Решение № 637 от 2.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 424/2008 г.

Решение № 637 от 2.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 424/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Мария Иванова Производството е по чл. 218а от ГПК, отм., вр. с § 2 от ПЗР на ГПК. Образувано е по к. жалба на И. К. срещу въззивното решение на Апелативен съд Пловдив (АС) по гр. д. № 786/07 г. В жалбата се правят оплаквания за неправилност - необоснованост и незаконосъобразност, на решението и се иска отмяната му. Ответникът по жалба Ж. К., понастоящем пълнолетен, не изразява становище. Прокурорът намира жалбата за неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима. ВКС на РБ, като разгледа жалбата по реда на чл. 218е от ГПК, намира следното: С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от касатора, като осиновител срещу ответника като осиновен иск по чл. 64, ал. 1, т. 3 от СК, за прекратяване на осиновяването поради дълбоко разстройващи го обстоятелства. Прието е, че като такива не могат да се квалифицират разводът на осиновителите през 2000 г., когато осиновеният е бил на 10 години, редките в периода след това и понастоящем прекъснати контакти между него и осиновителя и разкритата тайна на осиновяването. Въпреки тях, емоционалната синовна връзка на осиновения със осиновителя не е прекъсната, той продължава да го счита за свой баща и е готов да поддържа отношения с него като с родител. Затова, според въззивния съд, в интерес на непълнолетното пред инстанциите по същество дете е осиновяването да се запази, а с това и ползите, които му носи - установен произход и от двамата родители с произтичащото от това самочувствие и емоционална подкрепа. Изводите на въззивния съд са обосновани и законосъобразни. Сочените в исковата молба и в касационната жалба факти, на които се основава искът са: седемгодишна раздяла, през която страните са загубили всяка връзка помежду си и са се отчуждили неотвратимо, до опразване на осиновителната връзка от присъщото й съдържание. Пълна раздяла с такава трайност и последици не се установява по делото - след развода на родителите (осиновители) през 2000 г. осиновеният живял с майка си, на която е предоставено упражняването на родителските права и до 2004 г. се срещал с осиновителя. По - редките от обичайното контакти и пълното им прекъсване след 2004 г. се дължат предимно на неговото поведение на отчуждение и дезинтересираност. През 2004 г. при трудни за него обстоятелства осиновеният узнал за осиновяването по искане на осиновителя. Преживял това тежко, но не се отчуждил до отричане от осиновителя, а напротив продължил да го чувства и търси като баща. Осиновителната връзка несъмнено е разстроена от посочените обстоятелства, но това разстройство не е дълбоко - трайно и тежко, опразващо я от типичното й съдържание и цел на създаваща отношения като между родител и дете, аналогията с които е използвал при анализиране на доказаните обстоятелства въззивният съд. Така формираният извод, че не е налице основание за прекратяване на осиновяването по чл. 64, ал. 1, т. 3 от СК е съответен на данните по делото и на закона. Жалбата е неоснователна - въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Поради изложеното ВКС на РБ, трето гр. о.