Решение № 70 от 27.03.2017 г. на ВКС по н. д. № 132/2017 г.

Решение № 70 от 27.03.2017 г. на ВКС по н. д. № 132/2017 г., II н. о., НК, докладчик съдията Петя Шишкова Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т. 1 от НПК по постъпила касационна жалба от подсъдимия Т. Д. А. срещу решение № 521/15.12.2016 г., постановено по в. н. о. х. д. № 1035/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 27/23.08.2016 г., постановена по н. о. х. д. № 150/2016 г. по описа на Окръжен съд-гр. Враца. С атакуваните актове А. е признат за виновен в това, че на 08.07.2007 г. в [населено място], на [улица]отнел чужди движими вещи на обща стойност 218 лв. от владението на К. Д. К., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, и деянието е извършено при условията на опасен рецидив. На основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1 б. "а", вр. чл. 55 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, което да бъде изтърпяно в затвор при първоначален "строг" режим. Осъден е да заплати на К. К. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 218 лв. и за неимуществени в размер на 1000 лв. Постановено е приспадане на времето на предварително задържане по мярка за неотклонение. В касационната жалба се твърди, че във въззивното решение не са обсъдени направените възражения. Възразява се срещу анализа на свидетелските показания, при който не е отчетена противоречивост и заинтересованост в резултат на минали конфликти, срещу неаргументираното отхвърляне на обясненията на А., и срещу отказа да бъдат разпитани възможни очевидци. Иска се отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание защитникът поддържа изложените в жалбата доводи, като прави и алтернативно искане за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд с цел изясняване на обстоятелствата около възникналия в заведението скандал. Представителят на прокуратурата предлага решението да бъде оставено в сила. Намира, че всички доказателства са надлежно анализирани и съдът е отговорил на съществените възражения на защитата. Самият подсъдим отново заявява желанието си да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Атакуваното решение следва да бъде оставено в сила. Релевираните от касатора пропуски са свързани с дейността на съда по събиране, проверка и оценка на доказателствата и в този смисъл следва да се приеме, че настоящият съдебен състав е сезиран с оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения, което е отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Установява се, че такива не са допуснати от инстанциите по същество, а доводите в касационната жалба са напълно неоснователни. Не отговаря на истината доводът, че не са отчетени противоречията в гласните доказателствени средства и евентуалната заинтересованост на свидетелите, както и направените възражения. Съпоставката на твърденията в жалбата със съдържанието на атакуваното решение, сочи че оплакванията са дотолкова произволни, че предизвикват съмнение за злоупотреба с правото на защита. Както в мотивите към първоинстанционната присъда, така и във въззивното решение е отделено значително внимание на тези въпроси. Противоречията в свидетелските показания и обясненията на подсъдимия са констатирани още в хода на съдебното следствие, което е дало основание за приобщаване на такива, депозирани в досъдебното производство. Първостепенният съд е посочил достатъчно ясно обстоятелствата, във връзка с които информацията е нееднозначна и подробно я е анализирал. Възприетият от въззивния съд подход при установяване на обективната истина е напълно правилен. Констатирано е, че лицата, които са присъствали при осъществяване на инкриминираното деяние са подсъдимият Т. А., пострадалият К. К., св. В. А., св. А. А. и св. А. А.. Установени са противоречия в съобщеното от всеки един от петимата. Изяснени са възможните причини за промяната в показанията и обясненията им - лична заинтересованост, породена от стремеж към избягване на наказателна отговорност, към удовлетворяване на гражданска претенция или от желание за подкрепа на тезата на страна в процеса, заради приятелски отношения. Отчетено е и влиянието върху възприятията на поетия алкохол, както и кратковременното им затрудняване от понесени удари в главата за св. К. и А.. При това положение е направен верен и логичен извод, че в конкретната ситуация най-точни са възприятията на пострадалия, но те не са кредитирани безкритично, а е дадена вяра на тази част от тях, която се подкрепя от твърдения и на самия подсъдим или близките му свидетели А. и А., както и от обективни находки. При изясняване на относимите факти, въззивният съд напълно правилно и законосъобразно е очертал обстоятелствата, включени в предмета на доказване по делото. Доколкото грабежът е съставно престъпление, за да установи съставомерност от обективна страна, съдът е обсъдил както доказателствата за употребена сила, така и тези за отнемане на вещи. Следва да се отбележи, че употребата на сила не се оспорва и от самия подсъдим. Той единствено омаловажава интензитета й, като твърди, че е ударил само един шамар. Неговата теза е категорично опровергана, не само от показанията на К. и А., а и от обективните медицински находки, отразени в заключението на съдебно-медицинската експертиза, които сочат на нанесени поне три удара - в областта на лявата вежда, в устата и в лявото бедро. Това възражение също е обсъдено в решението, което се атакува, противно на заявеното от жалбоподателя. Правилно въззивният съд не е възприел доводите, че физическото стълкновение е било предизвикано от К.. Самият подсъдим признава, че е взел мобилния телефон на пострадалия и го е счупил, за да не се обади в полицията. Фактът, че се е опитал да получи полицейска закрила, сочи на извод, че поведението на подсъдимия е застрашавало приятеля му или самия него, което отново сочи на достоверност на показанията на двамата. Относно наличието и последващото отнемане на чанта, съобщеното от К. кореспондира с показанията на А.. Фактът, че е разполагал със средства и това е станало достояние на подсъдимия, се установява от признанието на последния, че по-рано му върнал 50 лв., които му дължал, както и от показанията на св. А., че К. ги е черпил в заведението. Отговорено е и на възражението, че не е отделено достатъчно внимание на въпроса дали в заведението е възникнал конфликт между К. и Т. А.. Това, което е възмутило подсъдимия и било възприето от св. А., не е словесно или физическо стълкновение, а неуместна шега от страна на К., която дори не е възприета като такава от останалите присъстващи, тъй като не са били наясно с роднинските отношения и възрастта на споменатата жена. Въззивният съд ясно е извел правилния извод /на стр. 30 от въззивното дело/, че наличието на личен мотив не изключва умисъла за грабеж. Неоснователно е и оплакването, че първоинстанционният съд е отказал без основание да разпита свидетеля, споменаван като "М. ". Процесуална възможност за това не е съществувала. Не са били известни данни за това лице, за да се установи и призове. Единствената информация е, че е от [населено място], но работи в [населено място], което е крайно недостатъчно с оглед мащабите на населените места. Самият подсъдим също не е проявил активност в тази посока. В приобщените обяснения от досъдебното производство е протоколиран ангажиментът му да посочи данни за "М.", но не го е изпълнил. Пред първоинстанционния съд е заявил, че не може да уточни нито името, нито адреса, нито местоработата му. Пред въззивната инстанция също не е направено доказателствено искане в тази насока. Наред с това, по делото е установено, че ако за въпросното лице изобщо е било възможно да има някакви възприятия от инкриминираното деяние, това е станало от далечно разстояние. От петимата присъствали, трима - К., А. и А., твърдят, че "М." не е бил там. Само подсъдимият и св. А., чиито показания не е било възможно да бъдат детайлизирани с непосредствен разпит пред съда, заявяват че всички са излезли заедно от заведението, без да уточняват къде се е намирал всеки в момента, когато е нападнат пострадалият. Следва да се приеме, че решението за приключване на съдебното следствие без разпит на това лице е правилно и законосъобразно. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение