Решение № 104 от 15.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5422/2013 г.

Решение № 104 от 15.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5422/2013 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Диана Хитова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Л. С. А., чрез пълномощника му адв. В. Волева, срещу решение № 973/20.05.2013 г. по гр. д. № 139/2013 г. на Софийския апелативен съд. Касаторът е изложил оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение и за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Претендира разноски. Ответникът по касационната жалба Агенция "Митници" чрез процесуален представител главен юрисконсулт И. О., я оспорва. Претендира разноски. ВКС, състав на III г. о., след като прецени данните по делото, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение от 12.10.2012 г. по гр. д. № 8965/2010 г. на Софийски градски съд, 13 състав. С него като неоснователни са отхвърлени предявените от касатора искове: по чл. 49 ЗЗД за сумата 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и за сумата 80 000 лв. обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконно уволнение; по чл. 86 ЗЗД за сумата 10 000 лв. мораторна лихва върху претенцията за имуществени вреди за времето от 26.02.1996 г. - 29.07.2008 г. За да постанови своя съдебен акт въззивният съд е приел, че касаторът е уволнен дисциплинарно от заеманата от него длъжност "заместник-началник на Столична митница" на 26.02.1996 г. С влязло в сила решение уволнението е признато за незаконно, възстановен е на заеманата длъжност и му е присъдено обезщетение въз основа на чл. 225, ал. 1 КТ за шестмесечен период, през който е останал без работа, с начало 26.02.1996 г., в размер на сумата 16 лв. Въззивният съд е направил обобщаващ извод, че не е налице фактическият състав на чл. 49 ЗЗД, тъй като не е установена пряка причинно-следствена връзка между вредоносното деяние на длъжностно лице на работодателя и причинените вреди. С оглед създадената разнородна съдебна практика е посочил, че ако е налице възможност за ангажиране отговорността на работодателя, то тя може да възникне само ако издалият заповедта е използвал недобросъвестно служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение и въпреки това е издал заповедта, или в други подобни случаи. Приел е, че такива обстоятелства не се твърдят в исковата молба и не са представени доказателства, които да ги установяват. Отмяната на уволнението само по себе си не означава, че длъжностното лице, което я е издало, е действало противоправно. Направил е идентичен извод и относно имуществените вреди от принудителна безработица, а именно, че те могат да се претендират при наличие на действия на длъжностно лице, довели до издаване на отменената заповед, при наличие на виновност, лична заинтересованост или груба небрежност, както и че ищецът не е направил такива твърдения и не е насочил иска си към съответното длъжностно лице. Позовал се е на разрешенията по въпроса, дадени с ППВС № 4/1975 г. - т. 1. С определение № 142/28.01.2014 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, обосновано с вероятната му недопустимост, в съответствие с разрешенията дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК. Ищецът не е изготвил редовна искова молба относно необходимото съдържание по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. С иска по чл. 49 ЗЗД се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на този, който е възложил на друго лице някаква работа. Фактическият състав, който я поражда включва виновно противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда при или по повод изпълнението й. Тази отговорност не се презумира, тя възниква само когато изпълнителят на възложената работа причини вреда, като резултат на виновното му и противоправно поведение. В исковата си молба ищецът е акцентирал на причинените му вреди и подробно ги е описал. Липсва обаче конкретност на фактите относно деликтното поведение на съответното длъжностно лице -изпълнител. Направени са твърдения за лошо отношение към ищеца от страна на ръководството и че то на всяка цена е искало да се отърве от него, че някой чиновник си е позволил да бъде некомпетентен и пристрастен и без оглед на закона се е подиграл с неговия живот и достойнство. С тях не се въвеждат необходимите обстоятелства, които да очертаят конкретното поведение на конкретно длъжностно лице- каква работа му е била възложена, в кръга на служебните си задължения ли е действало, дали са налице негови действия или бездействия, в какво точно се изразява виновното му поведение като пряк причинител на вредата. Не е посочена противоправността в поведението на изпълнителя на възложената работа- дали не е изпълнил или е нарушил свои конкретни задължения, произтичащи от закона, дали е налице недобросъвестност при изпълнение на служебните му задължения, дали е налице хипотезата на извършване на уволнението от ръководител, който е знаел, че не са налице законовите предпоставки за това или други подобни обстоятелства. Отмяната със съдебен акт на незаконното уволнение не е достатъчно, за да бъде обосновано наличието на противоправно поведение. Всеки един от елементите на деликта трябва да бъде заявен със съответното твърдение, законова презумпция е налице само относно вината. Тези обстоятелства задължително следва да се посочат от ищеца, тъй като с оглед на въведените твърдения се определят доказателствата, които всяка от страните трябва да ангажира в процеса. Липсата на елемент от фактическия състав на деликта, осъществен от извършителя, ще обуслови липса на деликтна отговорност и на възложителя по чл. 49 ЗЗД. Въззивният съд е констатирал, че липсват такива твърдения, но не е изпълнил задължението си по чл. 129, ал. 2 ГПК да укаже на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба. Той е постановил своя съдебен акт по нередовна искова молба, в противоречие с някои от разрешенията, дадени с т. 4 на ТР № 1/17.01.2001 г. ОСГК, които не са загубили своята стойност на задължителна практика и на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК - т. 5. С оглед на приетото в тях, постановеното от въззивния съд решение по нередовна искова молба като недопустимо, следва да бъде обезсилено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който да проведе производство по чл. 129, ал. 2 от ГПК, със задължителни указания за привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията на чл. 127 ГПК. По исканията за разноски следва да се произнесе въззивният съд, съобразно разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК. По изложените съображения ВКС, състав на III г. о.