Решение № 348 от 12.6.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002102059/2023 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. Е. И., с адрес в гр. София, представляван от адв. И. С., против решение № 1006 от 28 февруари 2023 г., постановено по в.гр.д. № 12589/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20154192 от 8 юли 2021 г., постановено по гр.д. № 10290/2020 г. по описа на Софийски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от И. срещу „ЗАД Армеец“ АД искове по чл. 405 КЗ и чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 409 КЗ, за осъждане на дружеството да заплати на И. сумата от 12101, 20 лева, представляваща дължимо застрахователно обезщетение в размер на действително претърпени имуществени вреди по застрахователна полица № 0000638688 – застраховка „Каско“ на МПС, настъпили на 27.07.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата от предявяване на исковата молба до окончателното плащане, както и за сумата от 652, 11 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 15.08.2019 г.-24.02.2020 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 4176 от 19 декември 2023 г., постановено по настоящото дело, по въпроса: следва ли за проявена от водача на МПС груба небрежност, довела до щетата и уговорена в Общите условия към застраховката като изключен риск, да се прилага хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, и допустимо ли е въззивният съд да се произнася по възражение за приложимостта на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, въведено при евентуалност за пръв път във въззивната инстанция? При отговора на въпроса следва да се вземе предвид, че хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, при която застрахователят може да откаже заплащане на застрахователно обезщетение при настъпило застрахователно събитие за покрит риск, предполага неизпълнение от застрахования на основни задължения, приети от законодателя за значителни с оглед на интереса на застрахователя. В този случай застрахователят следва да докаже, че съществува причинна връзка между договорното неизпълнение и настъпването на застрахователното събитие, респ. че неизпълнението е увеличило риска от имущественото увреждане или че е препятствало доказването на вредите, респ. на обстоятелствата, при които е настъпило събитието. От друга страна, установената с чл. 9 ЗЗД договорна свобода позволява страните в Общите условия към договора за застраховка да уговорят изключени рискове, за които застрахователят отнапред обявява на застрахования, че не поема задължение за обезвреда на причинените на застрахования вреди при настъпване на застрахователно събитие изобщо, или ако не бъдат изпълнени допълнителни условия. Следователно, за да бъде изключена отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение, е необходимо или реализирането на предвидено конкретно изключение от застрахователно покритие, касаещо именно застрахователния риск, или наличието на някое от основанията по чл. 408, ал. 1 КЗ (в този смисъл решение № 50129 по т.д. № 1553/2022 г. на ВКС, I т.о.). Двете хипотези съществуват алтернативно. По втората част от въпроса следва да се посочи, че съгласно дадените разяснения в ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Пред въззивната инстанция той не може да поправи пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснал в първоинстанционното производство. Затова и въззивният съд не следва да разглежда подобни възражения и да обосновава изводите си въз основа на тях. Посоченото в тълкувателното решение изключение относно възраженията за прихващане и за право на задържане е ирелевантно в настоящия случай. Предвид отговора на въпроса следва да се приеме, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като се е произнесъл по същество по направеното от въззиваемия при условията на евентуалност възражение за приложение на разпоредбата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ. Застрахователят е следвало да направи това възражение още с отговора на исковата молба. Изложените в отговора доводи са свързани с осъществяване на един от изключените рискове, уреден в т.14.5 от Общите условия към сключения договор за застраховка между страните, и обоснован с допуснатата от ищеца груба небрежност при управление на лекия автомобил. Макар ответникът да е цитирал т. 50.3, 50.5 и 50.9 от Общите условия, единствено възпроизвеждането на съдържанието им не означава, че страната по този начин прави възражение за недължимост на застрахователното обезщетение на основание чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ. Независимо от посоченото, въззивното решение като краен резултат е правилно. Страните не спорят, че между тях има валидно застрахователно правоотношение по имуществената застраховка „Каско“ относно процесното моторно превозно средство, покриваща и риска „пътнотранспортно произшествие по време на движение и/или в паркирано положение“. В т. 14.5 от Общите условия към договора е предвидено изключване на застрахователното покритие при умишлени или с груба небрежност действия на застрахования, предизвикали застрахователното събитие. Клаузата е формулирана така, че тези действия не могат да бъдат изброени изчерпателно, а преценката за тях се прави с оглед конкретния случай. Спорно по делото е именно дали поведението на И. при управление на моторното превозно средство, в причинна връзка с което е настъпил инцидентът, представлява груба небрежност, квалифицираща го като „изключен риск“. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица, с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. Съдебната практика приема, че не всяко нарушение на технологични правила или правила на безопасност се квалифицира като груба небрежност, но поведение, съставляващо пренебрегване на основни такива за съответната дейност, съставлява груба небрежност. За преценка поведението на водача И. е необходимо да се изследват обстоятелствата, при които инцидентът се е случил. От приетите по делото информация и схема, актуална към 27.07.2019 г., за организация на движението и пътните знаци на участъка, където е настъпило пътнотранспортното произшествие, се изяснява, че ограничението на скоростта преди кръстовището, непосредствено преди левия завой, на което е реализирано процесното произшествие, е 30 км/ч, като това ограничение е обозначено с пътни знаци А2 и В26. Тези пътни знаци са били монтирани през м. юли 2018 г. и няма данни към датата на произшествието да са били премахнати. Следва да се добави, че преди навлизането в левия завой е имало и още един знак за ограничаване на скоростта до 50 км/ч. Следователно организацията на движението е била такава, че да укаже на шофьорите необходимостта от постепенното намаляване на скоростта преди острия ляв завой и кръстовището. Съгласно заключението на вещото лице водачът на автомобила непосредствено преди настъпване на произшествието се е движел с около 67 км/ч. От съществено значение е и обстоятелството, че инцидентът е станал в тъмната част на денонощието, при ограничена видимост, хлъзгав песъчлив път, мокра настилка и дъжд. При отчитане на конкретната пътна обстановка и управлението на процесното моторно превозно средство със скорост два пъти по-висока от разрешената при навлизането в левия завой, се налага изводът, че и най-невнимателният водач би намалил съществено скоростта, с която се движи, за да завие. Дори да се приеме, че е липсвало надлежно обозначаване на ограничението на скоростта, описаните неблагоприятни пътни условия, които не са настъпили внезапно и са се възприемали достатъчно продължително от страна на водача, предполагат негова своевременна реакция преди навлизане в остър ляв завой с цел избягване на пътнотранспортно произшестве, а именно намаляване на скоростта. Следователно конкретното поведение на И., което не е резултат от обективни обстоятелства, а от волеви действия, следва да се характеризира като проявена груба небрежност. В този случай следва да се приложи уговорката в т. 14.5 от Общите условия към договора между страните, доколкото същата е въведена като правоизключващо възражение в отговора на исковата молба, и страните не спорят, че са изпълнени изискванията, при които Общите условия пораждат действие помежду им. В заключение, налице е изключен риск, при който застрахователят не покрива настъпилата щета, и предявеният иск е неоснователен, а въззивното решение следва да бъде потвърдено като краен резултат. При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат заплатени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,