Решение № 6232 от 4.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14128/2010 г.
ВАСI отделение04.05.2011 г.докладчик Светлозара Анчева
Диспозитив
Оставя в сила решение № 2897/10.09.2010 г., постановено по адм. дело № 7609/2008 г. по описа на на Административен съд, София-град. Решението не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 6232 от 4.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14128/2010 г., I о., докладчик съдията Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на "Гевал" ЕООД - гр. София чрез процесуалния представител адв. Делян Димов срещу решение № 2897/10.09.2010 г., постановено по адм. дело № 7609/2008 г. по описа на Административен съд, София-град, в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството против РА № 20801487/23.06.2008 г., издаден от главен инспектор по приходите в ТД на НАП, Офис - Център, потвърден с решение № 1672/14.11.2008 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София при ЦУ на НАП за определени данъчни задължения за ДДС в общ размер от 58 620 лв. за данъчни периоди 1.01.2006 г. - 31.10.2007 и лихви в размер на 13 642 лв., вследствие непризнато право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от "Мериал комерс" ЕООД, "Сианна - 2003" ЕООД, "Снима тео" ЕООД, "Кадико" ЕООД, "Владивимекс" ЕООД, "Евролайт", "Лиос С" ЕООД и "Весла" ЕООД. От изложението на касационната жалба може да се направи извод, че се релевират оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, макар, че жалбата в голямата си част е насочена срещу ревизионния акт, а не срещу първоинстанционното решение, предмет на настоящия съдебен контрол от касационната инстанция. Според касатора неправилно съдът е приел, че приемателно-предавателните протоколи не установяват реални доставки. Твърди, че след като е доказано, че по фактурите е извършено плащане, то това означава, че е извършена и реалност на доставките. В касационната жалба се съдържа оплакване, че неправилно и незаконосъобразно съдът не е кредитирал заключението на съдебно-счетоводната експертиза въз основа на довода, че проверката на документите е извършена не на адреса на доставчиците. Подробни съображения са развити в касационната жалба и в представените по делото писмени бележки от адв. Силвия Цветкова. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София при ЦУ на НАП чрез юриск. Кръстева я оспорва като неоснователна, а решението на съда в обжалваната му част като правилно пледира да се остави в сила. Относно новопредставените с касационната жалба доказателства е изразено становище съдът да не ги кредитира, доколкото всички удостоверения за правоспособност на управителите на дружествата-доставчици са издадени от касатора "Гевал" ЕООД. Претендира се и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба, тъй като не се доказва по несъмнен начин, че доставчиците действително са извършвали посочените във фактурите услуги. Относно новопредставените доказателства - удостоверения за правоспособност на управителите на доставчиците прокурорът е на становище, че по делото няма данни те с личен труд да са извършвали услугите. Върховният административен съд, I отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Административен съд, София-град за да отхвърли жалбата е приел, че не е доказано по делото наличие на доставки и на възникнало данъчно събитие, възприемайки констатациите на органите по приходите и правното основание, на което е отказано правото на приспадане на данъчен кредит - чл. 6 и чл. 65, ал. 4, т. 3 и 4 ЗДДС (отм.) и чл. 70, ал. 5 ЗДДС, в сила от 1.01.2007 г. Съдът е обсъдил представените по делото фактури, в които като основание за издаването им е посочено: "по договор", "комисионна по договор", "комисионна контрагенти", "комисионна по договор", "консултантски услуги", "консултации по договор", "плащане по договор", "комисионна", "консултация - аванс". Направен е извод в съдебното решение, че издаването на фактури само по себе си не доказва реалност, като в тази връзка се е позовал на съдебна практика на ВАС в тази насока. Относно плащането по доставките, съдът е приел, че съгласно закона плащането е определено като дата на възникване на данъчно събитие и се свързва със задължението да се начисли данъка, но за да породи плащането посочените последици, следва да отговаря на изискванията на чл. 24 ЗДДС (отм.) за данъчно събитие, което винаги се свързва с реалността на доставката. В тази връзка съдът е приел като неоснователно възражението на жалбоподателя, че реалността на доставките се доказвала с плащането, а правото на данъчен кредит не се свързвало с реалността. Съдът е изложил подробни мотиви какви са изискванията на международния стандарт ISO, с който се свързват процесните доставки и че доставчиците е следвало да докажат съответната компетентност, изразяваща се в познания по международните стандарти, свързани със системи на управление на качеството и образователната степен на лицата, занимаващи се с тези стандарти по внедряването и прилагането им. Относно представените в съдебното производство протоколи, съдът не ги е приел за годни доказателства, установяващи реалността на конкретните доставки, тъй като с тях не е установена кадровата и техническата обезпеченост на доставчиците да извършат процесните услуги. Относно сключените между жалбоподателя и доставчиците договори съдът е изложил мотиви, че дори да се приеме, че управителите на дружествата-доставчици са извършили процесните услуги с личен труд, то не отпада изискването и те да притежават необходимата квалификация и умения и професионален опит в тази област. Решението на първоинстанционния съд е правилно постановено. Законосъобразни са изводите на съда, че за да се признае правото на приспадане на данъчен кредит е необходимо по категоричен начин да се докаже реалността на доставката. Изрично и в чл. 63 във връзка с чл. 6 ЗДДС (отм.) и чл. 6 и чл. 9 ЗДДС, в сила от 1.01.2007 г. законодателят е предвидил, че данъчен кредит е сумата от начислен данък по този закон на регистрирано лице за получена от него стока или услуга по облагаема доставка. Като се има предвид, че чл. 6 пояснява, че доставка на стока е прехвърлянето на правото на собственост или друго вещно право, а по отношение на услугата - нейното извършване срещу насрещна престация, законосъобразни са изводите на съда, че реалността на фактурираните доставки е основна предпоставка, която трябва да е налице, за да се признае правото на приспадане на данъчен кредит, наред с останалите законови предпоставки - регистрация по ЗДДС, фактури, които обективират реално осъществени доставки, начисляване на данъка и др. Наличието в процесния случай на издадени фактури и сключени договори между касатора и доставчиците, правилно съдът е обосновал и със съществуващата и непроменена практика на ВАС, че договорът доказва само възникнали облигационни отношения между страните, но за целите на данъчното облагане е необходимо да се установи по несъмнен начин от една страна начисляването на ДДС от доставчиците като задължение към държавния бюджет и от друга страна реално осъществени доставки. В договорите, които са с идентичен предмет за всички доставчици изрично като предмет е посочено: "маркетингово проучване и съдействие за сключване на договори за изграждане и внедряване на системи за управление на качеството и консултации по тези системи срещу възнаграждение". Не се спори по делото, че касаторът е специализиран именно в тази област по изграждане и внедряване на системи на управление на базата на международните стандарти, конкретно на ISO - 9000, 14 000 и 18 000. Съдът подробно и систематично е проследил изискванията за квалификация и професионални знания и умения по прилагането на тези стандарти, позовавайки се на разпоредби от Закона за националната стандартизация. Законосъобразен е извода на решаващия състав, че за установяване реалността на доставките на услуги, които са фактурирани е от особено важно значение да се ангажират доказателства, че доставчиците притежават кадрова и техническа обезпеченост за осъществяване на процесните услуги, с оглед необходимостта от професионални знания и умения, а такива доказателства в ревизионното и в съдебното производство пред административния съд не са ангажирани. Такива доказателства не са представени нито по време на ревизионното производство, нито в съдебното. Протоколите, представени пред първоинстанционния съд не установяват реално осъществяване на доставките на услуги, тъй като не са конкретизирани какви точно услуги се приемат, поради което обосновано съдът е приел, че така, както са формулирани услугите в протоколите между доставчиците и жалбоподателя, могат да се отнесат не само към системи за управление на качеството, а и към всяка друга услуга. Относно представените в касационното производство доказателства - удостоверения, издадени от касатора на управителите на доставчиците, че последните са преминали обучение по системи за управление на качеството и безопасни храни по стандарт ISO - 9000, с тях не се доказва реалност на процесните услуги. На първо място, тези удостоверения са издадени от касатора, а не от независим орган, поради което съдът приема, че са създадени по повод касационното обжалване. На второ място, дори да се приеме, че управителите на дружествата - доставчици са притежавали тези необходими професионални познания по ISO - 9000, те не могат да се свържат с процесните доставки, тъй като до този момент касаторът не е въвеждал твърдения и доводи, че именно управителите на доставчиците са осъществили тези доставки. Неоснователно е оплакването, че съдът не е кредитирал заключението на съдебно-счетоводната експертиза, тъй като от нея не се установява по безспорен начин начисляването на ДДС съобразно изискванията на чл. 55, ал. 6 ЗДДС (отм.). В ЗДДС в сила от 1.01.2007 г. законодателят изостави процедурата, която съществуваше относно начисляването до този момент, като изискването в сега действащия закон съгласно чл. 86 е да се издаде от доставчика данъчен документ с начислен на отделен ред данък и да се включи при определяне на резултата за съответния период, което се приема от настоящия съд, че е налице в процесния казус, съгласно заключението на вещото лице (само за периодите през 2007 г.). Дори да се приеме, че ДДС е начислен, липсата на безспорни доказателства за реалността на доставките, правилно е обусловило и приходните органи и съдът да приемат, че не са доказани положителните предпоставки за признаване правото на приспадане на данъчен кредит - чл. 6 и чл. 65, ал. 4, т. 3 и 4 ЗДДС (отм.), относно фактурираните услуги през 2006 г. и е налице основанието по чл. 70, ал. 5 ЗДДС за фактурите, издадени през 2007 г. и затова е законосъобразен отказът за признаване на посоченото материално право. Предвид изложеното по-горе настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че решението в обжалваната част е правилно постановено и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Въпреки изхода на делото и направеното искане от юриск. Кръстева, юрисконсултско възнаграждение не се присъжда, тъй като това е сторено от първоинстанционния съд, а съгласно разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК то е за цялото съдебно производство, а не за всяка съдебна инстанция поотделно, както е за адвокатските възнаграждения. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, I отделение,