Решение № 7980 от 17.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7162/2025 г.

Производството е по чл. 208 чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс(АПК), във вр. чл. 46а, ал. 2 и чл. 44, ал. 6 от Закона за чужденците в Република България(ЗЧРБ). Образувано е по касационната жалба, подадена от Х. Х. Б., [ЛНЧ], гражданин на Афганистан, чрез адв. Косарова, срещу Решение 17697 от 23.05.2025 г., постановено по адм. д. 4967/2025 г. на Административен съд София град(АССГ), с което е отхвърлена неговата жалба срещу Заповед УРИ 5392ПАМ 374/30.04.2025 г. на началник на сектор Незаконна миграция при отдел Миграция СДВР, с която на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 ЗЧРБ, чл. 10, ал.1, т. 1 от Наредба Iз 1201/01.06.2010г. за реда за временно настаняване на чужденци в специалните домове за временно настаняване на чужденци и в техните звена и за организацията на дейността им, във връзка със заповед рег. 5364з 5453/27.10.2023г. за налагане на ПАМ Връщане в страна на произход, жалбоподателят е настанен в СДВНЧ. Касационният жалбоподател отправя оплаквания относно компетентността на органа, издател на административния акт. Твърди, че съдебният акт е неправилен поради постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли да бъде отменен оспорения съдебен акт. Не претендира разноски по делото. Ответникът Началник на сектор Незаконна миграция при отдел Миграция СДВР, чрез юрк. Георгиева, оспорва жалбата като неоснователна. Счита оспореното решение за правилно и законосъобразно, поради което моли бъде оставено в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, Четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима подадена в преклузивния срок, визиран в чл. 211 АПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна по следните съображения. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на Х. Х. Б., [ЛНЧ], гражданин на Афганистан, срещу заповед УРИ 5392ПАМ 374/30.04.2025 г. на началник на сектор Незаконна миграция при отдел Миграция СДВР, с която на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 ЗЧРБ, чл. 10, ал.1, т. 1 от Наредба Iз 1201/01.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци в специалните домове за временно настаняване на чужденци и в техните звена и за организацията на дейността им, във връзка със заповед рег. 5364з 5453/27.10.2023г. за налагане на ПАМ Връщане в страна на произход, жалбоподателят е настанен в СДВНЧ до отпадане на пречките и създаване на необходимата организация за извеждането му от страната, за срок не повече от 6 месеца от датата на фактическото настаняване. За да постанови оспореното решение, АССГ е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената писмена форма и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е счел, че оспорената заповед съответства и на материалния закон. Административният съд е установил, че са изпълнени изискванията на чл. 44, ал. 6, 8 и 10 ЗЧРБ за постановяване на оспорения административен акт, а именно - наложена на чужденеца ПАМ със заповед УРИ 5392ПАМ 374/30.04.2025 г., издадена от началник на сектор Незаконна миграция при отдел Миграция СДВР, и съществуваща реална опасност от укриването му. Съобразил е, че има наложена ПАМ Връщане в страна на произход със заповед 5364з 5453/27.10.2023 г. по осн. от чл. 39а, ал. 1, т. 2 вр. чл. 41, ал. 4 ЗЧРБ, чието изпълнение се обезпечава с оспорения административен акт. Посочено е статутът му е на незаконно пребиваващ чужденец предвид отказаната международна закрила с влязло в сила решение 13540/31.12.2024 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет. Първоинстанционният съд е посочил приложимата нормативна уредба по основанията в ЗЧРБ и Директива 2008/115/ЕО, приемайки, че актът отговаря на материалноправните изисквания, доколкото срокът, за който жалбоподателят е настанен принудително в СДВНЧ, е ограничен с отпадане на пречките за изпълнение на ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ и едва при липса на предпоставки за това, с определения по чл. 44, ал. 8, изр. първо ЗЧРБ срок - не повече от 6 (шест) месеца. Законосъобразно според първоинстанционния съд са упражнени правомощията на административния орган при преценката за необходимостта от принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ при наличие на опасност от укриване и за постигането на легитимна цел - организиране на принудителното извеждане от Република България, с оглед на данните по преписката за: липса на валидно издадени в държавата му на произход документи за самоличност; заявено намерение за установяване в друга държава членка на ЕС и незаконно преминаване държавната граница на Република България. С тези изводи съдът приема, че ограничаването на свобода на Х. Х. Б. е правомерно и съответства на изискванията на чл. 6 АПК, чл. 15, § 1, ал. 2 от Директива 2008/115/ЕО, гарантирано от чл. 6 от Хартата за основните права на ЕС и разпоредбата на чл. 5 § 1, б. f от КЗПЧОС, както и предпоставено от приложението на друг основен принцип при изпълнение на наложената ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ върховенството на закона, като задържането е било необходимо, за да се обезпечи успешното извеждане на чужденеца от Република България при наличните обективни данни за опасност от укриване. Решението е правилно. Неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател за допуснати съществени процесуални нарушения в хода на административното производство, поради това, че административният акт е бил съставен и му е бил предявен без участие на преводач от и на разбираем за него език. Заповедта съдържа изрично удостоверителното изявление, съдържащо подпис на чуждия гражданин, че е запознат с нея на език, който владее и този подпис не е бил оспорен. Впоследствие чужденецът е упражнил надлежно и в пълен обем правото си на защита срещу тази заповед, като е депозирал чрез упълномощен адвокат жалба срещу нея в срок. Поради това настоящата касационна инстанция счита, че не е нарушено правото му на участие в производството. По отношение възражението за липса на компетентност на органа, издал акта Началник на сектор Незаконна Миграция при отдел Миграция на СДВР, то твърдението, че упълномощителната заповед е от 2018г. не обосновава по никакъв начин липса на хипотеза на надлежно делегиране на правомощия. Съгласно нормата на чл.44 ал.1 от ЗЧРБ принудителните административни мерки се налагат със заповеди на председателя на Държавна агенция "Национална сигурност", директорите на главните дирекции "Национална полиция", "Гранична полиция" и "Борба с организираната престъпност", директорите на Столичната и областните дирекции, директора на дирекция "Миграция", директорите на регионалните дирекции "Гранична полиция" на Министерството на вътрешните работи или на оправомощени от тях длъжностни лица. В разглеждания случай от представената заповед на Директора на СДВР от 06.12.2018г. се установява, че по длъжности(а не поименно) са оправомощени служители в СДВР, вкл. и лицето, заемащо длъжността Началник сектор Незаконна Миграция да издава заповеди за прилагане на ПАМ по чл.39а ал.1 и чл.44 ал.5, ал.6 , ал.9 и 13 от ЗЧРБ. Без значение за валидността на делегирането е датата(годината), в която е направено, вкл. какъв е бил персоналният състав на делегиращия, респ. на натоварения органи. Неоснователно касационният жалбоподател твърди, че административният орган не е обсъдил и не е мотивирал защо налага най-тежката мярка. В случая в предложение рег. 5392р-313/30.04.2025 г. на мл. инспектор Петров, служител в същия сектор, са изложени мотиви за липса на възможност за прилагане на по-леките мерки спрямо чужденеца. Следва да се има предвид, че заповедта по чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ е административен акт, издаден при условията на оперативна самостоятелност. Следователно, законодателят е регламентирал една правна възможност, чрез която е предоставил на административния орган право да извърши преценка за всеки конкретен случай. Тази негова преценка е израз на вътрешно убеждение в рамките на предоставената му оперативна самостоятелност да избере по-тежката мярка. В тази връзка, излагайки съображения защо избира тази мярка, е достатъчно да се приеме, че преценката му е мотивирана. На следващо място фактическите констатации, направени от органа, обосновават извод, че към момента на издаване на заповедта е била налице реална опасност чужденецът да се укрие (по смисъла на § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ) и по този начин да бъде осуетено изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. Според § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ "Опасност да се укрие чужденец, спрямо когото е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3" е налице, когато с оглед на фактическите данни може да се направи обосновано предположение, че същото лице ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената мярка. Данни в тази насока могат да бъдат посочени в обстоятелства, едно от които е лицето да няма никакви документи. Именно това обстоятелство е установено и в случая, поради което са неоснователни доводите на касатора за липсата на опасност лицето да се укрие. Други относими обстоятелства в тази насока са констатираните липса на средства за издръжка или близки, които да му осигурят такава, както и установен адрес на пребиваване в страната, при отчитане факта на извършеното нелегалното преминаване границата на Република България и заявеното намерение за придвижване до други страни членки на ЕС. Всичко това, както правилно е приел и първоинстанционният съд, мотивира извод за вероятна основателност от укриване, съответно затрудняване или осуетяване изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ, а налагането на по-лека принудителна мярка би било неефективно. Неоснователно се явява възражението на касатора, че не са му били разяснени алтернативите на задържането. При привеждането си в СДВНЧ чужденецът подписва декларация, че е информиран за алтернативите на задържането, поради което не е лишен от възможността да посочи факти, позволяващи прилагане на по-лека мярка. Освен това по делото липсват данни лицето да разполага с каквато и да е било подкрепа от близки и/или роднини(с оглед възможността да бъде внесена от негови близки парична гаранция по чл. 72б от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България). С оглед изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК. Обжалваното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл.221 ал.2 АПК, Върховният административен съд, Четвърто отделение,