Решение № 182 от 11.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 577/2017 г.

Решение № 182 от 11.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 577/2017 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Дария Проданова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу въззивно Решение № 308 от 19.10.2016 г. по т. д. № 395/2016 г. на Пловдивския апелативен съд. Основанията за касиране на въззивния акт, посочени в жалбата са по чл. 281, т. 3 ГПК - неправилност на решението на П., поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Касаторът счита за неправилно становището, че искът по чл. 93, ал. 2 ЗЗД се погасява с изтичане на специалната 3-годишна давност по чл. 111 ЗЗД, а не с общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД. Неправилно, според [фирма], съдът се е позовал само на обезщетителната функция на задатъка, приравнявайки го към обезщетение за неизпълнен договор по чл. 79 ЗЗД или неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Искането е за касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора, като искът бъде уважен. Направено е и искане за присъждане на разноски по представен списък по чл. 80 ГПК. Ответникът по касация М. А. В., чрез представен по делото писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК е изразила становище, че касационен контрол не следва да бъде допуснат и евентуално, че касационната жалба по същество е неоснователна. Касационен контрол е допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК - противоречива съдебна практика по въпроса: "Каква е давността, с която се погасява искът за връщане на двойния размер на задатъка?". Като взе предвид доводите по жалбата и на основание чл. 290, ал. 2 ГПК извърши проверка на обжалвания въззивен акт, ВКС-Търговска колегия, състав на I т. о. приема следното: Жалбата е основателна. Производството по делото е по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от [фирма] срещу М. В. иск за установяване дължимостта на сумата 43187.40 лв., формирана както следва: 1./ 2 7051.60 лв. - 1/3 от двойния размер на задатъка (чл. 93, ал. 2 ЗЗД); 2./ 13525.80 лв. - 1/3 от дължима договорна неустойка (чл. 92, ал. 1 ЗЗД); 3./ 1 822 лв. - обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за задължението по п. 1; 4./ 788 лв. - обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за задължението по п. 2 от петитума на исковата молба. Искът/исковете произтичат от сключен на предварителния договор за замяна на недвижими имоти от 14.11.2002 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 4986/14.11.2002 г. на нотариус с рег. № 185 с район на действие СРС по силата на който М. В. и още 3 физически лица е следвало да прехвърлят на [фирма] 3/5 ид. ч. от кулинарен магазин, ведно с 10% ид. ч. от парцела върху който е построен. От своя страна, едноличното дружество се е задължило да им прехвърли подземен гараж с площ 18.24 кв. м., ведно със съответните ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж. Договорено е изравняване на стойностите на заменяемите имоти. Срокът за осъществяване на замяната е бил с конкретно посочена дата и час - 12.00 ч. на 7.06.2006 г. В Разд. VII на предварителния договор е предвидена отговорност при неизпълнение - задатък, договорна лихва, неустойки. Позовавайки се на неизпълнение, [фирма] по реда на чл. 417, т. 3 ГПК се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение за сумата 40577.40 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 3.06.2011 г. и до окончателното плащане. Първоинстанционният Старозагорски окръжен съд е отхвърлил исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 93, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Прекратил е производството по исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Въззивното производство е било образувано по жалба на [фирма] срещу Решение № 47 от 15.02.2016 г. по гр. д. № 72/2015 г. на Старозагорския окръжен съд в частта с която е отхвърлил, като неоснователен, предявения от [фирма] срещу М. В. иск за признаване по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установено, че тя дължи на [фирма] сумата от 20000 U., равностойни на 27051.60 лв. по курса на БНБ към датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 3 ГПК, представляваща 1/3 от двойния размер на задатъка, съгласно раздел VII, т. 1.1. от предварителния договор за замяна на недвижими имоти от 14.11.2002 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 4986/14.11.2002 г. на нотариус с рег. № 185 с район на действие СРС, както и в частта с която е прекратено производството по акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1822 лв. - обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва за периода 8.06.2006 г. до датата на подаването на заявлението - 3.06.2011 г. Пловдивският апелативен съд е разделил производството и в частта с която е обжалван прекратителният диспозитив на решението на СтЗОС е образувано частно производство по чл. 274, ал. 1 ГПК. С влязло в сила определение № 256 от 18.05.2016 г. по ч. т. д. № 336/2017 г. по описа на П., прекратителната част на решението на СтЗОС е потвърдена. Поради това, тази част на първоинстанционното решение, не е предмет на произнасянето на П. с обжалваното пред ВКС решение. В частта с която Старозагорски окръжен съд е отхвърлил като погасен по давност искът на [фирма] срещу М. В. за признаване за установена дължимостта на сумата 13525.80 лв. - 1/3 от договорна неустойка, първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано. За да потвърди решението на СтЗОС, съставът на П. е приел за безспорно, че обещаната конкретно от М. В. за заменяне 1/5 идеална част от недвижимия имот е била продадена на публична продан, за погасяване на нейни данъчни задължения преди предвидената в предварителния договор дата. С оглед на този факт въззивният съд е счел, че прехвърлителката-ответница М. В. сама се е поставила в правната невъзможност да извърши договорената за 7.06.2006 г. окончателна замяна и поради това е неизправна страна по изпълнението на този договор. Стигайки до извода, че на 7.06.2006 г. е била налице виновна невъзможност за изпълнение на предварителния договор от страна на М. В., Пловдивски апелативен съд е направил преценка, че от 12.00 часа на тази дата не само е възникнало, но съгл. чл. 93, ал. 2 предл. 2 ЗЗД е станало и изискуемо процесното вземане на [фирма] - дължимия от В. двоен размер на получения от нея задатък. Счел е, обаче, че за процесното вземане на [фирма] по чл. 93, ал. 2 предл. 2 ЗЗД е приложима тригодишната погасителна давност по чл. 111 б. "б" ЗЗД и то е било погасено по давност на 7.06.2009 г. Заявлението на [фирма] по реда на чл. 417, т. 3 ГПК е било депозирано на 3.06.2011 г. и затова възражението на М. В. за изтекла погасителна давност е основателно. Като краен резултат Пловдивски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната пред него част. По поставения правен въпрос. Както бе посочено по-горе, въпросът по който е налице противоречива съдебна практика е дали давността, с която се погасява искът за връщане на двойния размер на задатъка е 3-годишна или е 5-годишна. С Решение № 521 от 29.06.2009 г. по гр. д. № 25/2008 г. по описа на Гражданската колегия на ВКС (постановено по реда на чл. 218а ал. 1 б."б" ГПК (отм.), съставът на IV г. о. е приел, че по отношение на вземането за задатък е приложима общата 5-годишна давност. Мотивирал се е с това, че задатъкът е самостоятелен материалноправен институт, притежаващ специфика, която е наложила самостоятелната му правна уредба - чл. 93 ЗЗД, въпреки, че има прилики с неустойката. Счел е за недопустимо от една изрично формулирана законова разпоредба - чл. 111 б. "б" ЗЗД по логически път да се извежда правило с по-широко приложно поле, което обхваща и неуредените случаи. С обжалваното въззивно решение, съставът на П. е приел, че задължението/вземането по чл. 93, ал. 2 предл. 2 ЗЗД има обезщетително-наказателна функция, защото съдържанието му покрива възникналото за неизправната страна задължение за обезвреда на изправната. Поради това, по отношение на вземането е приложима тригодишната погасителна давност по чл. 111 б. "б" ЗЗД. Съобразно правомощията си по чл. 291, т. 1 (отм.) ГПК вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ бр. 86/28.10.2017 г.), съдебният състав приема за правилна практиката, материализирана с Решение № 521 от 29.06.2009 г. по гр. д. № 25/2008 г. на ВКС-ГК, IV г. о., а именно, че давността, с която се погасява искът за връщане на двойния размер на задатъка е 5-годишна, поради следните съображения: Правната доктрина и съдебната практика са категорични, че функциите на задатъка не са само обезщетителна и санкционна (наказателна), както е приел П., а и потвърдителна и обезпечителна (гаранционна) - чл. 93, ал. 1 ЗЗД. За разлика от неустойката, задатъкът подлежи на предварително предаване на насрещната страна по договора, преминава в нейния патримониум и служи както за потвърждаване на договора, така и обезпечава изпълнението му. С оглед на това, коя от страните е неизправна, последиците по отношение на задатъка са различни. Ако е неизправна страната, която го е дала, то тя не може да иска връщането му и той си остава в патримониума на страната, която го е приела - чл. 93, ал. 2 предл. 1 ЗЗД. Ако е неизправна приемащата страна, то тя дължи връщането му, като размерът може да бъде двоен. Именно в това е проявният елемент не само на обезщетителната, а и на санкционната му функция. Фактът, че в хипотезата на чл. 93, ал. 2 предл. 2 ЗЗД обезщетително-санкционната функция на задатъка е засилена, не означава, че отпада потвърдително-гаранционната му функция по ал. 1 ЗЗД и не го приравнява на обезщетение по смисъла на чл. 111 б. "б" ЗЗД. Тук му е мястото да се отбележи, че независимо от обезщетителната функция на неустойката, законодателят я е разграничил изрично от общата хипотеза на обезщетенията в текста на чл. 111 б. "б" ЗЗД, поради което лишено от правна логика е съждението, че самостоятелно дефинираният чрез чл. 93 ЗЗД задатък се включва в тази обща хипотеза. Не може да бъде споделено становището на П. още и поради това, че аргументите му имат отношение само към хипотезата на чл. 93, ал. 2 предл. 2 ЗЗД, но не и към хипотезата на чл. 93, ал. 2 предл. 1 ЗЗД - задържането на задатъка. При тази хипотеза, ако предаващата страна по развален договор твърди, че е изправна и претендира връщане на задатъка, то в този случай искът не би бил квалифициран като такъв за обезщетение и по отношение на нея би била приложима общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. Съдебният състав не счита, че в зависимост от това, коя е изправната страна по договора, искът за задатък би подлежал на погасяване с различна давност - три или петгодишна. По същество. С оглед становището си по правния въпрос, съдебният състав счита, че следва да се прецени дали към датата на подаването на заявлението по чл. 411 ГПК, имащо значението на правно действие по чл. 116 ЗЗД, е била изтекла 5-годишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД и дали искът е основателен. Началната дата на срока е безспорна и тя наистина е 8.06.2006 г. и 5-годишният срок би изтекъл на 8.06.2011 г., ако не би бил прекъснат/спрян с депозирането на заявление по чл. 411 ГПК на 3.06.2011 г. в хипотезата на чл. 116 б. "б" и чл. 115, ал. 1 б. "ж" ЗЗД. Няма спор, че от страна на М. В. не е било изпълнено задължението, поето с предварителния договор от 14.11.2002 г. да прехвърли своята част от имота на 7.06.2006 г. към която датата тя е следвало да бъде собственик на тази част. От това произтича и ищцовото твърдение, че тя дължи на [фирма] сумата от 20000 U., равностойни на 27051.60 лв. по курса на БНБ към датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 3 ГПК, представляваща 1/3 от двойния размер на задатъка, съгласно раздел VII, т. 1.1. от предварителния договор. В случая не е налице невиновна невъзможност от страна на М. В., която да би я освободила от отговорност за заплащане на двойния размер на задатъка. Следва да се отбележи и това, че дори такава да би била налице, то и в този случай тя би дължала връщане на даденото от насрещната страна (макар и не в двоен размер и във връзка с друго правно основание), доколкото несключването на окончателен договор не се дължи на виновно неизпълнение на приобретателя спрямо нея към тази дата. Обстоятелството, че по отношение на тази част от имота е било насочено, проведено и приключено индивидуално принудително изпълнение за други (публични) задължения на В. действително обективира невъзможност за замяна, но тя е виновна. Без значение е и последващото придобиване от [фирма] на тази част от имота от трето за настоящия спор лице. От това следва, че предпоставките на чл. 93, ал. 2 предл. 2 ЗЗД за ангажиране отговорността на В. са налице. С депозирания на 4.06.2015 г. отговор на исковата молба, ответницата М. В. освен възражение за изтекла погасителна давност е направила и възражение за прихващане с равностойността на сумата 10000 U. - неустойка по т. 3 на разд. VII от договора, поради неизпълнено към 7.06.2007 г. задължение от страна на [фирма] за плащане по предварителния договор. С допълнителнатата искова молба дружеството е оспорило това възражение освен като неоснователно, също и като погасено по давност. Съдилищата по същество не са се произнесли по него, поради становището си, че вземането по чл. 93, ал. 2 предл. 2 ЗЗД е погасено по давност. Становището на настоящия съдебен състав е, че възражението по чл. 92, ал. 1 ЗЗД наистина е погасено по давност, тъй като при вземане за неустойка е приложим чл. 111 б. "б" ЗЗД. Дори да се приеме, че М. В. е била изправна страна по предварителния договор (становище, което съставът не споделя), то в този случай началната дата на погасителната давност на вземането и за неустойка би била крайната дата на падежа на задължението - 7.06.2007 г. Към 8.06.1010 г. този срок е бил изтекъл, а както бе посочено по-горе, възражението за прихващане е заявено на 4.06.2015 г. Поради изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, като постановено в нарушение на материалния закон въззивното решение ще следва да бъде отменено и ВКС се произнесе по съществото на спора, като уважи предявеният иск за установяване дължимостта на сумата 27051.60 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на заявлението по чл. 414, ал. 1 ГПК - 3.06.2011 г. и до окончателното плащане. С оглед изхода на спора, ответницата по касация ще следва да заплати на касатора и направените по делото разноски за трите съдебни инстанции, възлизащи на 7887 лв., съгласно представения списък по чл. 80 ГПК. Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на I т. о.