Решение № 6225 от 14.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1090/2017 г.

Решение № 6225 от 14.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1090/2017 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГД "ИН"), чрез упълномощен процесуален представител, срещу Решение № 1936 от 25.11.2016 г., постановено по адм. д. № 1215 по описа на Административен съд - Б. (АС - Б.) за 2016 г. в частта, с която ГД "ИН" е осъдена да заплати на Д. Л. Л., на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) обезщетение в размер на 4000,00 лв. за претърпени неимуществени вреди вследствие противоправно бездействие на длъжностни лица на ГД "ИН", изразяващо се в неосигуряване на нормални условия на живот: достатъчно жилищна свободна площ, непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода, достатъчно естествена светлина в периода на изтърпяване на наложеното му наказание "лишаване от свобода" в Затвора - Б. от 12.01.2012 г. до 15.06.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба (15.06.2016 г.) до окончателното изплащане на сумата. В останалата част посоченото съдебно решение не е предмет на касационна проверка. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната част е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател, съдът не е преценил правилно тежестта на събраните по делото доказателства, това, че Л. не е доказал реално претърпени вреди в резултат на действия/бездействия на служители на Затвора - Б., както и наличието на причинно-следствена връзка между претендираните вреди и твърдяното бездействие. Такива не били установени и от събраните гласни доказателства. По отношение изводите на съда във връзка с неосигуряване на нормална жилищна свободна площ, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода касационният жалбоподател се позовава на отлагателните срокове по § 13 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на ЗИНЗС и § 6 (сега § 9) от ПЗР на ППЗИНЗС и твърди, че не е налице незаконосъобразно бездействие. Оспорва изводите на съда за допуснато нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенция/та). Твърди, че не е налице нарушение на посочената разпоредба, както и на чл. 3, ал. 2, т. 2 и ал. 3 ЗИНЗС. При условията на евентуалност възразява и по отношение размера на присъденото обезщетение, като поддържа становище, че сума в размер на 4000,00 лв. за исковия период е завишена и несправедлива. По подробно изложените в жалбата съображения иска отмяната на решението, предмет на проверка в обжалваната от ГД "ИН" част. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател се представлява от упълномощен юрисконсулт, който от негово име поддържа жалбата, а по същество иска да бъде уважена. Ответникът - Д. Л. Л. не представя писмен отговор на касационната жалба. В съдебното заседание пред настоящия съд не се явява и не се представлява. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Счита размерът на обезщетението за завишен. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно в обжалваната част и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Административен съд - Б. е разгледал предявените от Л. срещу ГД "ИН" искове за заплащане на обезщетение за периода 12.01.2012 г. - 15.06.2016 г. за претърпените от него неимуществени вреди, изразяващи се в психически стрес, болки и страдания, в размер на 174000,00 лв. от лошите битови условия в Затвора - Б. по първия иск и по втория - за заплащане на обезщетение за същия период в размер на 87000,00 лв. за неосигурено своевременно медицинско обслужване и лечение, както и неосигурен здравен контрол и хигиена в Затвора - Б., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на всяка от сумите. При подробно и обстоятелствено изяснена фактическа обстановка, въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, които е обсъдил поотделно и в съвкупност, първоинстанционният съд е приел иска за присъждане на обезщетение на Л. заради причинените му неимуществени вреди от лошите условия в Затвора - Б. за исковия период за частично основателен, поради което го уважил до размера на 4000,00 лв., в която част решението му е предмет на касационна проверка. Съдът отчел, че твърденията на ищеца и показанията на свидетелите, които кредитирал, съответствали на констатациите, обективирани в доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото и унизително отнасяне или наказание, касаещ посещения в България (вкл. в Затвора - Б.) на делегация на КПИ в периоди, които попадат в исковия период. За да уважи частично посочената претенция на Л., съдът се мотивирал, че държавата е отговорна за условията, при които лишените от свобода изтърпяват наказанието. В качеството й на договаряща страна по Конвенцията, тя има задължението да спазва забраната по чл. 3 от нея, който я задължава да осигури на лишения от свобода условия за изтърпяване на наказанието, съответстващи на зачитането на човешкото достойнство, такива, че начинът на изпълнение на мярката да не излага лицето на отчаяние или изпитание, надхвърлящи по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора. Наред с това, съдът се позовал на практика на Съда по правата на човека по дела, заведени от български граждани срещу България относно заявени нарушения на чл. 3 от Конвенцията, произтичащи от битовите условия в местата за лишаване от свобода, в които се съдържат критерии от значение за преценката, дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Съобразил и практика на националните съдилища, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел, достатъчно приток на слънчева светлина и възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода е отклонение от подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните периоди не са действали нормите на ЗИНЗС, регламентиращи минималната разполагаема площ и други критерии, на които следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода. Предвид така изложеното, съставът на АС - Б. приел исковата претенция на Л. за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от лошите битови условия в Затвора - Б. за доказана по заявените от него основания. Като се позовал на установеното по делото от фактическа страна във връзка с пренаселеността на килиите, фактът, че в тях вечер се използвала кофа за облекчаване на естествените нужди, както и това, че отварянето на прозорците не винаги било възможно и от тях не влизала достатъчно дневна светлина и свеж въздух, съдът приел, че възможността за адекватни минимални хигиенни условия е силно ограничена. Предвид това направил извод, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ГД "ИН" поради неизпълнение на задължението да осигурят на Л. условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, а именно - нормална жилищна обитаема площ, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, възможност за проветряване и вентилация на килията, достатъчен приток на естествена светлина и проветряване на спалните помещения. Изложил е съображения, че установените по делото условия са от такова естество, че да предизвикат у всяко нормално психически здраво човешко същество твърдените от Л. страдания, които обосновават настъпила за него неимуществена вреда. Приел също така, че поставянето му в установените по делото неблагоприятни материални условия в Затвора - Б. за исковия период съставлява нечовешко, унизително отношение спрямо него по смисъла на чл. 3 КЗПЧОС, способно да породи у лицето стрес, емоционално и морално страдание от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, каквито той твърди, че е претърпял. Размерът на обезщетението за доказаните вреди съдът определил при съобразяване на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите - по справедливост с оглед характера на деянието, естеството на увреждането и степента на претърпените морални страдания. При отчитане времето на престоя на Л. в Затвора - Б., за който се претендира обезщетение, съдът приел, че справедливото такова е в размер на 4000,00 лв. за целия претендиран период. В останалата част съдът намерил този иск, както и иска за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неосигурено навременно медицинско обслужване и неосигурен здравен контрол и хигиена в затвора за неоснователни, поради което ги отхвърлил. Срещу решението в тези части не е постъпила касационна жалба. В обжалваната част решението е валидно, допустимо и правилно. В тази част то е постановено при цялостно и подробно изяснена фактическа обстановка, изводите на съда са обосновани на събраните по делото писмени и гласни доказателства, и са в съответствие с материалния закон. При правилно установена фактическа обстановка съставът на АС - Б. е достигнал до правилен, подробно мотивиран извод, че са налице всички елементи от състава на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, респективно за частична основателност на предявената от Л. искова претенция във връзка с битовите условия в Затвора - Б.. П. това е определил по справедливост размер на обезщетението, на основание чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, във връзка с § 1 от ЗР на ЗОДОВ до размера на присъденото обезщетение от 4000,00 лв., който извод се споделя от настоящия състав. Неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател ГД "ИН" във връзка с приетото от съда, че твърдените от Л. вреди са в пряка връзка с бездействия на длъжностни лица от ГД "ИН", изразяващи се в поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода, а именно: лишаване от правото на минимална жилищна свободна площ, достъп до достатъчно естествена светлина, както и до непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода. Не се споделят от настоящия състав и оплакванията на ГД "ИН", че от събраните доказателства не се установява настъпването на твърдените от Л. неимуществени вреди. При съвкупната преценка на всички приобщени по делото доказателства и свидетелските показания, по безспорен начин е установено наличието на незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от администрацията на ГД "ИН" относно привеждане на затворническите помещения съобразно изискванията на Конвенцията, като част от вътрешното право на държавата. С оглед приетото и установено по делото, обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че страданията, които е бил принуден да търпи Л. във връзка с условията в Затвора - Б. надвишават неизбежното ниво на страдания, присъщо на задържането и излизат извън прага на строгост по чл. 3 КЗПЧОС, предвид което претърпените от него вреди следва да бъдат репарирани. По силата на общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 КЗПЧОС, администрацията на затвора е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места. Конвенцията е ратифицирана от Р. Б., поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от вътрешното право. Спазването на принципите на чл. 3 от Конвенцията представлява задължение, пряко произтичащо от закон. Липсата на санитарен възел и течаща вода, недоброто осветление и размерите на килията причиняват дискомфорт и неудобства за лишените от свобода, които могат да бъдат квалифицирани като причиняващи страдание и унижаващи достойнството. В тази насока установените по делото факти, преценени в тяхната съвкупност водят на извод за допуснато спрямо Л. нарушение на чл. 3 КЗПЧОС . Той е бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, правилно квалифицирани от състава на АС - Б. като унижаващи човешкото достойнство и изтезание по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Ето защо, правилно е прието от него, че са налице всички елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно - доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила вреда от него в пряка връзка с първото. Исковата претенция правилно е възприета като доказана по основание. Не се споделят от настоящия състав и оплакванията на касационния жалбоподател относно размера на присъденото обезщетение. В съответствие с нормата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ, преценявайки критерия за справедливост, приложен спрямо конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и последиците за Л., първоинстанционният съд е определил обезщетение в размер на 4000,00 лв. за исковия период, който според настоящия състав ще го възмезди адекватно. При определяне на дължимото обезщетение първоинстанционният съд е отчел характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите, и е определил същите, като е изходил от сочените разпоредби при спазване принципа на справедливост. Така определеното обезщетение е необходимо и достатъчно, за да възмезди претърпените от Л. неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. В този смисъл размерът му не се явява несъразмерен, несправедлив и завишен, както твърдят ГД "ИН" и представителят на прокуратурата. Присъденото обезщетение с решението, предмет на контрол в обжалваната част, е определено при съобразяване на всички релевантни факти и е в състояние да компенсира вредите, претърпени от Л., без да доведе до неговото обогатяване. Предвид всичко гореизложено решението, в обжалваната част е обосновано и е постановено при правилно приложение на закона. Като валидно и допустимо, то следва да бъде оставено в сила в тази част. Не са налице твърдените касационни основания за неговата отмяна. Въпреки изхода на спора на ответника по касация разноски не следва да се присъдят, доколкото такива не са поискани. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение