Решение № 6519 от 31.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12276/2020 г.

Решение № 6519 от 31.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12276/2020 г., III о., докладчик съдията Хайгухи Бодикян Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано по касационна жалба /възражение/ на М. Ч. и К. Ч. срещу решение № 1540 от 17.08.2020 г. по адм. д. № 3861/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив с доводи за неправилност решението като постановено в нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуални правила. Ответникът по касационната жалба – Областен управител на област Пловдив не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна, а решението законосъобразно. Върховният административен съд, като взе предвид становищата на страните и провери решението при спазване разпоредбата на чл. 218 АПК, прие за установено следното: Касационната жалба е допустима по отношение на лицето М. Ч., но разгледана по същество е неоснователна. Касационната жалба на К. Ч. е недопустима, поради неизпълнение указанията на съда, дадени с разпореждане от 09.10.2020 г. за приподписване на касационната жалба от адвокат и внасяне на ДТ от 70 лв. от жалбоподателя К. Ч.. Следва жалбата на К. Ч. да бъде оставена без разглеждане, а производството в тази част да бъде прекратено на осн. чл. 213 а, ал. 6, т. 2 от АПК. С обжалваното решение, в производство по реда на чл. 145 и сл. АПК, във вр. с чл. 5, ал. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ), е отхвърлена жалбата на М. Ч. против заповед № РД-20-158 от 25.11.2019 г. на областния управител на област Пловдив, с която е отказано разглеждането по същество на заявление с вх. № ИГ-05-264/09#37/22.10.2019 г., подадено по реда и на основание ЗПГРРЛ от жалбоподателя, в качеството му на репресирано лице и на наследник на репресираните лица Г. К. и Н. К.. За да постанови оспореното решение, административният съд приема, че по искания на жалбоподателя до областен управител на област Пловдив има няколко произнасяния, като няма спор относно обстоятелството, че със заповед № 3 Д-03-136/17.03.2009 г. на областния управител на област Пловдив е определено допълнително обезщетение по ЗПГРРЛ, в качеството му на репресирано лице, за претърпяната от него репресия изселване по искане с вх. № ИГ-05-294/3 7.12.2008 г.; със заповед № 3 Д-03-97/09.06.2010 г. на областния управител на област Пловдив на К. Ч. е определен допълнителен размер на еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ, в качеството му на репресирано лице, за претърпяната от него репресия изселване по искане с вх. № ИГ-05-261/19.12.2009 г. Тези две заповеди не са били оспорвани и са влезли в законна сила; със заповед № 3 Д-03-91 на областния управител на област Пловдив на М. Ч., К. Ч. и Т. Г. е определено допълнително еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ, в качеството им на наследници на репресираното лице Н. К., за претърпяната от последната репресия изселване по искане с вх. № ИГ-05-263/21.12.2009 г., която не е обжалвана и е влязла в сила; със заповед № 3 Д-20-30/19.04.2018 г. на областния управител на област Пловдив на същите лица е признато правото еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ и е определен размер на еднократното обезщетение, в качеството им на наследници на репресираното лице Г. К., за претърпяната от последния репресия изселване по искане с вх. № ИГ-05-264/21.12.2009 г., която не е обжалвана и е влязла в сила. Със заявления от М. Ч. вх. № ИГ-05-264/09# от 14.05.2018 г., както и заявление от 24.01.2019 г. и уточняващото заявление от 22.11.2019 г. с приложени доказателства, е поискано, предвид постановеното решение на областния управител за признаване правото на репресия по политически причини на баща им свещеник Г. К. и мотивите на Върховния административен съд в Решение № 14990 от 16.11.2011 г., че тази репресия не се отнася единствено до баща им, но и за членовете на неговото семейство – съпруга и деца и след 1954 г., се иска признаване репресия поради безпричинно изселване на съпругата, както и на децата за времето до 16.09.1959 г, което е процесното искане, по което областният управител е постановил отказ. По предявените от Ч. искания са постановени следните съдебни решения: Решение № 1205 от 30.06.2011 г. по адм. д. № 1405/2010 г. по описа на Административен съд –Пловдив, потвърдено с Решение № 14990 от 16.11.2011 г. по адм. д. № 10778/2011 г. на Върховен административен съд/, с което съдът е върнал преписката на органа за доизясняване на предявените искания. С Решение № 2661 от 07.12.2012 г. по адм. д. № 2386/2012 г. на Административен съд Пловдив, потвърдено с Решение № 1033 от 27.01.2014 г. по адм. д. № 4197/2013 г. по описа на ВАС е прието, че заявените претенции с допълнителното заявление целия период на претърпяната репресия изселване за времето от 23.05.1954 г. до 16.09.1959 г. в лично качество и в качеството им на наследници на майка им Н. К. са недопустими поради влезли в сила заповеди на областния управител. Съдът е потвърдил тезата на административния орган, че към момента на подаване на заявленията от 14.05.2018 г., 24.01.2019 г. и 22.11.2019 г., обосноваващи претенцията за право на обезщетение за изселване в лично качество и като наследници на Н. К. за периода от 23.05.1954 г. до 16.09.1959 г. е изтекъл давностният срок съгласно чл. § 10 и § 11 от Преходни и Заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на ЗПГРРЛ (обн., ДВ, бр. 29 от 2005 г., изм. ДВ, бр. 81 от 2006 г., изм, ДВ, бр. 26 от 2008 г., изм. ДВ, бр. 103 от 2009 г., в сила от 01.01.2010 г, ), който за предявяване на искания за обезщетение е до 31.12.2011 г. Видно от доказателствата по делото, на жалбоподателя е било признато претендираното право на обезщетение за изселване в лично качество и като наследник на майка си, но за определен период от време. За останалия период от време не било поискано възобновяване на производствата по чл. 99 от АПК в срока съгласно чл. 102 от АПК по влезлите в сила заповеди на Областен управител. Съдът е стигнал до правния извод за законосъобразност на заповедта на областния управител да откаже да разгледа по същество искането по заявление с вх. № ИГ-05-264/09#37/22.10.2019 г., и предхождащи заявления от 14.05.2018 г. и 24.01.2019 г. по отношение претенцията на жалбоподателя за обезщетение за изселване. Съдът е потвърдил решението на административния орган и в частта, в която е посочено, че се прекратява производството по отношение на претенцията на лицето като репресиран и като наследник на репресираното лице Г. Ч. поради повторност на претенцията, по която вече има произнасяне на административния орган. Решението е правилно. При изяснена фактическа обстановка, съдът обосновано и законосъобразно е приел, че процесната заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на установената форма, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона. В конкретния случай срокът за претенцията за право на обезщетение за изселване в лично качество и като наследници на Н. К. за периода от 23.05.1954 г. до 16.09.1959 г. е изтекъл. Съгласно чл. § 10 и § 11 от Преходни и Заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на ЗПГРРЛ (обн., ДВ, бр. 29 от 2005 г., изм. ДВ, бр. 81 от 2006 г., изм, ДВ, бр. 26 от 2008 г., изм. ДВ, бр. 103 от 2009 г., в сила от 01.01.2010 г, ), този срок за предявяване на искания за обезщетение е до 31.12.2011 г., а видно от процесния, те са подадени съответно на 14.05.2018 г., 24.01.2019 г. и 22.11.2019 г. Отделно от това административният орган неколкократно се е произнесъл по искания на касатора и всички предявени в срок са уважени. Предявените претенции след изтичане на давностния срок по ЗПГРРЛ, законосъобразно не са разгледани от административния орган. По изложените съображения решението, предмет на касационната жалба, е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, настоящият тричленен състав на Върховният административен съд - трето отделение,