Решение № 10349 от 13.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2985/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Директора на ТД на НАП Варна срещу решение 8/27.01.2021г., постановено по административно дело 242/2020г. по описа на Административен съд - Силистра, с което е отхвърлен предявения от него иск за обявяване нищожността на решение 103/23.10.2020г., постановено по адм. дело 57/2020г., в частта в която е отменено решение 42/21.02.2020г. на Директора на ТД на НАП-Варна, потвърждаващо постановление за налагане на обезпечителна мярка с изх. С190019-022-0076070/27.08.2019г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, в частта за публичните вземания /главница и лихви/, посочени като дължими от 01.05.2013г. до 31.12.2014г. В касационната жалба се изложени оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Развити са съображения, според които с обжалваното първоинстанционно решение неправилно е отхвърлено искането за обявяването на нищожността на решението на АС Силистра, тъй като решение 103/23.10.2020г. на същия съд е постановено извън пределите на правораздавателната компетентност на съда. Сочи се, че първоинстанционния съд в производство по оспорване актове издадени в принудителното изпълнение по реда на чл. 209 и сл. от ДОПК следва само и единствено да осъществява контрол по отношение законосъобразността на действията и актовете на публичния изпълнител, но не и да изследва дали вземанията са законосъобразно определени или не. Излизайки от компетентността си при излагането на мотиви в обстоятелствената част на съдебния акт, съдът се е произнесъл с порочно решение в онази част на диспозитива , която е обосновано от тези мотиви. И макар диспозитива на решението и неговите мотиви да са с различна правна характеристика и обхват, то след влизане на съдебния акт на АС Силистра в сила той ще породи правни последици по отношение на страните, като реши спора по между им, то на практика ще е невъзможно да се приведе в изпълнение предвид законовите разпоредби, определящи компетентността на публичния изпълнител, поради което е и нищожно. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. Касаторът моли обжалваното съдебно решение да бъде отменено и вместо него постановено друго по същество, с което да бъде обявено за нищожно решение 103/23.10.2020г. по административно дело 57/2020г. на Административен съд - Силистра. Ответникът по касация В. Иванова, чрез процесуален представител оспорва жалбата. Счита оспореното решение за правилно. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, като прецени наведените в жалбите касационни основания и извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК съобразно доказателствата по делото, приема следното: Пред АС Силистра е предявена искова претенция от Директора на ТД на НАП Варна за прогласяване нищожността на решение 103/23.10.2020г., постановено по адм. дело 57/2020г., в частта в която е отменено решение 42/21.02.2020г. на Директора на ТД на НАП-Варна, потвърждаващо постановление за налагане на обезпечителна мярка с изх. С190019-022-0076070/27.08.2019г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, в частта за публичните вземания /главница и лихви/, посочени като дължими от 01.05.2013г. до 31.12.2014г. За да отхвърли искането за обявяване нищожността на посочения съдебен акт, първоинстанционният съд е приел, че съдебното решение, чиято нищожност се иска да бъде обявена, не попада в тази хипотеза. Посочено е, че съдържанието на диспозитива на съдебния акт в отменителната си част е насочено единствено към произвеждането на конститутивен ефект отмяна и тя обхваща само част от решението на органа. Прието е, че една от частите които се отменят е индивидуализирана посредством използването на фразата публичните вземания /главници и лихви/, посочени като дължими от 01.05.2013г. до 31.12.2014г. т.е. съдът не е установил съществуването или несъществуването на посочените публични вземания, а ги е използвал като индивидуализиращ признак, очертаващ предметните предели на конститутивния ефект. Предвид на тези изводи е прието, че АС Силистра с решение 103/23.10.2020г. не се е произнесъл извън предмета на спора по дело 57/2020г. и решението му не е нищожно. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно, но по мотиви различни от изложените от първоинстанционния съд. В правната теория и в съдебната практика се приема, че нищожно е съдебно решение, което не е издадено от надлежден съд, функциониращ в надлежден състав и в пределите на правораздавателната си власт. За да е валидно, съдебното решение трябва да е изготвено в писмена форма, да е подписано от мнозинството от съдиите в съдебния състав и да изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, макар и чрез тълкуване, нейното съдържание. Нищожността на съдебния акт предполага постановяването му от съдебен орган, функциониращ в ненадлежен състав или извън пределите на правораздавателната власт на съда. /Тълкувателно постановление 1/29.09.2016г. по тълк. дело 1/2015г., ОСС от ГК и ТК на ВКС и ОСС от I и II колегия на ВАС/. Нищожно е съдебно решение, чието изпълнение е невъзможно с оглед научните и техническите постижения на съвременната цивилизация относно изпълнение на действие, съставляващо престъпление или е несъвместимо с основите на действащия правов ред. За да бъде обявено една съдебно решение за нищожно е необходимо наличието на изключително тежък порок, засягащ компетентността на съда, изразената в решението воля или много тежък порок във формата на решението. За да е нищожно съдебното решение, то изцяло трябва да е лишено от законова опора, да не притежава качествените характеристики на валидно съдебно решение. Предвид конкретните данни по делото първоинстанционният съд правилно е преценил, че при постановяване на решението чиято нищожност се иска да бъде прогласена, не е осъществено нито едно от посочените изключително тежки нарушения, от което е изведено вярно и обосновано заключение, че съдебният акт е валиден и не е нищожен. Касаторът навежда като довод за нищожност на съдебно решение 103/23.10.2020г., на АС Силистра излизане извън правораздавателната му компетентност, тъй като се е произнесъл по законосъобразността на определените задължения по реда на чл. 209, ал. 2, т. 2 от ДОПК. По своята същност правораздаването е съдебно правоприлагане, при което се посочва какви са правните последици при решаването на един спор по повод на едно нарушено или спорно право. Като съдебно правоприлагане правораздаването се регулира от процесуалните норми на съдебното производство т.е. от нормите на АПК. В текста на чл. 168, ал. 1 от АПК приложим на основание § 2 от ДР на ДОПК е изрично посочено, че съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146, вкл. и противоречието му с материалния закон. В конкретния случай АС Силистра в съдебното си решение 103/23.10.2020г. е изпълнил законово вменените му задължения по чл. 168, ал. 1 от АПК и не е излязъл извън материалната си компетентност. Нормата на чл. 209, ал.2, т. 2 от ДОПК, находяща се в Глава 25 Принудително изпълнение, сочи, че такова се предприема въз основа на декларация, подадена от задължено лице с изчислени от него задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски. Този вид декларации се подават по реда на чл. 98 и сл. от ДОПК и на основание чл. 103 от ДОПК органа който приема декларацията има задължение да установи нейната действителност, като при наличие на несъответствия да уведоми подателят да ги отстрани. В конкретния случай липсват данни за извършени такива действия от страна на съответния служител при приходната администрация. Декларацията, макар и неправилно попълнена, е станала годно изпълнително основание. Нормата на чл. 221, ал. 1 от ДОПК гласи, че когато задължението не е изплатено в срок, публичния изпълнител пристъпва към изпълнение, изпраща на длъжника съобщение и му дава срок за доброволно изпълнение т.е. публичния изпълнител в конкретния случай след като е установил, че задължението на лицето по декларация не е било изплатено в срок е имал задължение да му изпрати уведомление за доброволно изпълнение. При неплащане в срок публичния изпълнител издава постановление за принудително събиране на вземането, като именно този му акт подлежи на обжалване първо пред съответния териториален директор на НАП и впоследствие и пред съда. Директора на ТД на НАП за разлика от публичния изпълнител се произнася по съществото на спора, като има задължение да извърши преценка не само на законосъобразността на действията на публичния изпълнител, но и на законосъобразността на съдържащите се в акта факти и обстоятелства вкл. и относно дължимостта на задълженията, предвид нормата на чл. 97 от АПК. Същата компетентност има и съда, при съдебно обжалване на акт на публичния изпълнител т.е. в конкретния случай АС Силистра не е излязъл извън своята компетентност, не е излязъл извън правораздавателната си дейност. Наведените в касационната жалба доводи, че съдебното решение не може да бъде изпълнено, поради липса на законово изискване публичния изпълнител да преизчислява задължения по декларация, не води до нищожност на съдебния акт, а евентуално до неговата незаконосъобразносност в тази част, което обаче, предвид законодателството не подлежи на касационен контрол. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице твърдeните касационни основания за отмяна, а при извършената служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК се установи, че решението е валидно и допустимо, поради което същото следва да бъде оставено в сила, макар и с мотиви различаващи се от тези на АС Силистра. С оглед изхода на спора и искането на ответната страна за присъждане на разноски и представените в тази връзка доказателства списък на разноските по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие /л.14-15/ то следва да се осъди НАП да заплати на ответницата сума в размер на 250лв., представляващо адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение