Решение № 122 от 8.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11259/2022 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби на: 1.С. Д. И. от гр.Бургас, Д. Г. Ж. от гр.Бургас, М. Н. Н. от гр.Бургас, и А. Г. Д. от гр.Бургас, всички чрез процесуален представител адвокат Д. Райчинова, против решение 5545 от 29.09.2022г., постановено по адм. д. 4335/2022 г. по описа на Административен съд София-град. Касаторите искат отмяна на съдебното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон - отменително основание по чл.209, т.3 от АПК. Молят обжалваното решение да бъде отменено. Претендират разноски. 2.Комисия за защита от дискриминация, чрез процесуален представител против решение 5545 от 29.09.2022г., постановено по адм. д. 4335/2022 г. по описа на Административен съд София-град. Касаторът Комисията за защита от дискриминация (КЗД) иска отмяна на съдебното решение като неправилно и необосновано. От прочита на касационната жалба е видно заявено нарушение на материалния закон и необоснованост- отменително основание по чл.209, т.3 от АПК. Съображения излага в касационната жалба и в писмено становище. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Претендира разноски. Ответникът министърът на вътрешните работи, не изразява становище по касационните жалби. Не претендира разноски. Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за основателност на касационните жалби. Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни и в срока по чл.211, ал.1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба на С. Д. И., Д. Г. Ж., М. Н. Н., и А. Г. Д. е частично основателна, а касационната жалба на КДЗ-неоснователна. С обжалваното решение АССГ, по жалба на министъра на вътрешните работи, отменя решение 206/14.04.2022г. по преписка 11/2021г., постановено от петчленен разширен заседателен състав на КЗД, с което по оплаквания на Д. Г. Ж., М. Н. Н., С. Д. И., А. Г. Д., Т. Д. Д., В. Й. Б., А. В. М., К. Н. Д., М. Л. А., А. П. А., И. П. К., Р. Х. Х., М. Т. С. и Г. Н. К., за дискриминация по признаци лично положение и обществено положение по чл.4, ал.1 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр./, и за нарушение на права по чл.14 ЗЗДискр., е установено, че: I. Ответната страна Министъра на вътрешните работи, с издаване на Наредба 8121з-1060 от 26.09.2019г. за условията, реда и максималните размери за изплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на специфични служебни дейности на държавните служители в МВР /Наредбата/, и по точно чл.10, ал.2, е осъществил непряка дискриминация по см. на чл.4, ал.3 ЗЗДискр., във вр. с чл.4, ал.1 ЗЗДискр., по признак лично положение и обществено положение, както и нарушение на чл.14 от ЗЗДискр., по отношение на жалбоподателя Д. Г. Ж.-старши разследващ полицай в сектор Разследване-04 РУ-Бургас-РУ гр.Средец. II. Ответната страна Министъра на вътрешните работи, с издаване на Наредба 8121з-1060 от 26.09.2019г. за условията, реда и максималните размери за изплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на специфични служебни дейности на държавните служители в МВР, и по точно чл.10, ал.2, е осъществил непряка дискриминация по см. на чл.4, ал.3 ЗЗДискр., във вр. с чл.4, ал.1 ЗЗДискр., по признак лично положение и обществено положение, както и нарушение на чл.14 от ЗЗдикр., по отношение на жалбоподателя С. Д. И.-старши разследващ полицай в сектор Разследване-04 РУ-Бургас-РУ гр.Средец. III. Ответната страна Министъра на вътрешните работи, с издаване на Наредба 8121з-1060 от 26.09.2019г. за условията, реда и максималните размери за изплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на специфични служебни дейности на държавните служители в МВР, и по точно чл.10, ал.2, е осъществил непряка дискриминация по см. на чл.4, ал.3 ЗЗДискр., във вр. с чл.4, ал.1 ЗЗДискр., по признак лично положение и обществено положение, както и нарушение на чл.14 от ЗЗДискр., по отношение на жалбоподателя М. Н. Н.-старши разследващ полицай в сектор Разследване-02 РУ-Бургас-РУ Камено. IV. Ответната страна Министъра на вътрешните работи, с издаване на Наредба 8121з-1060 от 26.09.2019г. за условията, реда и максималните размери за изплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на специфични служебни дейности на държавните служители в МВР, и по точно чл.10, ал.2, е осъществил непряка дискриминация по см. на чл.4, ал.3 ЗЗДискр., във вр. с чл.4, ал.1 ЗЗДискр., по признак лично положение и обществено положение,както и нарушение на чл.14 от ЗЗДискр., по отношение на жалбоподателя А. Г. Д.-старши разследващ полицай в сектор Разследване-05 РУ-Бургас. V. Предписва, на осн. чл.47, т.2 и т.4 ЗЗДискр. на Министъра на вътрешните работи, с цел преустановяване на нарушението, да измени посочената разпоредба на чл.10, ал.2 на Наредба 8121з-1060 от 26.09.2019г. за условията, реда и максималните размери за изплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на специфични служебни дейности на държавните служители в МВР, като в частта за получаване на допълнителни възнаграждения за специфични дейности се въведат ясни и обективни критерии, както и конкретен начин на отчитане на натовареността и сложността на извършваната дейност, с цел равното третиране спрямо всеки служител, отработил периода, за който се изплаща възнаграждението. За да постанови този резултат Административен съд София-град е приел, че оспореният акт е постановен от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалноправните норми и с целта на закона. Съдът е приел, че по отношение на всеки от жалбоподателите пред КЗД, персонално отношение на неблагоприятно третиране от работодател няма (независимо дали е от министъра на вътрешните работи или от съответния ръководител на областна дирекция), и не е налице доказана дискриминация по личен признак. Счел е за неприемливо твърдението на КЗД, че служителите на длъжност разследващ полицай в една структура на МВР, се намират при сравними сходни обстоятелства с разследващите полицаи в друга структура, като броят на разпределените дела също не представлява обективен критерий. Според съда каквито и други критерии да бъдат, разписани в Наредбата, те също биха довели до субективизъм, а след като стартово всички служители на МВР са при едни и същи условия се вади извод, че всички държавни служители са при равно третиране в смисъла на чл.14 и сл. ЗЗДискр. Съдът е достигнал до извод, че в случая приетият от органа в привидно неутрална разпоредба на чл.10, ал.2 от Наредбата териториален принцип за определяне размера на допълнителното възнаграждение за специфични служебни дейности (ССД) е обективно оправдан със законовата делегация по чл.179а, ал.1 от ЗЗДискр., правилата за подсъдността в НПК и е единствено обективно възможният, респективно- не е налице непряка дискриминация в хипотезата на чл.4, ал.3 ЗЗДискр. Приел е, че наличието на данни за съществени разлики в размерите на допълнителните възнаграждения за ССД на служителите на МВР, обусловени от конкретното териториално местоположение на съответната структура на министерството, не е в състояние да обоснове същностен за личността признак, който да отличава едно лице от останалите и да покрива съдържанието на признака лично положение. По отношение признака обществено положение съдът е приел, че в отношенията работодател и служител професията, видът и размерът на основното и допълнителното възнаграждение, не могат да се квалифицират като елементи от признака обществено положение , т.е. положение в обществото, защото това би разширило неоправдано тълкуването на този признак. В обобщение съдът е приел, че липсва причинна връзка между твърдяното лошо третиране и определен защитен признак, в случая- лично положение и обществено положение. Съдът е посочил, че макар и привидно еднакъв, трудът на разследващите полицаи от районните управления на МВР и този на разследващите от областните дирекции на МВР не е еднакъв, поради което с приемане на процесната Наредба министърът на вътрешните работи не е извършил нарушение на разпоредбата на чл.14, ал.2 вр. ал.1 ЗЗДискр. Решението е правилно като краен резултат в частта, в която първостепенния съд е приел, че в случая не е налице осъществена от Министъра на вътрешните работи непряка дискриминация по см. на чл.4, ал.3 ЗЗДискр., във вр. с чл.4, ал.1 ЗЗДискр., по защитени признаци лично положение и обществено положение, с приемане разпоредбата на чл.10 ал.2 от Наредба 8121з-1060 от 26.09.2019г. за условията, реда и максималните размери за изплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на специфични служебни дейности на държавните служители в МВР, спрямо С. Д. И., Д. Г. Ж., М. Н. Н., и А. Г. Д.. От прочита на чл.4, ал.3 ЗЗДискр. е видно, че за осъществяване фактическия състав на този вид дискриминация е необходимо да са налице в кумулация следните елементи: привидно неутрална разпоредба, критерий, практика или др. правило; по-малко благоприятно третиране или поставяне в особено неблагоприятно положение, т.е. негативно засягане на лица, носители на защитен признак, произтичащо от привидно неутралните правила; липса на обективна оправданост на тези правила с оглед на законова цел; тези средства за постигане на предвидената с прилагането им цел да не могат да бъдат осъществени с други, по-подходящи мерки. Касае се за неблагоприятно третиране на група лица, обособена по защитен признак, спрямо друга група или групи лица, които не са носители на защитените признаци, обособяващи негативно третираната група. В конкретния казус относно защитения признак като елемент от фактическия състав на непряката дискриминация, касаторите са заявили в сигнал-жалба до КЗД два защитени признака по см. на чл.4, ал.1 ЗЗДискр. лично положение и обществено положение. В хода на производството съдържанието на сочените признаци не е уточнено от жалбоподателите, вкл. по реда на чл.15, ал.2 от Правилата за производството пред КЗД. Едва след обявяване преписката за решаване, в представената пред КЗД писмена защита от процесуалния представител на жалбоподателите е посочено, че същностния за личността белег, касаещ признака лично положение се изразява в справедливото равно заплащане на труда на лицата, заемащи една и съща длъжност, с еднакви изисквания за образование и квалификация, и извършващи едни и същи по характер, специфика, правомощия дейности. При изследването на защитените признаци КЗД е приела, че правото на упражняване на труд се включва в състава на защитимия признак лично положение, а като елемент на общественото положение по см. на закона ( има се предвид признака обществено положение) биха могли да се определят професията на индивида, мястото където работи, и заеманата длъжностна позиция, при което жалбоподателите са носители на двата заявени защитени признака. При тези данни правилен е извода на АССГ, че служебното положение, изразено чрез конкретно заемана платена щатна длъжност в определен момент и на определено място в структурата на МВР, не отговаря на характеристиките на защитения признак лично положение. Щатната длъжност като временна характеристика обосновават принадлежност към категории физически лица, заемащи определена длъжност (в случая старши разследващ полицай), съответно към тези, които в предходен времеви момент са заемали тази длъжност, но не е обективно качество или същностен белег на личността, и не попада в съдържанието на признака лично положение, защото не разкрива характерни и съществени особености на тази личност, извън факта на принадлежност към визираните групи. Споделят се изводите на първостепенния съд и относно липсата в касаторите на защитения признак обществено положение, защото професията на индивида, мястото където работи, и заеманата длъжностна позиция, в случая не могат да се разглеждат извън заявения от жалбоподателите контекст на отношение работодател-служител във вр. с определяне размерът на допълнителното възнаграждение от работодателя, т.е. посочените характеристики не определят лицата като отделна социална група, и нямат обективен характер извън конкретното служебно или трудово правоотношение, елемент от което са мястото на работа, заеманата длъжност и заплатата(вж. например чл.67 и сл. ЗДСл), т.е. не се касае за същностен белег на личността, стоящ извън нейната воля, а антидискриминационното законодателство не предоставя защита свързана със всяка възможна характеристика на лицето. При липсата на защитен признак като елемент от фактическия състав на приетата от КЗД за осъществена непряка дискриминация, жалбата в тази част е следвало да се отхвърли само на това основание. С оглед приетата от КЗД хипотеза на непряка дискриминация неправилно АССГ е приел за относимо липсата на причинна връзка между твърдяното лошо третиране и определен защитен признак, защото при непряката дискриминация (за разлика от пряката дискриминация), липсва пряка причина връзка между защитения признак и акта на дискриминация (юридическия компонент -неутрално правило, практика или критерии, не е в пряка връзка с принадлежността към дадена група, а се извежда като следствие от други обстоятелства), поради което причинната връзка в този случай не се изследва. Решението на АССГ в частта, в която съдът е приел, че КЗД неправилно е приложила разпоредбата на чл.14, ал.2 във вр. с ал.1 от ЗЗДискр. е постановено при неизяснена фактическа обстановка и при неправилно приложение на материалния закон. Специалните правила, имащи за цел предоставяне на антидискриминационна защита на работниците и служителите при упражняване правото им на труд са обективирани в разпоредбите на чл.12 - чл.28 от ЗЗдискр. създават задължения за работодателите в различни области, между които: приемането на работа поради бременност, майчинство или отглеждане на дете; осигуряване еднакви условия на труд; осигуряване условия на труд, свързани с работното време и почивните дни; ползване отпуск за бременност и раждане или за отглеждане на дете; осигуряване равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд; осигуряване равни възможности за професионално обучение и повишаване на професионалната квалификация и преквалификация, както и за професионално израстване и израстване в длъжност или ранг; осигуряване еднакви критерии при оценка на дейността на работниците и служителите; осигуряване работното място пригодено към нуждите на лице с увреждания при неговото наемане или когато увреждането на лицето настъпи след наемането му на работа; еднакви критерии при налагане на дисциплинарни наказания; прилагане еднакви критерии при осъществяване на правото си за едностранно прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 2 - 5, 10 и 11 и чл. 329 от Кодекса на труда или на служебното правоотношение по чл. 106, ал. 1, т. 2, 3 и 5 от Закона за държавния служител. Правилото за получаване на равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд е въведено от законодателя като задължение на работодателя в разпоредбата чл.14, ал.1 от ЗЗДискр., според която работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. Същевременно според ал.3 на чл.14 от ЗЗДискр. критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за оценяване на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 от същия закон. Правото на равно възнаграждение макар и свързано със забраната на един специфичен дискриминационен критерий какъвто е критерия "принадлежност по пол", е изведено и в Кодекса на труда чрез нормата на чл.243, ал.1, в която е посочено, че жените и мъжете имат право на равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. Очертани са два отделни критерия според цитираните разпоредби на чл.14, ал.1 от ЗЗДискр. и чл.243, ал.1 от КТ относно осигуряване равенство във възнаграждението, а именно еднакъв труд и равностоен труд. Еднакъв е трудът, който се полага от различни лица, притежаващи работна сила еднаква по качествени показатели, каквито са: умения, сръчности, квалификация, способности/умствени и физически/, вкл. сила, и др. Равностоен е трудът, който се полага от различни лица, чиято работна сила е с различен квалификационен профил, т.е. при различна професия и специалност, те изпълняват различна по характер работа, като положения от тях различен по характер труд обаче притежава равна ценност и полезност, определима от условията, при които се полага съответния вид труд, изразходвана работна сила за единица време, еквивалентност в квалификацията и др. В конкретния казус КЗД е приела, че чрез издаване на наредбата, министъра на вътрешните работи в качеството му на административен орган и работодател не е изпълнил задължението си по чл.14, ал.1 ЗЗДискр. за осигуряване на равни възможности за еднакъв и равностоен труд. Този извод на АО е направен без в хода на производството да са събрани доказателства относно релевантния за спора факт кой е работодател на жалбоподателите по конкретния акт, въз основа на който е възникнало правоотношението, основание за изплащане на допълнително трудово възнаграждение- министъра на вътрешните работи или друг субект, като производството пред КЗД е приключило в противоречие с нормата на чл.63, ал.1 от ЗЗДискр.- без да са изяснени обстоятелствата по преписката, включително и тези, свързани с конституиране на страните в административното производство. След установяване кой е субекта- работодател на жалбоподателите, може да се направи извод относно нарушителя по оплакването за нарушение на чл.14, ал.1 от ЗЗДискр., и относно действията на сочения за дискриминатор спрямо засегнатите лица, имащи за резултат нарушаване правилото за осигуряване на равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд, при анализ на приложимите материалноправни норми и съобразно установените факти в административното производство. Заключенията на първоинстанционния съд по отношение на оплакването за нарушение на чл.14, ал.1 ЗЗДискр. са изведени без да бъде изяснен този факт, а мотивите на съда са основани на предположение- приема се че министъра на вътрешните работи може да е такъв(работодател), но същевременно не е, защото работодател е съответния ръководител на областната дирекция на МВР- факт, неизяснен по делото. В тази част решението на АССГ следва да бъде отменено като неправилно- постановено в противоречие с материалния закон, и преписката се изпрати на КЗД за произнасяне по жалбата на С. Д. И., Д. Г. Ж., М. Н. Н., и А. Г. Д., по оплакванията за нарушения на чл.14, ал.1 ЗЗДискр., след изпълнение дадените указания в настоящото съдебно решение. В останалата част решението на АССГ трябва да се остави в сила. Съобразно изхода на спора на касаторите Д. Г. Ж. и А. Г. Д. следва да се присъдят претендираните и доказани разноски, както следва: 940 лева общо, представляващи 800лв. заплатена сума за адвокатски хонорар за касационната инстанция и ДТ в размер на 140лв. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение