Решение № 1616 от 19.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10458/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на И. К. М., М. Д. М., А. К. М., З. К. Б., К. Б. Б., М. Б. Б. и И. Н. К. от гр. Бургас, чрез процесуалния представител адв. Цанев, срещу Решение 5084 от 04.07.2024 г., постановено по адм. дело 1894/2023 г. по описа на Административен съд Бургас, с което е отменено разрешение за строеж П-37 от 11.07.2022 г., издадено от главен експерт в Устройствено планиране и архитектура при Община Бургас и е осъдена общината да заплати разноски по делото. В касационната жалба се релевират касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК недопустимост, неправилност и необоснованост на съдебното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила и противоречие с материално-правните норми. Претендира се обезсилване на съдебното решение, а в условията на евентуалност отмяна на съдебното решение и произнасяне по съществото на спора, както и присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Ответникът главен експерт в Устройствено планиране и архитектура при Община Бургас, редовно призован, в съдебно заседание не се явява, не изпраща представител и не изразява становище по касационната жалба. Ответниците Р. И. И. и М. Й. И., редовно призовани,в съдебно заседание не се явяват и не изпращат представител. В приложен по делото писмен отговор, чрез процесуалния си представител адв. Темелкова, оспорват касационната жалба и изразяват становище за нейната неоснователност. Претендират присъждане на разноски по делото. Ответниците А. Ш. и М. Ш., редовно призовани,не се явяват, не изпращат представител и не изразяват становище по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Р. И. и М. И. срещу разрешение за строеж П-37 от 11.07.2022 г., издадено от главен експерт в Устройствено планиране и архитектура при Община Бургас, с което е разрешено на А. М. и И. М. изграждането на строеж Вътрешно преустройство на съществуваща смесена сграда с цел промяна предназначението на тавански помещения в самостоятелни жилища, основен ремонт на покрив в сграда с идентификатор 07079.610.445.1 и изграждане на асансьор в сграда с идентификатор 07079.610.445.2. С нотариален акт за продажба на недвижим имот 61, том III, рег. 4772, дело 431/2022 г., жалбоподателите се легитимират като собственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.610.445.1.3. За да отмени оспореното разрешение за строеж първоинстанционният съд е приел, че жалбата е процесуално допустима, като подадена от заинтересовани лица в законоустановения срок, доколкото по делото се установява, че процесното разрешение за строеж не е съобщено на жалбоподателите. Според съда съобщаването е извършено в периода 28.07.2022 г. - 11.08.2022г., а от документите за собственост на жалбоподателите се установява, че те са станали собственици на самостоятелен обект в сградата на 20.04.2022г., т. е. три месеца преди издаване на разрешението за строеж и процеса на неговото съобщаване, което означава, че са били адресати на правото да получат съобщение за изготвеното разрешение за строеж. Въз основа на това съдът приема още, че в конкретния случай разрешението за строеж не е влязло в сила, като обстоятелството, че е издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация, въпреки че разрешението за строеж не е влязло в сила, не променя извода за допустимост на жалбата, защото в противен случай с такова удостоверение за въвеждане в експлоатация би могло да се санира всяко незаконосъобразно бездействие на органа да връчи разрешението за строеж на всички заинтересовани лица. Административният съд приема също така, че макар и издадено от компетентен орган в законоустановената форма и при спазване на административно-производствените правила, процесното разрешение за строеж е постановено в противоречие с материалния закон. Позовавайки се на разпоредбите на чл. 38, ал. 1 от Закона за собствеността и чл. 185, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ, както и че в конкретния случай предприетото вътрешно преустройство на смесената сграда касае три обекта таванските помещения, на които следва да се промени предназначението в самостоятелни жилища, основен ремонт на покрива на цялата сграда и изграждане на асансьор в сградата, съдът е обосновал извод, че по отношение на таванските помещения не може да се приложи разпоредбата на чл. 185, ал. 1 от ЗУТ, тъй като при тях се касае именно за промяна на предназначението, а посочената законова разпоредба изисква да не се променя предназначението на обектите, които ще се преустройства. Относно изграждането на асансьор, съдът приема, че са налице предпоставките на чл. 185, ал. 1, т. 3 от ЗУТ и в тази хипотеза не се иска съгласието на останалите собственици на етажната собственост, тъй като макар и да са засегнати общи части на сградата и това са плочите между етажите, в които следва да се направи отвор, за да се движи асансьорът и стените между самостоятелния жилищен обект в чиято площ се вмества асансьорът и стълбищната клетка, то с това не се изменят съществено общите части на сградата - не се отнема никаква част от общите помещения и площи, а точно обратното асансьорната шахта и самият асансьор след изграждането им също стават общи части и в конкретния случай, доколкото те са изградени вътре в обема на частните жилища на двете възложителки, по-скоро части от помещенията на жилищата на етажните собственици са придадени към общите части, отколкото обратното да се отнемат общи части и да се придават към жилищата на етажните собственици. Прието е също така от съда, че и останалите две вътрешни преустройства основният ремонт на покрива и промяната на предназначението на тавански помещения, не попадат в никоя от хипотезите, визирани в чл. 185, ал. 1 от ЗУТ, поради и което по отношение на тях е необходимо съгласие на всички собственици, изразено в нотариална заверка на подписите, както и решение на Общото събрание, като в случая са представени доказателства за наличие на такова съгласие от етажните собственици, в това число и от праводателя на жалбоподателите. В тази връзка съдът обаче приема, че процесният строеж по отношение на промяната на предназначението на таванските помещения и основния ремонт на покрива на сградата съвпада напълно с дадените съгласие, но се разминава в частта относно изграждането на асансьор, тъй като съгласията касаят направата на външен асансьор, а в разрешението за строеж се предвижда изграждането на асансьор вътре в сградата. Независимо от това съдът прие, че специално за изграждането на асансьор не е нужно съгласие на останалите етажни собственици, тъй като процесният асансьор попада в хипотезата на чл. 185, ал. 1, т. 3 от ЗУТ. Съдът приема още, че по делото не е представено решение на Общото събрание на етажните собствени, взето по реда на Закона за управление на етажната собственост и не се твърди, че такова решение има, както и че след като жалбоподатели са станали собственици на обект от етажната собственост на сградата, в която е предвидено вътрешното преустройство три месеца преди издаване на разрешението за строеж и малко повече от два месеца преди подаване на заявлението за съгласуване на инвестиционните проекти, възложителите е следвало да вземат съгласие именно от жалбоподателите, а не от техния праводател, защото процедурата по издаване на разрешение за строеж е започнала след като те са станали собственици. Освен това декларацията - съгласие на праводателя е от 2019 г., период твърде отдалечен от административното производство, вследствие на което е издадено процесното разрешение за строеж. Въз основа на това съдът е обосновал извод, че процесното разрешение за строеж е издадено в противоречие с приложимите материално-правни норми. Така постановеното съдебно решение е недопустимо. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че в конкретния случай е налице акт, който подлежи на съдебен контрол. От приетите по делото писмени доказателства безспорно се установява, че строеж Вътрешно преустройство на съществуваща смесена сграда с цел промяна предназначението на тавански помещения в самостоятелни жилища, основен ремонт на покрив в сграда с идентификатор 07079.610.445.1 и изграждане на асансьор в сграда с идентификатор 07079.610.445.2, изграждането на който е разрешено с оспореното разрешение за строеж П-37/11.07.2022 г., е реализиран и за него е издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация 142 от 26.06.2023 г. от главен експерт в отдел Устройствено планиране и архитектура при Община Бургас, влязло в сила. Разрешението за строеж представлява конститутивен /разпоредителен/ административен акт, тъй като създава правото да се изгради определен обект, което се погасява с упражняването му. Поради това след издаването на удостоверението за въвеждане в експлоатация на строежа, което удостоверява надлежното реализиране на разрешеното строителство, отпада действието на разрешението за строеж, т. е. то престава да съществува като индивидуален административен акт и не може да бъде предмет на оспорване от съответни лица, включително и от такива, които считат, че са заинтересовани лица по смисъла на чл. 149 от ЗУТ. От този момент разрешението за строеж губи правното си значение и има само удостоверителен характер, установяващ законността на извършеното строителство. Този извод следва по аргумент и от чл. 156, ал. 8 от ЗУТ /ДВ, бр. 16/2021 г./. Поради това е неправилен извода на първоинстанционния съд за това, че е налице годен за оспорване акт. Напротив предвид изложеното след издаването на удостоверението за въвеждане в експлоатация на строежа не е налице предмет на обжалване, тъй като след тази дата, както в конкретния случай и към датата на подаване на първоинстанционната жалба 09.08.2023 г., не съществува годен предмет на обжалване като индивидуален административен акт, съответно жалбата срещу него е процесуално недопустима /в този смисъл решение 13780 от 15.12.2016 г. по адм. дели 6065/2016 г. по описа на ВАС, решение 14169 от 22.12.2015 г. по адм. дело 4149/2015 г. по описа на ВАС, решение 10795 от 20.10.2008 г. по адм. дело 5311/2008 г. по описа на ВАС, решение 11745 от 29.11.2023 г. по адм. дело 10028/2023 г. по описа на ВАС, определение 9177 от 19.10.2022 г. по адм. дело 9190/2022 г. по описа на ВАС и др./. За пълнота на изложеното следва да се има предвид също така, че настоящата съдебна инстанция не споделя и извода на първоинстанционния съд, че в случая е неприложима нормата на чл. 156, ал. 8 от ЗУТ, според която влезлите в сила разрешения за строеж не подлежат на отмяна. Видно от приложената по делото административна преписка, и в частност представеното съобщение по чл. 149, ал. 1 от ЗУТ, процесното разрешение за строеж е съобщено на заинтересованите лица, имащи право на жалба, включително и на праводателката на двамата жалбоподатели М. Б. Х., на официалния уеб сайт на общината, като разрешението за строеж не е било обжалвано от някое от тези лица и е влязло в сила. Действително, сред тези лица не е първоинстанционната жалбоподателка Р. И., която към датата на издаване и съобщаване на процесното разрешение за строеж е придобила собствеността върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.610.445.1.3, съгласно нотариален акт 61, том III, рег. 4772, дело 431/2022 г., както и нейният съпруг М. И.. Не се установява обаче по делото тези лица, в качеството си на преобретатели на недвижимия имот, да са изпълнили задължението си за вписани в кадастралния регистър на недвижимите имоти или да са извършили съответните регистрации в Община Бургас, за да са били налице данни при административния орган, че собствеността по отношение на този самостоятелен обект е променена и съответно не следва да се уведомява като заинтересовано лице М. Х.. Видно от приложеното към административната преписка извлечение от кадастралния регистър в него като собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.610.445.1.3 е записана именно М. Х., която е и била уведомена за издаденото разрешение за строеж. Изложеното налага извода, че жалбата на Р. И. и М. И. е недопустима на основание чл. 159, т. 1 от АПК. Постановеното по тази жалба първоинстанционно решение също се явява недопустимо, предвид което следва да бъде обезсилено, жалбата оставена без разглеждане, а производството по делото прекратено в съответствие с правомощието на касационната инстанция по чл. 221, ал. 3 от АПК. При този изход на делото и своевременно направеното искане от страна на касаторите, ответниците Р. и М. И. ще следва да бъдат осъдени да заплатят по-равно разноски за касационната инстанции в размер на общо 1 990 лева, от които: 490 лева внесена държавна такса за касационната инстанция и 1 500 лева реално изплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, съгласно договор за правна защита и съдействие от 15.07.2024 г. Основателно е и искането направено от процесуалния представител на касаторите за присъждане на разноски по адм. дело 1894/2023 г. по описа на Административен съд Бургас, които са в размер на общо 1800 лева, съгласно приложен по делото списък на разноските по чл. 80 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, като тези разноски следва да се присъдят само на касатора И. К. М., чийто процесуален представител е бил адв. Цанев в първоинстанционното производство. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,