Решение № 594 от 15.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1449/2008 г.

Решение № 594 от 15.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1449/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218и, вр. чл. 218а б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК (ДВ бр. 59/2007 г.) Образувано е по жалба на И. А. Г. против въззивно решение № 254/19.11.2007 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр. д. № 1474/2007 г. Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Иска отмяна на въззивното решение и уважаване на иска до размера на 10 брутни възнаграждения по служебното правоотношение и приспадане на получавано възнаграждение по трудово правоотношение. Ответникът по касация И. А. Г. възразява в срока по чл. 218г ГПК (отм.) Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Предявен е иск с правно основание чл. 121, ал. 1 ЗДСл. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил това на първостепенния Софийски градски съд, е осъдил А. за д. в. да заплати на И. А. Г. сумата от 19 315,44 лв. - обезщетение за периода 26.08.2003 г . - 21.04.2006 г., както и лихва за забава, считано от 29.08.2006 г. до окончателното изплащане на главницата и разноски. За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че страните са били в служебно правоотношение, прекратено едностранно от органа по назначаването без предизвестие поради липса на основание за заемане на длъжността - чл. 106, т. 3 ЗДСл. в редакцията към 26.08.2003 г. Заповедта е отменена с решение на административния съд. Въззивната инстанция е приела, че правото на служителя да търси обезщетение за целия период, през който е ищецът е останал без държавна служба, се основава на разпоредбата на чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл, в която няма ограничение на времето, както и, че е без значение дали през исковия период ищецът е получавал възнаграждение по трудово правоотношение. Присъдил е обезщетение, равняващо се на брутното възнаграждение за заеманата от Г. длъжност "главен публичен изпълнител" за 2 години и 6 месеца. Решението е неправилно. В чл. 121 ЗДСл е прогласена принципната разпоредба, че служителят може да търси обезщетение за имуществени вреди от незаконно прекратяване на служебното правоотношение. В нея не е указано в какво се изразяват тези вреди и как следва да се изчисляват те в различни хипотези, включително и, когато служебното правоотношение е било прекратено по чл. 106, т. 3 ЗДСл. Последната също не урежда въпроса с изплащане на обезщетение. Няма и специална норма, която да урежда обезщетението за вреди конкретно в разглеждания случай. Ето защо и по силата на чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове, трябва да се търси най-близката правна норма, която да отговаря на целта на закона и на правилата на добрите нрави. Служителят може да претендира различни по вид вреди от незаконно прекратяване на служебното правоотношение, но когато се търси брутната заплата, периодът би следвало да е ограничен във времето. Цели се обезвреда на вреди от неполучаване на месечен доход, но причинна връзка с увреждащото действие е налице само до определен отрязък от време, след който е нормално служителят да започне да получава доходи по ново служебно или трудово правоотношение. Противното би насърчило и бездействието на служителя, което да продължи до края на 3-годишния давностен срок, каквато очевидно не е целта на закона. Тази принципна постановка е залегнала и в действащото законодателство чрез уреждане на обезщетението от незаконно прекратяване на трудово и служебно правоотношение - чл. 225 КТ, чл 172 ЗОВСРБ, чл. 254 ЗМВР, чл. 226 ЗСВ. Хипотезата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е уредена в същия нормативен акт, от който черпи правото си на обезщетение ищеца, най-близка е до разглежданата и най-благоприятна за служителя. Присъждането на обезщетение за 10 месеца е максимално допустимото по ЗДСл, с изключение на случаите, при които служителят се е пенсионирал или е починал. Освен това, ако служителят е бил в ново служебно или в трудово правоотношение, то следва да се приспадне полученият по този начин доход. Ако той е равен или повече от дължимите брутни възнаграждения за десетте месеца след издаване на незаконната заповед, то обезщетение изобщо не се дължи, тъй като липсва и реална имуществена вреда от вида на търсената. Въззивният съд е установил, че след прекратяване на служебното правоотношение с ответника, ищецът Г е работил по трудов договор с Община Х., но не е изяснил дали това се отнася за целия период от 10 месеца след прекратяване на служебното правоотношение, както и размера на получаваното брутно трудово възнаграждение. В заключение обжалваното решение е неправилно, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния закон. То следва да бъде касирано и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да се произнесе, като изследва фактическия състав на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение