Решение № 7885 от 30.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11253/2020 г.

Решение № 7885 от 30.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11253/2020 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на "Водоснабдяване и канализация – Сливен" ООД – гр. Сливен чрез процесуалния си представител адв. С. Рафаилов срещу решение № 177/19.08.2020 г., постановено по адм. дело № 484/2019 г. по описа на Административен съд – гр. Сливен, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против АУПДВ № 267/11.09.2019 г., издаден от директора на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район" – гр. Пловдив, с което по отношение на дружеството е установено задължение за такса водовземане от подземни води по разрешително № 0396/04.07.2001 г. за периода 01.01.2018 г. - 31.12.2018 г. в размер на 76 094, 46 лв. и лихви за забава – 4 396, 93 лв. Релевират се всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно според касационния жалбоподател съдът е разсъждавал дали таксите по Закона за водите (ЗВ) се дължат за ползване на воден обект или за водовземане, което не спорен въпрос по делото. В тази връзка се твърди, че съдът не е направил необходимия анализ на самия оспорен пред него административен акт и да отговори на въпроса възможно ли е въобще да бъдат установени такси за водовземане, като тези, които са установени с АУПДВ по несъществуващо разрешително. Съдът не е констатирал, че в мотивите на административния акт едновременно е посочено, че разрешително № 0396/04.07.2001 г. е с изтекъл срок, т. е. не съществува, но същевременно са установени такси именно по това разрешително - т. 4 и 5 от АУПДВ. По този начин касационният жалбоподател се оплаква, че нито от диспозитива, нито от обстоятелствената част на акта става ясно какви са установените с него такси – за водовземане по разрешителното, посочено там, дали са за водовземане по населените места, за които няма издадени разрешителни, което пък е невъзможно по ЗВ или са дължими за водоизточници, за които няма издадено разрешително на основание § 9 ЗВ от ПЗР на ЗВ. В голяма част от касационната жалба се излагат възражения срещу мотивирането на административния акт, който е бил оспорен пред първоинстанционния съд, макар касационното производство да е насочено срещу решението на първостепенния съд. Въпреки това касаторът сочи, че неправилно съдът е решил спора относно водните количества, като база за определяне на таксите, на което касационният жалбоподател възразява, че обективното несъществуване на посоченото като фактическо основание за дължимост на таксите по разрешително № 0396 възпрепятства и активирането на посочения от съда чл. 48 ЗВ, който регламентира задълженията на водоползвателите, титуляри на разрешителното. По същата причина според касатора съдът неправилно бил приел, че водните количества при издаване на АУПДВ следва да са такива по подадените декларации, защото задължението за подаването им е възложено на титуляра на разрешителното, каквото в случая поне така посочено в акта няма. Поради това и в този случай се твърди, че то не е за определяне на задължение за заплащане на такси, а за да се ангажира административно наказателна отговорност по чл. 200, ал. 1 ЗВ, като точно административният орган следва да установи и то пълно и пряко ползвания воден обем или по-скоро дебита на водочерпенето. В тази връзка касационният жалбоподател се позовава на съдебно-техническа експертиза, според която административният орган не бил установил пълно и пряко водното количество, за което са установени таксите, а произволно е определил тези количества, респ. размера на таксите. В касационната жалба се поставя за разрешаване и въпроса: Създава ли задължение § 9 от ПЗР на ЗВ за заплащане на такси за водовземане в случаите, когато няма издадено разрешително за водовземане, нито има започната процедура по издаване или преоформяне на такова разрешително. Твърди се също, че този въпрос е спорен и е релевантен за решаване на въпроса за законосъобразността на процесния АУПДВ, тъй като и съдът го е посочил като аргумент за формулираните изводи, касаещи таксите за водовземане. При позоваването на съда на разпоредбата на чл. 194, ал. 1 ЗВ според касатора съзнателно е пропусната част от посочената разпоредба, в която е казано, че за правото на използване на водите се заплаща включително и таксата по т. 1, б. "б" от същата алинея, което касаторът тълкува, като задължение за такса не за водовземането като фактическо действие, а за предоставеното право на използване на водите, т. е. основанието за възникване на задължение за такси за водовземане, е насрещното предоставяне на правото да се използват водите. Относно приложението на § 9 от ПЗР на ЗВ касационният жалбоподател твърди, че съдът е изопачил изцяло смисъла на разпоредбите и е направил извод, че на основание на § 9, че се дължат установените с АУПДВ такси, т. е., че същият е законосъобразен. Оплакването в тази връзка е, че съдът неправилно е приел изводите си за законосъобразност на оспорения административен акт в нарушение на чл. 9 ЗНА във връзка с чл. 34 от Указ № 883/24.04.1974 г. за прилагане на ЗНА относно нормативните актове и формулирането на разпоредбите им и в тази връзка в касационната жалба е развито пространно изложение относно преходните правила на нормативния акт, които нямат отношение към фактическите състави, чието изпълнение е започнало и ще завърши при действието на действащия нормативен акт. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания, се съдържат в уточнението към касационната жалба, като се иска отмяна на обжалваното съдебно решение и отмяна изцяло на оспорения АУПДВ, алтернативно се иска връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. Претендира се присъждане на направените разноски за двете съдебни инстанции. По делото е депозирано и писмено становище от адв. Рафаилов. Ответникът по касация директорът на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район" – гр. Пловдив чрез процесуалния си представител юриск. Карабелов, я оспорва и поддържа депозирания по делото писмен отговор от юриск. Р. Петрова. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неправилност на касационната жалба, а обжалваното решение като правилно, да се остави в сила. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Първоинстанционният съд подробно е описал фактическата обстановка по делото, която се състои в следното: С разрешително № 0396/04.07.2001 г., издадено то министъра на околната среда и водите, като с него на "Водоснабдяване и канализация – Сливен" ООД е предоставено право на водовземане от сондажни кладенци – 107 бр. шахтови кладенци – 67 бр., дренажни – 140 бр. и каптажи на естествени извори – 12 бр. с цел за водоползване; питейно-битово снабдяване на населените места в общините Сливен, Нова Загора, Котел и Твърдица. С посоченото разрешително е разпределено разрешеното водно количество годишно до 18 767 000 куб. м. Установено е по делото от първоинстанционния съд, че с декларации по чл. 194 б ЗВ от 28.01.2019 г., подробно описани в първоинстанционното решение по цитираното по-горе разрешително дружеството е декларирало, че отнетият годишен воден обем за цялата 2018 г. е 3 804 723 куб. м. и е определена като дължима такса за водовземането в размер на 76 094, 46 лв. Подробно съдът е описал извършената проверка по документи и съставения констативен протокол № СЛ74/03.04.2019 г. В този протокол са описани осъщественото водовземане за различните населени места и съответната дължима годишна такса. Въз основа на установените от съда факти и обстоятелства, в обжалваното решение е направен извод, че оспореният от "Водоснабдяване и канализация – Сливен" ООД АУПДВ е издаден в изпълнение разпоредбата на чл. 195 б, ал. 2 ЗВ и въз основа на представените от дружеството декларации по чл. 194 б ЗВ за периода 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г. По повод възражението на жалбоподателя, че срокът на разрешителното е изтекъл, съдът е посочил в съдебния си акт, че таксата за водовземане е дължима, когато се ползва вода без основание. В тази връзка съдът се е позовал на § 9 от ПЗР на ЗВ, съгласно която, когато използването на водите се основава на основата на издадени вече разрешителни или без основание, лицето, използващо водите, дължи заплащане на таксите, считано от влизане в сила на тарифите, предвидени в ЗВ. Според съда таксата се дължи въз основа на цялото иззето водно количество и затова дружеството е задължено по силата на чл. 194, ал. 1 ЗВ. Съдът при обосноваване на решението си, се е позовал на съдебна практика на ВАС, Трето отделение по адм. дела № 14965/13 г., № 10588/2014 и № 10803/2014 г. по тълкуване на понятието "водоползване" и разграничението от понятието "ползване на воден обект" и за тях се дължат отделни такси, а § 9 от ПЗР на ЗВ се отнася само до ползването на води, но не и до ползването на воден обект, какъвто е настоящият случай. Изводът, направен от първостепенния съд е, че § 9 от ПЗР на ЗВ касае само и единствено използването на водите. Съдът е приел също, че в тежест на страната е да установи благоприятните за нея факти и тъй като доказателства в тази насока от оспорващия не са представени, е прието, че стойностите на таксите за процесния период от административния орган са правилно установени. Като е посочено от съда, че те са идентични с посочените размери в декларациите на дружеството по чл. 194 б, ал. 1 ЗВ. Обжалваното решение е правилно постановено. С процесния АУПДВ на "Водоснабдяване и канализация – Сливен" ООД е начислена такса за водовземане, се заплаща за правото на използване на водите съгласно чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "б" ЗВ, като законът определя източникът на водовземане да е от повърхностни води, подземни и минерални води. В процесния случай установените с АУПДВ такси, потвърдени с решението на първоинстанционния съд са за отнето количество за периода от 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г. от подземни води. Не се спори между страните, че дружеството е имало издадено от министъра на околната среда и водите разрешително № 0396/04.07.2001 г., чийто срок е изтекъл и според касационния жалбоподател при липсата на разрешително, такса за водовземане не се дължи. Правилно първостепенният съд е приел, че таксата се дължи за отнетия обем вода, поради което наличието или липсата на разрешително, не променя задължението за такса. В обжалваното решение е направено разграничение на понятията "водоползване" и "ползване на воден обект", като е прието от съда, че разпоредбата на § 9 от ПЗР на ЗВ се отнася само до използване на води, но не и за ползване на водни обекти, какъвто бил и настоящия случай и поради което според съда разликата между тези две понятия обуславяло и разликата в дължимите за тях такси. Това разграничение, което съдът е направил не е предмет на правния спор по делото. Таксата по чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "б" ЗВ е такса за водовземане за използване на водите, в случая от подземни води. Актът не касае таксата по чл. 194, ал. 1, т. 2 ЗВ, която е такса за водни обекти. Начислената с административния акт на касационния жалбоподател такса е за водовземане за използване на води (подземни), поради което е приложима разпоредбата на § 9 от ПЗР на ЗВ и съгласно нея без значение е дали дружеството има разрешително, изтекъл ли е срока на издадено такова или има процедура по преоформяне на съществуващото разрешително. Затова и дължимостта на тази такса е относима за ВиК дружеството, което използва води, в случая за питейно-битово снабдяване от различни кладенци – сондажни, шахтови, дренажни, както и от каптажи на естествени извори. Безспорно е по делото, че дружеството-жалбоподател е подало декларации по чл. 194 б ЗВ и посочените стойности са възприети от административния орган, поради което с АУПДВ на дружеството законосъобразно са установени такси за водовземане, за които съдът правилно е посочил, че в § 1, т. 7 от ДР на ЗВ се съдържа дефиниция на понятието "водовземане" и то е свързано с дейности по отнемане на води и изрично в чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "б" ЗВ. Не намира опора в закона и събраните по делото доказателства доводът на касационния жалбоподател, позовавайки се на съдебно-техническата експертиза, според която административният орган не е установил пълно и пряко водното количество, за което са установени с административния акт дължимост на таксите. Вещото лице е приело в заключението си, че след като разрешителното е изтекло, таксите не са дължими. Въпросът относно дължимостта на таксите по ЗВ е правен, а не технически, поради което тази констатация на експерта е ирелевантна. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и не са налице отменителните основания, посочени от касатора, поради което същото на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и направеното искане от ответника по касация, на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район" – гр. Пловдив следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение