Решение № 50023 от 11.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3071/2022 г.

Решение № 50023 от 11.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3071/2022 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Соня Найденова Производството е по реда на чл. 303 ГПК вр. чл. 307, ал. 1 ГПК. Образувано е по молба на Л. С. Н., чрез адв. Р. Д. САК, за отмяна на влязло в сила решение № 365/09.05.2008 г. по гр. д. № 918/2007 г. на ОС – София, с което е оставено в сила решение от 02.07.2007 г. по гр д. № 60/2007 г. на РС-Костинброд, в частта с която е отхвърлен иска за делба на втория етаж от сградата-северен близнак в УПИ *-*, кв. 60 по плана на [населено място]. Твърди се с молбата наличието на основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, евентуално по чл. 303, ал. 1, т. 1, предл. първо ГПК. Молителят твърди, че с влязло в сила решение по друго дело, с участието на същите страни, е установена неистинността на документ, който е приет като писмено доказателство по него, и въз основа на който документ е основано влязлото в сила решение, чиято отмяна се иска. Молителят е заявил, че при условията на евентуалност е налице и основание за отмяна на влязлото в сила решение по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК - новооткрито обстоятелство. Насрещни страни В. А. С. и С. А. С., чрез процесуалният си представител адв. Л. Д. – М. от САК, оспорват като неоснователна молбата за отмяна. В откритото съдебно заседание страните поддържат изразените становища съответно в молбата за отмяна и в отговора по нея. По допустимостта на молбата за отмяна настоящият състав на съда се е произнесъл с определение № 50198 от 20.12.2022 г. По преценка основателността на молбата за отмяна, се приема следното: С Решение № 365 от 09.05.2008 г. по в. гр. д. № 918/2007 г. по описа на ОС-София, чиято отмяна се иска, е отхвърлен иска за делба (като е потвърдено първоинстанционното решение в тази част) на Л. С. Н. срещу В. А. С., С. А. С., Р. И. В. и В. Г. В. по отношение на втория етаж от северния близнак на двуетажна жилищна сграда в УПИ *-* кв. 50 по плана на [населено място] със застроена площ 60 кв. м. Прието е, че с нотариално заверено заявление по чл. 56, ал. 2 ЗТСУ, вписано на 20.01.1978 г., С. Н. И. и В. И. И.. (наследодатели на молителя, и на брат му А. Ст. Н.) са учредили право на надстрояване за втори етаж на А. С. Н. - наследодател на В. А. С. и С. А. С.. Доколкото правото на надстрояване е учредено само от съсобствениците, притежаващи 1/2 ид. ч. от дворното място, то суперфициарят е придобил 1/2 ид. ч. от правото на строеж, а след изграждането на етажа съответно и само 1/2 ид. ч. от собствеността върху него. По отношение на останалата 1/2 ид. ч., която не е притежавана от С. и В. И., а от другите ответници В., са изложени съображения, че тя е придобита от А. Н., евентуално от наследниците му В. А. С. и С. А. С., чрез давностно владение. По тези съображения е отхвърлен иска за делба на втория етаж от жилищната сграда. В това производство оспорване истинността на нотариално заверената декларация за учредяване право на надстрояване по реда на чл. 56, ал. 2 ЗТСУ (отм.) не е било направено. Решението е влязло в сила на 26.02.2009 г. С влязло в сила на 25.03.2022 г. решение от 25.05.2021 г. по гр. д. № 908/2019 г. на РС – Костинброд е допусната делба на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] между Л. С. Н., В. А. С., С. А. С. и Р. И. И. и е прието за установено на основание чл. 124 ГПК, че заявление по чл. 56 ЗТСУ (отм.) от 20.02.1978 г. е неистински документ, тъй като подписите в него не са положени от С. Н. И. и В. И. И.. С въззивно решение № 61 от 17.02.2022 г. по гр. д. № 605/2021 г. на Софийски окръжен съд, е потвърдено горе посоченото първоинстанционно решение в обжалваната му само част, в която е прието за установено, че заявление по чл. 56 ЗТСУ (отм.) от 20.02.1978 г. е неистински документ, тъй като подписите в него не са положени от С. Н. И. и В. И. И.. В мотивите на въззивното решение е посочено, че първостепенния съд се е произнесъл не по инцидентен установителен иск по чл. 212 ГПК, а по процесуалното действие по оспорване истинността на документ по чл. 193 ГПК, като това произнасяне макар и с диспозитива на съдебното решение, е с характер на определение, същото има значение за доказването само по конкретното дело и не се ползва със сила на присъдено нещо. Соченото от молителя Л. Н. основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК изисква неистинността на документа, на който е основано решението, е установена по надлежния съдебен ред. Под "надлежен съдебен ред" съгласно разясненията по ТР № 5/2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС се разбира да е постановена влязла в сила присъда за документно престъпление или установяване на същото от гражданския съд с влязло в сила решение по иск по чл. 124, ал. 5 ГПК, когато наказателното производство е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 - 5 НПК или е спряно на някое от основанията по чл. 25, т. 2 НПК, или когато извършителят на деянието е останал неоткрит. Общото във всички хипотези на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК е, че източник на неправилността на решението е извършено престъпление, а процесуалният способ за установяване на престъпление е с влязла в сила присъда, респ. споразумение по НПК или с установителен иск за факта на престъплението по чл. 124, ал. 5 ГПК, в случаите, в които наказателно преследване е изключено, поради някоя от причините, предвидени в НПК. Представеното от молителя Н. в случая влязло в сила решение от 25.05.2021 г. по гр. д. № 908/2019 г. на РС – Костинброд и въззивно решение № 61 от 17.02.2022 г. по гр. д. № 605/2021 г. на Софийски окръжен съд, с което то е потвърдено в частта за признаване заявление по чл. 56 ЗТСУ (отм.) от 20.02.1978 г. за неистински документ, тъй като подписите в него не са положени от С. Н. И. и В. И. И., не представлява установяване на тази неистинност по горепосочения надлежен съдебен ред- това решение не е нито влязла в сила присъда, постановена в производство по НПК, нито е влязло в сила решение по иск по чл. 124, ал. 5 ГПК, а последното изисква производство по нарочен иск с оглед невъзможност за наказателно преследване поради прекратяване наказателно производство на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 - 5 НПК или спиране на наказателно производство на някое от основанията по чл. 25, т. 2 НПК, или когато извършителят на деянието е останал неоткрит, и нито едно от тези обстоятелства не са били твърдени, нито коментирани в решението, на което молителят основава искането си за отмяна. Неоснователно молителят се позовава на правното значение на произнасянето с диспозитива на решението по от 25.05.2021 г. по гр. д. № 908/2019 г. на РС – Костинброд за признаване неистиността на заявлението по чл. 56 ЗТСУ (отм.) на С. и В. И., потвърдено в тази част с въззивно решение № 61 от 17.02.2022 г. по гр. д. № 605/2021 г. на Софийски окръжен съд. Както е разяснено с мотивите по същото ТР № 5/2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от иска по чл. 124, ал. 4 ГПК страната има само ако истинността на документа има значение за други правоотношения между страните, като ако страна е пропуснала възможността да оспори истинността на документа в производство, в което той е представен по реда на чл. 193 ГПК, и този пропуск не е по уважителни причини или поради непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее (т. е. при хипотези когато може да иска възстановяване на срока), не може след това искът по чл. 124, ал. 4 ГПК да е предвидена в процесуалния закон възможност този пропуск да се поправи. Тези аргументи следва да се приложат и в ситуация като настоящата, когато в следващ съдебен спор между същите страни, въпросният документ, истиността на който не е била оспорена в предходен процес по реда на чл. 193 ГПК, при което дори и в следващия съдебен спор истинността на този документ да е била отречена – било поради приемане, че това оспорване е инцидентен установителен иск за неистинност на документ по чл. 124, ал. 4, изр. първо ГПК, или оспорване само по реда на чл. 193 ГПК, и в това следващо съдебно решение да е постановен и диспозитив за признаване неистинността на този документ, то това последващо решение с такова произнасяне в диспозитива, не може да послужи като основание за отмяна на влязло в сила друго предходно решение по спор между същите страни, в което същия документ вече е бил представен, не е била оспорена истиността му по реда на чл. 193 ГПК и на този документ е основан решаващ извод на съда в това производство. По тези съображения съдебното решение, на което молителят основава искането си за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, не е съдебно решение, което да е годно основание за отмяна по смисъла на същата разпоредба на ГПК, и молбата за отмяна на това основание не може да се уважи. По отношение на релевираното като евентуално основание за отмяна на влязлото в сила решение в приложното поле на чл. 303, ал. 1, т. 1, предл. първо ГПК - ново обстоятелство. Извън цитираното решение за установяване неистиност на заявлението по чл. 56 ЗТСУ (отм.) и приетото по него заключение на съдебна експертиза за неистинност на подписите на лицата по това заявление, не се сочат от молителя други нови обстоятелствата от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му. Установяване неистинността на документ от значение за делото е предвидено като специфично основание за отмяна само в чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, и то само ако тази неистинност е установена по надлежен съдебен ред, което изключва възможността неистинността на документ да може да се релевира и като друго основание за отмяна, в частност това по чл. 303, ал. 1, т. 1, предл. първо ГПК. Ето защо и по това сочено от молителя основание за отмяна молбата не може да се уважи. При този изход на делото само за насрещна страна по молбата за отмяна има основание да получи възмездяване за разноски в настоящето производство. По делото са представено доказателства за разноски за адвокатско възнаграждение сторени само от В. С. /договор за правна защита с адвокат на л. 79/, в който договор е уговорено възнаграждение от 1500 лв. с отбелязване за платена сума в същия размер, без обаче да е отбелязан начин на плащане в брой или по банков път. Липсата на уговорен начин на плащане и липсата на отбелязване в договора, че уговореното възнаграждение е заплатено в брой, лишава представения договор за правна защита от доказателствена стойност за удостоверяване, че сумата е платена в брой, по аргумент от т. 1 на ТР № 6/2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Няма и доказателства същата сума да е платена по банков път, поради което, при липса на доказателства за направен такъв разход, не следва да се присъждат разноски на ответната страна. С оглед горните съображения Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: