Решение № 1339 от 27.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14374/2010 г.

Решение № 1339 от 27.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14374/2010 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Тодор Петков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано по подадената от Златко Райков Пенчев, гр. София, чрез процесуалния представител касационна жалба срещу решение № 11251 от 04.10.2010 г. на Върховния административен съд, трето отделение, постановено по адм. д. № 15887/2009 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № К-691 от 11.02.2009 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР е прекратено служебното му правоотношение поради придобито право на пенсия при условията на чл. 69, ал. 2 от Кодекса за социалното осигуряване (КСО), считано от датата на връчване на заповедта. В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на съдебното решение, поради неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на процесуални правила, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че делото е решено при непълнота на доказателствата и съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, тъй като не бил налице изискуемия стаж за пенсиониране на служителя, а от друга страна е освободен от длъжност, която не е заемал. Претендира се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени обжалваната заповед. Ответникът по касационната жалба - Министърът на вътрешните работи чрез процесуален представител оспорва основателността й. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия, след като прецени допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба, като подадена в срок, от надлежна страна против подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима, а по същество - неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Върховния административен съд, трето отделение е била посочената Заповед на Министъра на вътрешните работи за прекратяване на служебното правоотношение на главен инспектор, поради придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 от КСО, по инициатива на органа по назначаването, считано от датата на връчването на заповедта. За да отхвърли жалбата, Върховният административен съд, трето отделение е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 246, т. 1 от ЗМВР - Министъра на вътрешните работи в предвидената законова форма и съдържа изброените в чл. 269 от ППЗМВР реквизити, включително и правилно са приложени материално-правните разпоредби по чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР (нова - ДВ, бр. 69/2008 г.), съгласно която служебното правоотношение на държавния служител в МВР се прекратява при придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 от Кодекса за социалното осигуряване - по инициатива на органа по назначаването. Съгласно чл. 69, ал. 2 от КСО, държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи придобиват право на пенсия, независимо от възрастта, при 25 години осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавни служители по посочените закони. Разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР регламентира правото на административния орган по своя инициатива да освободи от служба служителите, имащи изискуемия по чл. 69, ал. 2 от КСО стаж без оглед на възрастта. В подкрепа на изводите си обсъдена приложената справка за осигурителен стаж на Петров, от чиито т. 1 и т. 2 е видно, че към 01.02.2009 г. той е имал 15 години, 5 месеца осигурителен стаж в МВР и 3 години, 9 месеца и 17 дни осигурителен стаж в други ведомствата по чл. 69 от КСО. В разглеждания случай, жалбоподателят е имал повече от 25 години осигурителен стаж, от които общо 19 години и 3 месеца (повече от 2/3) действително прослужени във ведомствата по чл. 69 от КСО. Придобитото от него право на пенсия по чл. 69 от КСО е условието за прекратяване на служебното му правоотношение по инициатива на органа по назначаването на основание чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР. От друга страна правилно първоинстанционният състав е възприел, че към момента на връчване на заповедта - 06.04.2009 г., считано от която е прекратено служебното правоотношение на Петров, същият е имал 25 г. осигурителен стаж, от които 2/3 във посочените ведомства като по този начин е спазено изискването на чл. 69 от КСО. Придържайки се изцяло към съдопроизводствените правила, съдът е извършил служебна проверка на всички основания по чл. 146 АПК. По всяко едно от тях в мотивите на решението са изложени подробни доводи, въз основа на които съдът е приел, че заповедта е законосъобразна и е отхвърлил като неоснователна жалбата срещу нея. Така постановеното решение е правилно. Не е налице нарушение на чл. 268, ал. 3 от ППЗМВР във вр. с чл. 106, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл), предвиждащ само възможност за прекратяване на служебното правоотношение по чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР с отправяне на едномесечно предизвестие. Тази преценка е предоставена на органа по назначаването. Не е налице твърдяното от касатора неправилно приложение на разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР. Същата предвижда правна възможност да се прекрати служебното правоотношение на служител по ЗМВР, предоставена изцяло на инициативата на административния орган. Изрично в нея е посочено, че служебното правоотношение на държавния служител в МВР се прекратява при придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 от Кодекса за социалното осигуряване - по инициатива на органа по назначаването. Това, че чл. 69, ал. 2 от КСО урежда правото на пенсия на служителите по ЗМВР независимо от възрастта при наличието на две кумулативно предвидени условия - 25 години осигурителен стаж и от него две трети действително изслужени като държавни служители във ведомствата по чл. 69 КСО. На практика доводите в касационната жалба относно главния факт - налице ли са материалноправните предпоставки за прекратяване на служебното правоотношение по чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР, са наведени и пред първата инстанция, която ги е обсъдила пунктуално и обстоятелствено, изводите кореспондират на фактическата установеност и приложимото право и се споделят изцяло от настоящия касационен състав, поради което не следва да бъдат обсъждани повторно. Неоснователно е възражението, поддържано и като основание за отмяна на оспорената заповед, че жалбоподателя е освободен от служба по време на отпуск по болест в нарушение на императивната разпоредба на чл. 248 от ЗМВР. В подкрепа на възражението си за нарушение на разпоредбата чл. 248 ЗМВР жалбоподателят е приложил към жалбата си болнични листове за отпуск поради временна нетрудоспособност. Това възражение е наведено в хода на първоинстанционното съдебното производство. Доказателства във връзка с него са представени също едва пред съдебната инстанция. Болничен лист № 1331830 от 06.04.2009 г., с който поради заболяване на жалбоподателя се разрешава отпуск в размер на 30 дни - от 04.04.2009 г. до 04.05.2009 г., не е бил представен на органа по назначаването в момента на връчване на заповедта. Обжалваната заповед, издадена на 06.04.2009 г. е била връчена на жалбоподателя по реда на чл. 246, ал. 2 от ППЗМВР, съгласно който, поради отказ на служителя да се запознае с нея, същата е била обявена в присъствието на двама служители от МВР, които са удостоверили това с подписите си. По същия начин е удостоверено обстоятелството, че служителят е заявил, че не се намира в законоустановен отпуск. Този протокол като официален свидетелстващ документ не е оспорен от жалб. Петров надлежно по реда на чл. 193 ГПК във вр. чл. 144 АПК и притежава доказателствена сила относно направените пред съответните длъжностни лица изявления и извършените пред тях действия, в частност - че служителя Петров се е запознал със заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, отказал е да я подпише и не се намира в законоустановен отпуск по време на запознаването с му оспорената заповед. От друга страна, издаденият за датата на връчване на заповедта болничен лист също не опровергава материалната законосъобразност на заповедта в хипотезата на чл. 248 ЗМВР. Болничният лист не е бил представен на органа по назначаването в рамките на два дни след издаването му, с което жалбоподателят е нарушил чл. 9, ал. 2 от Наредбата за медицинска експертиза на работоспособността (обн. ДВ, бр. 4/2005 г). Доказателство в тази насока е обстоятелството, че копие на документа се представя на съда като доказателство едва в хода на съдебното производство. При връчване на заповедта жалбоподателят не е декларирал същото обстоятелство на административния орган, като е допуснал нарушение и на Инструкция № IЗ-1015/04.07.2006 г. за дисциплината и дисциплинарната практика в МВР, издадена от министъра на вътрешните работи, обнародвана в ДВ, бр. 74/07.09.2006 г., като удостовери писмено, че не се намира в законоустановен отпуск (чл. 25). Действително чл. 248 от ЗМВР въвежда забрана за освобождаване от служба на държавните служители, освен в случаите по чл. 245, ал. 1, т. 1 и 3, както и когато са осъдени на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер. Настоящият случая не попада в предвидените от нормата изключения. Въпреки това обаче, поведението на жалбоподателя, на когото с болничен лист е разрешен отпуск и който не уведомил за това работодателя си, нарушава принципа на законност в административния процес (чл. 4, ал. 3 от АПК), който изисква добросъвестно и законосъобразно упражняване на правата и свободите. Недобросъвестното упражняване на субективните права в случая не може да постави жалбоподателя под закрилата на разпоредбата на чл. 248 от ЗМВР, тъй като освен нормативно закрепения в АПК принцип на законност би бил нарушен общия принцип в правото, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. При колизията в приложението на двете материалноправни норми, настоящата инстанция следва да даде приоритет на разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от АПК, тъй като същата регламентира основно положение в административния процес. Ето защо възражение за неспазване на нормата чл. 248 от ЗМВР не следва да се приема за основателно. С оглед на изложеното, настоящият петчленен състав на ВАС, първа колегия, намира касационната жалба за неоснователна и обжалваното съдебно решение, като правилно, валидно и допустимо, следва да бъде оставено в сила, поради което