Решение № 6720 от 16.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1208/2011 г.

Решение № 6720 от 16.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1208/2011 г., III о., докладчик съдията Йовка Дражева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Зоя Василева Алексова против решение по адм. д. № 901/2010 г. по описа на АС - Благоевград. Твърди, че с решението е ощетена за 9 месеца и 24 дни, защото репресията е продължила не до 7.03.1954 г., както неправилно е приел съда, а до 31.12.1954 г. Ответната страна - областният управител на област Благоевград оспорва касационната жалба, като твърди, че решението е правилно, защото по делото има доказателства, че със заповед № 1752/7.03.1954 г. е отменен изселническия режим на Иван Величков Младенски и членовете на неговото семейство и следователно това е датата, до която се дължи обезщетение по ЗПГРРЛ. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Доказателствата по делото давали основание да се приеме, че срокът на изселничеството е 52 месеца и 24 дни, а не както съдът е приел 43 месеца и 6 дни, защото писмото от с. Росица доказвало относими за спора факти. Върховният административен съд, III отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционния съд е по чл. 5, ал. 4 от ЗПГРРЛ и е образувано по жалбата на касационната жалбоподателка срещу заповед № ОА-557/1.09.2010 г. на областния управител на област Благоевград относно размера на обезщетението и периода, за който то е определено. Жалбоподателката твърди, че началният момент на репресията е от 1.08.1950 г., а не 25.09.1950 г., а крайният срок не е 7.03.1954 г., а 11.11.1954 г. /лист 3 от делото/. С решението е прието за основателно само твърдението относно началния момент на репресията, като е изменена издадената заповед и е увеличено обезщетението от 345 лв. на 460 лв. за период на репресия, считано от 1.08.1950 г. до 7.03.1954 г. Решението е правилно и следва да се остави в сила. От доказателствата по делото се установява, че репресията се изразява в изселване на Иван Младенски и семейството му в с. Росица, като административният орган е приел, че такъв член на семейство е жалбоподателката като внучка. По делото е приложено копие от регистъра на населението от 1948 г. (л. 27 от делото), като в домакинството на Иван В. Младенски е записана внучката Зойка Величкова Младенска, без да има доказателства за идентичност с жалбоподателката Зоя Василева Алексова. Правният проблем е докога следва да се приеме, че е налице репресия - до момента на отмяна на изселническия режим с нарочна заповед № 1752/7.03.1954 г. (л. 19) или до края на фактическия престой на жалбоподателката в с. Росица, Павликенско, който е бил до "края на 1954 г.", видно от удостоверение № АО-09-203/19.03.1992 г. на кметството на с. Росица. Към административната преписка е приложено Решение на началник отдел протоколи на МС, изх. № 417/11.11.1954 г., с което Иван Младенски е уведомен, че МС е разрешило на министерството на транспорта да превози багажа му безплатно, което означава, че причината за оставане в с. Росица след 7.03.1954 г. е от битов характер, свързан с преместване на багажа. Настоящият съдебен състав намира, че обезщетение се дължи само за времето, през което е имало принуда, наложена по съответния ред. След отмяната на изселническия режим за семейството и домакинството на Иван Младенски вече не е съществувало принудително заселване в с. Росица. Затова обективните или субективни причини, поради които това селище не е напуснато веднага от жалбоподателката (тогава малолетна)и родителите й, е без значение за приложението на ЗПГРРЛ. Макар, че в тази част съдебното решение не съдържа правни изводи, не е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила като касационно основание за отмяна, още повече, че няма такова оплакване с касационната жалба. Като краен резултат решението е правилно и следва да се остави в сила. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, III отделение