Решение № 496 от 27.01.2015 г. на ВКС по н. д. № 1637/2014 г.

Решение № 496 от 27.01.2015 г. на ВКС по н. д. № 1637/2014 г., I н. о., НК, докладчик съдията Евелина Стоянова Производството е по реда на глава двадесет и трета от НПК, образувано по протест на прокурора и жалба на подсъдимия С. Д. С. против решение № 127 от 20.08.2014 г., постановено по внохд № 124/14 г. на Апелативния съд - гр. Варна.

Прокурорът е заявил недоволство от оправдаването на подс. Е. В. Ч. по предявеното му обвинение по чл. 277а, ал. 7 НК и от размера на наказанията, наложени на подс. С. Ангажирани са съответно основанията по чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 2 НПК (за подс. Ч.) и по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК (за подс. С.). Пред ВКС протеста се поддържа от представителя на Върховната касационна прокуратура.

Жалбоподателят и защитата му - адв. Т., редовно призовани, не се явяват. Последният писмено е заявил (с молба от 08.12.2014 г.), че поддържа подадената жалба и преценява протеста на прокурора за неоснователен.

Подсъдимият Ч., редовно призован, не се явява. Защитата му - адв. Х., изразява становище за неоснователност на протеста.

За да се произнесе Върховният касационен съд, първо наказателно отделение взе предвид следното:

С атакуваното въззивно решение е потвърдена присъдата на Окръжния съд-гр. Шумен, постановена по нохд № 1637/14 г., с която подсъдимият С. е осъден на основание чл. 278, ал. 6 и чл. 54 НК на 2 години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип и на глоба в размер на 4000 лева. Със същата присъда двамата подсъдими са оправдани по първоначално предявеното им обвинение по чл. 277а, ал. 7, във връзка с чл. 20, ал. 2 НК.

Посочените присъда и решение са втори поред - първата присъда, осъдителна за двамата подсъдими, постановена по нохд № 209/11 г. на ШОС, е била отменена от ВАС с решение по внохд № 238/11 г., а делото върнато за ново разглеждане на прокурора.

Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл. 347 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи:

По протеста:

При заявените основания, подробно очертани по-горе, с протеста се иска връщане на делото за осъждане на подсъдимия Ч. за престъпление по чл. 277а, ал. 7 НК и за увеличаване размера на наложените на подсъдимия С. наказания - лишаване от свобода и глоба. От изложените в протеста съображения, данни в подкрепа на релевираните касационни основания, произтича, че не се оспорва оправдаването на подс. С. по чл. 277а, ал. 7 във връзка с чл. 20, ал. 2 НК, както и това на подс. Ч. - по чл. 20, ал. 2 НК, респ. да е извършил престъплението в съучастие с подс. С.. Посоченото, свързано с пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, очертава съответното им стесняване.

Протестът е неоснователен.

1. Спрямо подс. Ч. е възведено обвинение за това, че в периода от 11.04.2010 г. до 13.08.2010 г., в дома си, противозаконно - в нарушение на § 16 и чл. 152, ал. 2 от Закона за културното наследство, държал и укривал инкриминираните по делото предмети, за които е знаел или предполагал, че са предназначени и са послужили за търсене на археологически обекти.

ВКС изцяло възприема съображенията на решаващия съд предопредели оправдаването на подс. Ч. по предявеното му обвинение. Към казаното в мотивите на решаващия съд следва да се добави следното:

Намерените в дома на подс. Ч. предмети са с двойно предназначение и това поначало не изключва отговорността по чл. 277а, ал. 7 НК и не винаги я предопределя.

От друга страна, безспорно е, че няма забрана за придобиване и държане, на вещи от вида на тези, които са инкриминирани, както и, че те не винаги подлежат на регистрация.

Съставомерността по чл. 277а, ал. 7 НК, от обективна страна изисква държането да е противозаконно, а от субективна - деецът да е знаел или предполагал, че предметите са предназначени или са послужили за търсене (свързано с обвинението), на археологически обекти.

Според настоящият състав на ВКС, под противозаконно държане, следва да се разбира държането на предмети или оръдия, за които най-напред е предвиден разрешителен режим за държането им и той е игнориран от държателя им (който, ако е собственик - е бил длъжен да ги регистрира, а ако е държател - да знае, че предметите не са регистрирани), а после - когато държането е обусловено от предназначението им или послужването им за търсене на археологически обекти.

В настоящото производство прокурорът е обосновал противозаконното държане на намерените в дома на подсъдимия предмети с това, че те не са били надлежно регистрирани от него, съответно на изискванията на § 16 и чл. 152, ал. 2 ЗКН. Съгласно § 16 ЗКН в тримесечен срок от влизането в сила на закона собствениците на специалните технически средства са длъжни да поискат тяхната регистрация от министъра на културата по реда на този закон. Очевидно задължението за регистрация е за собствениците на специалните технически средства, а не за техните държатели. Прокурорът не твърди, а и от доказателствата по делото не следва, че подсъдимият Ч. е собственик на двата металдетектора - саморъчна изработка и фабричен, а данните по делото указват, че той е такъв само на локатора.

По реда на ЗКН на регистрация подлежат само специалните технически средства по чл. 152, ал. 1, т. 6 ЗКН, които могат да бъдат използвани при теренни проучвания, възможни само след разрешение по ред, определен с наредба на министъра на културата - чл. 147, ал. 6 ЗКН.

Съгласно чл. 152, ал. 2 ЗКН собствениците на средствата по ал. 1, т. 6 са длъжни да ги регистрират в Министерство на културата в 14-дневен срок от придобиването им, като редът за регистрирането им се определя с наредбата по чл. 147, ал. 6 ЗКН. Казаното по-горе относно задълженото лице е относимо и тук.

Неколкократно сочената дотук наредба на министъра на културата, по реда на чл. 147, ал. 6 ЗКН, е публикувана в Дв. бр. 18 от 01.03.2011 г. в сила от деня на обнародването й (§ 3 от Заключителните разпоредби на Наредба № Н-00-0001 за извършване на теренни археологически проучвания), като няма как да се вмени във вина на подс. Ч. нерегистрирането на собствения му локатор в инкриминирания от прокурора период от време - от 11.04. до 13.08.2010 г. През този период подсъдимият обективно не е могъл да регистрира локатора, тъй като не е имало ред, по който да стори това.

Що се отнася до двата металдетектора, доколкото собствеността им не е установена, а е ясно, че те не са собственост на подс. Ч., то спрямо него не може да се претендира регистрацията им, поначало невъзможна, по съображенията изложени току що.

Обстоятелството, че подсъдимият е знаел, че предметите подлежат на регистрация и нямат такава, по обективни причини, каквато е липсата на ред, определен съгласно чл. 147, ал. 6 ЗКН, не налага други изводи.

Както се посочи по-горе, държането е противозаконно и когато е обусловено от предназначението или послужването на предметите за търсене на археологически обекти.

В обстоятелствената част на обвинителния акт, очертаваща пределите на фактическото обвинение, липсват каквито й да било фактически положения, които да позволяват положителен извод за това, че намерените в дома на подс. Ч. предмети са държани от него тъкмо защото са предназначени или са послужили за откриване на археологически обекти. Събраните по делото доказателства не позволяват положителна констатация, в тази насока.

В рамките на обвинението, предявено спрямо подс. Ч. с обвинителния акт, при липсата на процесуална възможност за неговото изменение по реда на чл. 287, ал. 1 НПК, изходът на делото не може да бъде различен от този, който сега се оспорва от прокурора.

2. Протестът е неоснователен и в частта, с която се претендира явна несправедливост на наложените наказания на подс. С..

ВКС не намира наказанията да са очевидно несъответни на обстоятелствата по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК и като такива те са справедливи. Не се установява обстоятелства от очертания кръг да са пренебрегнати, превратно ценени. По вид, размер и начин на изтърпяване наложените на подсъдимия С. наказания способстват постигането на целите по чл. 36 НК.

По жалбата на подсъдимия С.:

Жалбата е неоснователна.

С нея са ангажирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК, а са изложени данни в подкрепа на тези по чл. 348, ал. 1, т. т. 2 и 3 НПК. Възражението за незаконосъобразност на съдебния акт е свързано и произтича от съществените нарушения на процесуални правила, които жалбоподателят твърди, че са допуснати от решаващия съд.

На плоскостта на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се поддържа, че: обвинителният акт е изготвен в нарушение на изискванията на чл. 246 НПК; времеизвършването на престъплението е некоректно; редица от възраженията на подсъдимия, поставени на вниманието на ВАС с въззивната жалба не са получили отговор, съответен на изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК.

Внимателният прочит на обвинителния акт, обстоятелствената му част, свързана с обвинението по чл. 278, ал. 6 НК, не дава основание да се приеме, че той е несъответен на чл. 246 НПК и ограничава процесуалните права на подсъдимия-жалбоподател. Ясно са заявени време, място, начин и предмет на инкриминираното престъпление.

Що се отнася до периода на извършване на престъплението, то той е съобразен с изискванията на § 5 и § 6 от ПЗР на ЗКН, съгласно които на държателите на движими археологически обекти, монети и монетовидни предмети, е предоставен едногодишен срок от влизане в сила на закона, да поискат тяхната регистрация и идентификация. От изтичането на този срок държането на такива, които не са регистрирани и идентифицирани по предвидения в закона ред, е противозаконно и от обективна страна предопределя съставомерност по чл. 278, ал. 6 НПК. Друг е въпросът, че с оглед на чл. 183, ал. 4 НПК, едногодишния срок от влизане в сила на ЗКН (10 април 2009 г.) изтича на 12 април 2010 г. Допуснатата непрецизност не повлиява съществено на обвинението, поради което и не е необходима намеса от страна на касационната инстанция, респ. изменение на оспорения съдебен акт.

Възражението за нарушение на чл. 339, ал. 2 НПК е неоснователно. В мотивите на въззивното решение се съдържат, макар и изложени не пунктуално, отговори на всички възражения, направени от подсъдимия и защитата му.

При липсата на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, в рамките на фактите, приети за установени от въззивния съд, законът правилно е приложен. Наличието на признаците от обективна и субективна страна на престъпния състав на чл. 278, ал. 6 НПК е обусловило ангажиране отговорността на подс. С.

Неоснователно е и възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. Казаното по-горе, относно вида и размера на наложените наказания, изцяло е относимо и тук, като не е необходимо преповтарянето му.

Приложението на института на условното осъждане е невъзможно. Налице е законна пречка за това. Подс. С. е осъждан с присъда по нохд № 148/10 г. на РС-гр. С. за престъпление по чл. 279, ал. 1 НК на 6 месеца лишаване от свобода и глоба, като на основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от 3 години, считано от влизане на присъда в сила - 16.04.2010 г. ВКС е имал повод да вземе отношение по това, че дадено продължено престъпление, каквото е и това по чл. 278, ал. 6 НК, трябва да се счита извършено в изпитателния срок винаги, когато част от него е разположена в този срок (виж Решение № 300 от 1992 г., по н. д. 240/92 г. на ВКС, I-во н. о.). А, че голямата част от инкриминираното престъпление (от 16.04. до 13.08.2010 г.) е разположена тъкмо в изпитателния срок, е безспорно.

Въпросите по чл. 25, във връзка с чл. 23 НК и по чл. 68 НК, не са получили разрешение с оспорения съдебен акт, но това не е причина за връщане на делото за ново разглеждане, тъй като те могат да бъдат разрешени в производство по реда на чл. 306, ал. 1, т. т. 1 и 3 НПК.

Водим от горното, като не установи основания за изменение или отмяна на оспорения съдебен акт, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение