на касатора. Сборът от отнетите по тези наказателни постановления контролни точки е достатъчен, за да е налице отнемане на всички контролни точки. Това, както обосновано сочи и съдът, води до загуба на правоспособността да се управлява моторно превозно средство. Този безспорно установен релевантен юридически факт - на отнемане на повече от допустимите тридесет и девет контролни точки, прави свидетелството за управление, като индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство - чл. 50, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), неверен. Той престава да съответства на удостовереното в него, което налага и задължителното му изземване.

Видно от изложеното обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. Съдът не е допуснал твърдяните от касатора нарушения, поради което съдът следва да остави в сила обжалваното решение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд