Решение № 12976 от 21.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 9169/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби на Н. Спасов и на Н. Григоров против решение 4749 от 13.07.2023 г. по адм. дело 4267/2023 г. на Административен съд София- град, с което са отхвърлени подадените от двамата, както и от Я. Николова и Р. Спасова жалби против заповед РА-30-38/17.01.2023 г., издадена от главния архитект на Столична община. Касационните жалбоподатели поддържат, че решението на първоинстанционния съд е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и е необосновано. Молят да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който заповедта на главния архитект на Столична община да бъде отменена, като им се присъдят и разноските пред двете съдебни инстанции. Ответникът главен архитект на Столична община оспорва касационните жалби. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответниците Я. Николова и Р. Спасова не оспорват касационните жалби. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбите и данните по делото, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационните жалби против решението на Административен съд София град са недопустими в частите, в които са отхвърлени жалбите на Я. Николова и на Р. Спасова против заповед РА-30-38/17.01.2023г. на главния архитект на Столична община. Решението в тази части не е неблагоприятно за двамата касатори, поради което същите нямат правен интерес от неговото оспорване (арг. чл. 210, ал. 1 АПК). Ето защо касационните жалби на Н. Спасов и на Н. Григоров против съдебния акт в посочените части следва да бъдат оставени без разглеждане, а касационното производство в тези части да бъде прекратено. В останалата част касационните жалби са допустими, като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страни, за които съдебният акт в посочените части е неблагоприятен. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни по следните съображения: Решението на Административен съд София град в частите, в които са отхвърлени жалбите на двамата касатори против заповед РА-30-38/ 17.01.2023 г. на главния архитект на Столична община, е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Изложените от административния съд съображения в подкрепа на тези заключения са подробни и се споделят от настоящата инстанция изцяло. Изводът на решаващия съд за издаване на оспорената заповед при наличие на материалноправните основания, предвидени в текста на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, също е законосъобразен. Съгласно чл. 225а, ал. 1 ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината или на упълномощено от него длъжностно лице. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на строежа са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване е строеж, представляващ модулна стоманобетонова гаражна клетка с условен Р.210 с приблизителни размери 3,50/5,50м. и височина 2,20м. Обектът попада в ПИ с идентификатор 68134.4354.296 по КККР на гр. София, включен в границите на УПИ XVI, кв. 64 за инженернотехническа инфраструктура, комунално обслужване и др. по плана на гр. София, район Люлин . Строителството е извършено без разрешение за строеж и инвестиционен проект през периода 1995 г.- 2005 г. При тези факти административният съд правилно приема, че описаната в заповедта за премахване гаражна клетка представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Същият е от пета категория и представлява постройка на допълващото застрояване по смисъла на чл. чл. 137, ал. 1, т. 5, б. в ЗУТ, за чието изграждане е необходимо издаване на разрешение за строеж и инвестиционен проект. В случая строителни книжа не са издадени, поради което съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ строежът е незаконен. С оглед времето на извършване на строителството правилно са обсъдени предпоставките за търпимост на строежа, предвидени в §16, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ и на § 127 от ПЗР ЗИД ЗУТ. Анализът на цитираните разпоредби налага заключението, че строежът не е търпим, тъй като е изграден в нарушение на действалите по време на извършването му, а и по сега действащите правила и нормативи (чл. 55 ЗТСУ (отм.) и чл. 112 и чл. 116, ал. 2 ППЗТСУ (отм.) в относимите редакции, а също и в противоречие с чл. 20, ал. 3, чл. 41 ал. 1 и ал. 2 и чл. 42, ал. 1 ЗУТ). Допълнително следва да се посочи, че липсват твърдения и доказателства строежът да е деклариран пред одобряващите органи в сроковете по § 16, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ, каквото кумулативно изискване поставят цитираните разпоредби. Възражението на касаторите, че не следва да са адресати на заповедта, тъй като не са извършители на строежа, е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 225а, ал. 5 ЗУТ принудителното премахване на незаконен строеж е за сметка на извършителя и на възложителя на строежа или собственика съгласно на чл. 161, ал. 1 ЗУТ. В този смисъл е и § 3 от ДР на Наредба 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол. Това налага заключението, че като собственици на терена жалбоподателите отговарят за премахването на незаконното строителство. В този смисъл са и съображенията на административния съд, които касационната инстанция споделя. Касационният довод за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила също е неоснователен. Обстоятелството, че делото е разгледано и решено в едно съдебно заседание, проведено в отсъствието на жалбоподателите, в случая не съставлява съществено нарушение на съдопроизводствествените правила. Жалбоподателите са редовно призовани за съдебното заседание, а пътуването в чужбина на жалбоподателя Н. Григоров, който е и процесуален представител на останалите жалбоподатели, е планирано събитие, което позволява на страната при полагане на дължимата грижа да организира защитата си, още повече че в случая с определението от 01.06.2023 г. административният съд разпределя тежестта на доказване и дава на жалбоподателите конкретни указания за обстоятелствата, за които следва да ангажират доказателства. Следователно пътуването извън границите на страната не представлява препятствие по смисъла на чл. 139, ал. 1 АПК и съответно не е основание за отлагане на делото. Поради това следва да се приеме, че правото на защита на жалбоподателите не е нарушено, а доводът в обратен смисъл е неоснователен. В подкрепа на този извод е и фактът, че неявяването на жалбоподателя не е довело до неизясняване на спора от фактическа страна и до невъзможност за събиране на относими доказателства. Всъщност с молбата от 14.06.2023 г. жалбоподателят Григоров се отказва от поисканите с жалбата съдебнотехническа експертиза и разпит на свидетели, а същевременно не прави други доказателствени искания, въпреки изричните указания на административния съд в този смисъл и осигурената възможност за ангажиране на доказателства съгласно определението от 01.06.2023 г. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна на оспореното решение в частите, в които жалбите на Н. Спасов и на Н. Григоров са отхвърлени. Съдебният акт е обоснован и е постановен в съответствие с материалния закон и при спазване на съдо производствените правила, поради което следва да бъде оставен в сила. С оглед изложеното, направеното искане, обстоятелството, че ответникът по касационната жалба е представляван в касационното производство от юрисконсулт и на основание на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, касационните жалбоподатели следва да бъдат осъдени да заплатят на Столична община сумата 100.00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,