Решение № 8422 от 11.8.2025 г. на ВАС по адм. д. № 796/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационната жалба на М. И. А., против решение 23320/13.11.2024 г. по адм. дело 7222/2023 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отхвърлена жалба й срещу Решение 198 от 17.05.2023 г. по преписка 87 по описа за 2011 г. на Комисията за защита от дискриминация/КЗД/ в частта му по т. 3 и т. 4.

По подробно изложени в жалбата доводи касатора обжалва решението като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Наведени са доводи, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Счита, че съдът неправилно е тълкувал и приложил закона. Моли за отмяна на оспореното решение и решаване на спора по същество. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответната страна Комисията за защита от дискриминация, чрез юрк. Кръстева, в писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли решението да бъде оставено в сила, като правилно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност в случай, че са поискани разноски над нормативно определения минимум.

Ответната страна Министъра на финансите, чрез процесуален представител Бецов в съдебно заседание излага доводи, че не са налице касационни основания за отмяна на решението и моли да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Ответната страна Министъра на вътрешните работи чрез юрк.Табакова, в съдебно заседание оспорва касационната жалба. Излага доводи, че постановеното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за правилност на съдебното решение.

Настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано след постановяване на определение 2409/05.03.2024 г. по адм. дело 7222/2023 г. по описа на АССГ и определение 5702/10.05.2024 г. по адм. дело 4435/2024 г. по описа на ВАС.

С Решение 198 от 17.05.2023 г. по преписка 87/2011 г. на КЗД, КЗДискр е установила, че:

1.По отношение на лицето Т. Г. Б. от гр. Хасково не е осъществена дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 и ал. 3 ЗЗДикр и нарушение на чл. 37 ЗЗДискр по признак имуществено състояние от страна на ОДМВР Хасково и нейния директор във връзка с желанието му да заплати държавни такси за издаването и подмяната на свидетелство за управление на моторно превозно средство и документ за самоличност с държавни таксови марки.

2.От страна на министъра на вътрешните работи по отношение на Т. Г. Б., като платец на държавни такси с държавни таксови марки за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство и документ за самоличност, не е осъществена дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 и ал. 3 ЗЗДискр по признак имуществено състояние и нарушение на чл. 37 ЗЗДискр и не е ограничено правото му на избор относно начина на заплащане на държавни такси.

3.От страна на министъра на вътрешните работи във връзка с издаването на документ за самоличност по отношение на М. А., не е осъществена дискриминация по смисъла на чл. 37 и чл. 4, ал. 2 и ал. 3 ЗЗДискр по признак имуществено състояние и не е ограничено правото й на избор относно начина на заплащане на държавни такси.

1. От страна на министъра на финансите и министъра на вътрешните работи при заплащане на административна такса за издаване и подмяна на български лични документи, не се ограничава правото на избор на гражданите относно начина на заплащане на таксите и не се създава административна практика, водеща до неравно третиране по смисъла на чл. 4, ал. 2 и чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр на лицата по признак имуществено състояние .

5.Оставена е без уважение жалба с вх. 44-00-1051/04.04.2011 г., подадена от Т. Г. Б. и допълнение към жалба с вх. 44-00-63/20.04.2011 г. и вх. 44-00-1717/13.05.2011 г. подадена от М. А. и сигнал вх. 44-00-63/20.04.2011 г. на М. Й. П..

Предмет на оспорване пред Административен съд София-град е било решение 198 от 17.05.2023 г. по преписка 87/2011 г. на КЗД, в частта му по т.3 и т.4. В останалата част решението е влязло в сила.

Съдът е приел, че за жалбоподателката съществува правен интерес да оспорва провеждането на процедурата пред КЗД единствено спрямо нея, но не и по отношение на други лица. Обстоятелството, че в административното производство не са конституирани всички лица, подали жалба с вх. 44-00-63/20.04.2011 г., са неотносими за настоящия спор. М. И. А. е участвала в административното производство, дадена ѝ е възможност да прави уточнения и да изразява становища при всички разглеждания на преписката пред Комисията, поради което правото ѝ на защита не е ограничено.

Съдът е приел за установено от фактическа страна, че с жалба вх. 44-00-1051/04.04.2011 г. на КЗД Т. Б. е изложил твърдения, че е дискриминиран по икономически признак от директора на ОДМВР Хасково, тъй като не са приети държавни таксови марки за заплащане на дължимата такса за издаване на СУМПС. С жалба с вх. 44-00-63/20.04.2011 г. е подаден от сигнал за осъществена дискриминация по икономически признак спрямо Т. Б. от директора на ОДМВР Хасково от 41 физически лица, сред които и М. И. А.. Счита се, че Т. Б. е третиран неравноправно. Жалба с вх. 44-00-63/20.04.2011 г. има аналогично съдържание с жалба вх. 44-00-1051/04.04.2011 г. С жалба с вх. 44-00-63/20.04.2011 г. допълнително се иска и становище относно обявяването като дискриминационна наложената от всички държавни органи и бюджетни предприятия в Република България практика държавните данъци, осигуровки и такси да се заплащат единствено по банков път, в това число чрез банков превод, вноска на каса на банка или посредством ПОС терминално устройство. Със заявление с вх. 44-00-2592/09.08.2019 г. А. за пръв път заявява, че спрямо нея е извършвана дискриминация по икономически признак от директора на дирекция Български документи за самоличност при МВР, директора на дирекция Планиране и управление на бюджета при МВР и министъра на вътрешните работи, тъй като не може да заплати дължимата държава такса за издаване на документи за самоличност в брой на каса на МВР в гр.Елин Пелин. Комисията е приела, че се излагат нови факти за неравно третиране, различни от първоначално посочените през 2011 г., поради което е приела, че не се дължи произнасяне. Със заявление вх. 44-00-2275/15.06.2011 г. А. посочва, че наложената практика на МВР заплащането на държавни такси за издаване на документи за самоличност да става единствено по банков път противоречи на чл. 2 ЗДТ и засяга нейните права, както и правата и законните интереси на неограничен кръг правни субекти. Твърди, че е нарушено правото ѝ на избор за начина, по който да заплаща държавните такси за предоставените услуги- включително и с държавни таксови марки или в брой на каса на учреждението.

На 16.05.2011 г. с вх. 44-00-1717 от М. И. А. е подадена жалба допълнение, с която се поддържа подадената жалба с вх. 44-00-63/20.04.2011 г., а именно че Т. Б. е дискриминиран по икономически признак от директора на ОДМВР Хасково, тъй като не са приети държавни таксови марки за заплащане на дължимата такса за издаване на СУМПС. Моли се да бъде обявена като дискриминационна наложената от всички държавни органи и бюджетни предприятия в Република България практика държавните данъци, осигуровки и такси да се заплащат единствено по банков път, в това число чрез банков превод, вноска на каса на банка или посредством ПОС терминално устройство от картова сметка на платеца по банкова сметка на държавното учреждение.

Със заявление вх. 44-00-2275/15.06.2011 г. по преписка 87/2011 г. на КЗД, А. посочва, че наложената практика на МВР заплащането на държавни такси за издаване на документи за самоличност да става единствено по банков път противоречи на чл. 2 ЗДТ и засяга нейните права, както и правата и законните интереси на неограничен кръг правни субекти. Твърди, че е нарушено правото ѝ на избор за начина, по който да заплаща държавните такси за предоставените услуги- включително и с държавни таксови марки или в брой на каса на учреждението. Със заявление с вх. 44-00-2592/09.08.2019 г. М. И. А. е изложила твърдения за осъществена спрямо нея дискриминация по икономически признак от директора на дирекция Български документи за самоличност при МВР, директора на дирекция Планиране и управление на бюджета при МВР и министъра на вътрешните работи, тъй като не може да заплати дължимата държава такса за издаване на документи за самоличност в брой на каса на МВР в гр.Елин Пелин като в ОЗ пред КЗД от 29.03.2022 г. става ясно, че това събитие е било през 2012 г. С оглед изложеното съдът е направил извод, че към 20.04.2011 г., когато е жалбоподателката е сезирала Комисията, това събитие дори не е било настъпило. От друга страна посочването на събитие от 2012 г. през 2019 г. и през 2022 г. представлява несъобразяване с погасителната давност по чл. 52, ал. 1 ЗЗДискр, според която не се образува производство, а образуваното се прекратява, ако са изтекли три години от извършване на нарушението. Тези твърдения представляват и недопустима промяна на предмета на производството.

При така установените факти и въз основа на събраните в хода на производството доказателства съдът е приел от правна страна, че не е налице дискриминация по признак имуществено положение . Позовал се е на нормативните актове, уреждащи заплащането на държавна такса, като в заключение е приел, че дължимите такси за издаване на документи за самоличност могат да бъдат платени чрез ПОС- терминално устройство в сградите на структурите на МВР, чрез банков превод, чрез пощенски запис, чрез интернет системите за разплащане по съответните сметки в МВР, чрез системите ePay.bg и eBG.bg, в брой на касата СДВР, на касата ДПУБ и на касата на съответната областна дирекция в страната, поради това не се ограничава избора на гражданите относно начина на плащане на таксите. В заключение съдът е приел, че спрямо жалбоподателката не е налице дискриминация по защитен признак имуществено състояние .

При така установеното съдът е приел, че решението е постановено от компетентен орган, в писмена форма, съдържа формално изброяване на всички задължителни реквизити, прието е при спазване на регламентираната специална процедура. При издаването му не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и е постановено в съответствие с материалния закон.

С оглед изложеното е отхвърлил жалбата като неоснователна.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

В обжалваното решение подробно е описана установената от съда фактическа обстановка, която се подкрепя от събраните по делото доказателства, които са обсъдени в тяхната съвкупност. Въз основа на установените факти, съдът е извел и правните си изводи, като е приложил правилно материалния закон. Първоинстанционният съд е направил обстоен анализ на относимите материалноправни норми, като в заключение е приел, че не е налице дискриминация по защитен признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.

По делото няма спор за факти, предмет на касационната жалба са изводите на съда по тълкуването и прилагането на материалния закон. Спорът от правна страна се състои в това налице ли е дискриминация спрямо М. И. А. по смисъла на чл. 37 ЗЗДискр. и чл. 4, ал. 2 и ал. 3 ЗЗДискр. по признак имуществено състояние .

Законът за защита от дискриминация цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. се забранява императивно всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна и че ЗЗДискр. цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение въз основа на признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 от него.

Пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основа на признаците по ал. 1, включваща гражданство, народност, етническа принадлежност, увреждане, пол, раса, социално и обществено положение и др. отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр. е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица, чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

С разпоредбата на чл. 37, ал. 1 от ЗЗДискр не се допуска отказ от предоставяне на стоки и услуги, както и предоставянето на стоки и услуги с по-ниско качество или при по-неблагоприятни условия, на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. При всички случаи, санкционираният от закона вредоносен резултат се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези, като неравното третиране според нормата на § 1, т. 7 от ДР от ЗЗДискр. е всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси, като за да е налице проява на дискриминация е необходимо да са осъществени всички елементи на посочените разпоредби, съответно за да е осъществен състав на нарушение на антидискриминационното законодателство следва да е установено различно третиране на лицето, при наличие на пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, изразяваща се в признак по чл. 4 от ЗЗДискр.

В случая въз основа на събраните по делото доказателства съдът правилно е приел, че не е налице твърдяното от жалбоподателката неравно третиране, съответно не е осъществено дискриминационно поведение.

Съобразно чл.60 от Конституцията на Република България, гражданите са длъжни да заплащат данъци и такси, установени със закон. Възприетите от законодателя начини за плащане на държавните такси, приложими алтернативно, са два. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 Закона за държавните такси /ЗДТ/, до 01.01.2012 г. законово установените начини за заплащане на държавните такси са два в брой или чрез таксови марки. Със Закона за държавния бюджет за 2012 г. е прието изменение на чл. 2, ал. 1 ЗДТ като е въведено заплащането на държавната такса безкасово и е ограничено заплащането чрез таксови марки само в случаите, когато това е предвидено в нормативен акт. Законът за държавните такси, ЗБЛД, нито Тарифа 4 за таксите, които се събират в системата на Министерството на вътрешните работи по Закона за държавните такси не предвижда заплащане на държавна такса за издаване на български документи за самоличност чрез таксови марки, което означава, че не може да се събира дължимата държавна такса чрез таксови марки. Държавните таксови марки са ценни книги, отпечатвани и разпространявани от Министерството на финансите чл. 7 от Наредба за условията и реда за отпечатване и контрол върху ценни книжа. Върху тях изрично се изписва министерство на финансите . Средствата от закупуването на таксовите марки постъпват в републиканския бюджет. С Постановление 53 на МС от 26.02.1998 г. е одобрена Тарифа 4 за таксите, които се събират в системата на Министерството на вътрешните работи по Закона за държавните такси /Тарифа 4/. Според § 3, ал. 1 от Тарифа 4 Събираните такси по раздели VII /Такси за български граждани по Закона за българските лични документи/ и VIII постъпват по отделна набирателна сметка на Министерството на вътрешните работи. В случая, както правилно е приел съда, тъй като МВР има самостоятелен бюджет, приходите от такси постъпват в него.

При анализ на нормативните актове, уреждащи заплащането на държавна такса за издаване на български документи за самоличност е видно, че нито в Закона за държавните такси, нито в ЗБЛД, ППЗБЛД, нито в Тарифа 4 или в друг нормативен акт, има предоставено право на субектите, които събират държавна такса да определят самостоятелно предпочитан начин на заплащане на таксата. Това означава, че всеки един държавен орган, който събира държавна такса по смисъла на чл. 4 ЗДТ е длъжен да приеме за валидно плащане на държавната такса по всеки един от двата начина в брой или безкасово. В случая е безспорно установено, че таксите могат да бъдат заплатени чрез ПОС- терминално устройство в сградите на структурите на МВР, чрез банков превод, чрез пощенски запис, чрез интернет системите за разплащане по съответните сметки в МВР, чрез системите ePay.bg и eBG.bg, в брой на касата СДВР, на касата ДПУБ и на касата на съответната областна дирекция в страната.

От така изложеното е видно, че е предоставена възможност за заплащане по всеки един от двата законово установените начини в брой или безкасово, съответно не е ограничено правото на избор относно начина на заплащане на държавни такси. А. е направила изявление пред КЗД, че през 2012г. се е снабдила с лична карта от Паспортната служба в гр. Елин Пелин и е била задължена да заплати дължимата такса по банков път, като не се твърди и не се сочат доказателства да е била натоварена с банкови комисионни и такси, т.е. нейното имуществено положение не е било утежнено.

Правилно са приети от съда за неоснователни наведените доводи от жалбоподателката, че заплащането на таксите за документи за самоличност по банков път причинява вреди в размер на съпътстващите превода такси и комисионни. В чл. 4, ал. 6 от Закона за ограничаване на плащанията в брой /ЗОПБ/, за картовите плащания към бюджетни организации по ал. 1 4, /сред които и МВР/, физическите и юридическите лица не заплащат банкови комисиони и такси. Безкасови плащания целят да стимулират безналичните плащания, да намалят разходите, свързани с плащанията в брой, оптимизиране на дейността на администрацията и намаляване на административната тежест върху гражданите. Поради това не се ограничава избора на гражданите относно начина на плащане на таксите, не се утежнява тяхното положение и не е налице дискриминация, като в конкретната хипотеза не се създава административна практика водеща до неравно третиране по признак имуществено положение .

Неоснователно е възражението в касационната жалба, че съдът не е взел предвид посочените от жалбоподателката доказателства, както и нейните възражения. Същото не намира опора в данните по делото. По делото са събрани достатъчно и годни доказателства, установяващи релевантните за спора факти, въз основа на които съдът е могъл да се произнесе по съществото на спора с краен съдебен акт. Съдът е преценил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Обсъдени са доводите на страните. Решението е постановено след извършена цялостна служебна проверка на административния акт в изпълнение на изискването на чл. 168, ал. 1 АПК. Съдържанието на съдебния акт отговаря на изискванията на чл. 172а АПК. При постановяването му не са игнорирани релевантни за решаването на спора факти и обстоятелства.

Обжалваното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. В съответствие с фактическите обстоятелства и релевантната правна уредба съдът е направил обоснован извод за липса на дискриминация в разглеждания случай, респ. - за незаконосъобразност на решението на КЗД.

За пълнота следва да бъде отбелязано, че наведените в касационната жалба доводи в по-голямата си част касаят съществото на спора и са индентични с доводите, изложени пред първоинстанционния съд. Същите са подробно обсъдени, поради което не следва да бъдат преповтаряни.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е правилно и при липсата на пороците посочени като касационни основания следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 3 АПК касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответниците сторените от тях разноски. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, както и предвид фактическата и правна сложност на делото, следва да им бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. /сто лева/ за всеки от тях.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение