Решение № 15535 от 24.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9477/2011 г.

Решение № 15535 от 24.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9477/2011 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Диана Добрева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ясен Митков Сариев от гр. Кърджали против решение № 7911 от 06.06.2011 г. по адм. дело № 720/2010 г. на Върховния административен съд, трето отделение, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед рег. № К-9563/19.11.2009 г. на министъра на вътрешните работи. Иска се отмяна на съдебното решение на основанията по чл. 208, т. 3 от АПК, както и отмяна на оспорената заповед като незаконосъобразна. Поддържа се, че същата е връчена на служителя по време на ползване на законоустановен отпуск и че вмененото му във вина дисциплинарно нарушение - отказ за връщане на иззето веществено доказателство по досъдебно наказателно производство, не е съставомерно при липса на разрешение от прокурора. Ответникът - министърът на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител счита жалбата за неоснователна. Представя писмо на директора на ОД на МВР - Кърджали, от което е видно, че жалбоподателят не е представил болничен лист в местоработата си и обезщетение за временна нетрудоспобност не му е изплащано за периода 23.11.2009 г. - 28.11.2009 г.. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационното оспорване. Настоящата намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна. Въпреки, че първоинстанционният съд не е обсъдил възражението на жалбоподателя за нарушение на чл. 248 от ЗМВР, същото се явява неоснователно. Уволнителната заповед е връчена на 24.11.2009 г. при отказ на служителя да я получи, за което е съставен протокол, подписан от двама свидетели. Не е направено възражение от страна на Сариев, че се намира в отпуск по болест и в тази хипотеза за дисциплинарнонаказващия орган не съществува задължение да изследва този факт. Освен това, в случая ответникът удостоверява чрез официален документ, че служителят не е представил болничен лист и не е уведомил началника си съгласно чл. 25, ал. 2 от Инструкция № Iз-1015/2006 г. за дисциплината и дисциплинарната практика в МВР (отм.). Решението на тричленен състав обаче е постановено в нарушение на материалния закон. Мотивите са непрецизно формулирани, но от съдържанието им, както и от съдържанието на процесната заповед, става ясно, че неправомерното действие, в което е уличен жалбоподателят като разследващ полицай, осъществяващо състав на дисциплинарно нарушение, е незаконосъобразно задържане на лек автомобил чрез отказ да бъде върнат на собственика му въпреки подадената молба. Вярно е, че този автомобил формално не е придобил качеството на веществено доказателство по образувано досъдебно производство, защото протоколът за изземването му не е бил одобрен от съда в законния 24 часов срок. Следва обаче да се отбележи, че причината за пропускането на срока не може да се вмени във вина на жалбоподателя, а от друга страна същият е убеден, че за да бъде върнат лекия автомобил, е необходим акт на разпореждане на наблюдаващия прокурор. Жалбоподателят е имал съзнанието, че в противен случай ще извърши процесуално нарушение, за което може да носи и служебна отговорност. В тази връзка следва да се подчертае, че дисциплинарната отговорност на служителите на МВР се реализира в рамките на дисциплинарно производство, в което се установява нарушението на служебната дисциплина и се налага някое от предвидените дисциплинарни наказания. Дисциплинарните нарушение са дефинирани в чл. 224, ал. 2 от ЗМВР и се изразяват в: 1. неизпълнение на разпоредбите на този закон и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, на заповедите и разпорежданията на министъра на вътрешните работи, заместник министрите и главния секретар на МВР и на преките ръководители; 2. неизпълнение на служебните задължения; 3. неспазване на служебните правомощия и 4. неспазване на правилата на Етичния кодекс за поведението на държавните служители в МВР. За проявлението на предвидената дисциплинарна отговорност е необходимо виновно извършване на правонарушението, което не съответства на дължимото по закон поведение на държавен служител от МВР. Неизпълнението на служебните задължения се състои в извършването или пропускането да бъдат извършени определени действия в кръга на службата на съответното лице. При тази формулировка на закона неизвършването на посоченото в заповедта действие не може да бъде квалифицирано като нарушение по смисъла на чл. 224, ал. 2, т. 1 и 2 от ЗМВР, които разпоредби са цитирани като правно основание. Служителите на МВР отговарят дисциплинарно само за нарушения на служебните си задължения, а това са тези задължения, които не са включени в решаващата им дейност. Преценката за това колко и какъв вид процесуално следствени действия следва да бъдат извършени в рамките на едно разследване или дознание е въпрос, който е предоставен на преценката на разследващия орган и за тази си преценка той не носи дисциплинарна отговорност. В тази връзка нормата на чл. 10 от НПК определя, че при осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и разследващите органи са независими и се подчиняват само на закона. Нормата е допълнена с разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от същия кодекс, според която съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства, като се ръководят от закона. В случая няма спор, че жалбоподателят има качеството на разследващ орган по силата на чл. 52, ал. 1, т. 2 от НПК и цитираните норми от същия намират приложение при извършване на служебната му дейност. В този смисъл неизвършването на определени процесуални действия, за които предвид особеностите на дознанието разследващият полицай е преценил, че не следва да бъдат извършени, не могат да бъдат разглеждани и приравнявани на дисциплинарни нарушения. По друг начин биха стояли нещата, ако жалбоподателят не е извършил процесуални действия, чието извършване му е било възложено по дознанието от горестоящ орган или от наблюдаващия разследването прокурор, каквито данни не са налице по делото. Следва да се отбележи и това, че обстоятелствата по придвижване на първата молба от 19.01.2009 г. за връщане на вещта не са напълно изяснени. При това положение се налага изводът за различно тълкуване и прилагане на процесуалния закон, което в най-лошия случай може да рефлектира върху преценката за професионалните качества на наказаното лице, но не и за дисциплинарно нарушение, допуснато умишлено или поради немарливо изпълнение на служебни задължения. Тук следва да се има предвид и съдържанието на постановлението от 16.03.2009 г. на прокурора от РП-Момчилград, с което се връща лекия автомобил, а именно поради отпаднала необходимост и липса на опасност от затрудняване на последващи процесуално-следствени действия, а не поради това, че не е имал качеството на веществено доказателство. Всъщност проблемът се свежда именно до последното. Спорът обаче е професионален и не може да провокира дисциплинарна отговорност. Противното би създало опасност всяко различно и в крайна сметка оказало се неправилно тълкуване и прилагане на закона от страна на орган на съдебната власт или разследващ орган да води до дисциплинарна отговорност, което е недопустимо. Като е приел друго и е отхвърлил жалбата като неоснователна, тричленният състав е постановил неправилно съдебно решение, което при условията на чл. 222, ал. 1 от АПК следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което оспорената министерска заповед да бъде отменена като незаконосъобразна. При този изход на делото основателно е искането на жалбоподателя за присъждане на направените разноски, поради което Министерството на вътрешните работи следва да се осъди да му заплати сумата 515 лева за двете съдебни инстанции. Така мотивиран, Върховният административен съд, петчленен състав