Решение № 2984 от 21.3.2023 г. на ВАС, IV о.
ВАСЧетвърто отделение21.03.2023 г.докладчик Любомира Мотова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение 2085 от 29.03.2022 г. по адм. дело 8792/2020 г. по описа на Административен съд София град.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ РУМЯНА БОРИСОВА Членове: /п/ ЛЮБОМИРА МОТОВА/п/ СВЕТОСЛАВ СЛАВОВ
Мотиви
Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Азиз, гражданка на Република Пакистан, действаща със съгласието на законния си представител и баща А. Азис, подадена чрез адв. И. Иванов против решение 2085 от 29.03.2022 г. по адм. дело 8792/2020 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отхвърлено оспорването на жалбоподателката срещу отказ за издаване на виза, издаден по нейно заявление от 06.02.2020 г., от Консулско длъжностно лице Втори секретар, завеждащ консулската служба при посолството на Република България в Исламабад, Пакистан и е осъдена да заплати на министерство на външните работи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. С касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на съдебния акт. Иска се отмяна на съдебния акт и постановяване на решение по съществото на спора, с което обжалваният административен акт да бъде отменен. Претендират се разноски за две съдебни инстанции. Ответникът Консулско длъжностно лице Втори секретар, завеждащ консулската служба при посолството на Република България в Исламабад не представя отговор по подадената касационна жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба и предлага обжалваното решение да се отмени, както и да се отмени процесният отказ за виза. Върховният административен съд, в настоящия състав на четвърто отделение, намира подадената касационна жалба за процесуално допустима като подадена от лице, за което обжалваното съдебно решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от С. Азиз, гражданка на Република Пакистан, действаща със съгласието на законния си представител и баща А. Азис, срещу отказ за издаване на виза, издаден по нейно заявление от 06.02.2020 г., от Консулско длъжностно лице Втори секретар, Завеждащ консулската служба при посолството на Република България в Исламабад. Въз основа на събрания доказателствен материал, съдът е изложил приетите за установени факти и е направил правните си изводи. Счел е, че обжалваният отказ за издаване на виза, тип С е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма на акта, на процедурните правила. Спазен е материалния закон и неговата цел. Съдът е приел, че не е налице хипотезата на чл. 3, § 1 от Директива 2004/38/ЕО, за да бъде издадена виза за влизане в Република България. Описал е, че по отношение на сезиращото го заявление за издаване на виза органът е посочил, че тя не попада в приложното поле на Директива 2004/38/ЕО, тъй като няма гражданин на ЕС, който да придружава или да се присъедини към него, т.е. че канещото лице не пребивава на територията на Република България. Първоинстанционният съд се е мотивирал, че доказателствената тежест в тази връзка е на апликанта, който следва да представи надлежни доказателства, че целта на посещението му е да се присъедини към баща си, който обаче следва да се намира в България. Обстоятелството, че е дъщеря на гражданин на Великобритания, не е единственото условие, което трябва да е налице, за да й бъде издадена виза. Приел е за неоснователно оплакването на жалбоподателя за нарушение правото на семеен живот по чл. 8, ал. 1от КЗПЧОС. Така постановеното решение е правилно. Правилен е изводът на съда досежно установената законосъобразност на акта като издаден при спазване на формата, процедурата по издаването му и правилното приложение на материалния закон, а доводите на касатора в обратен смисъл съдът приема за неоснователни. Административният орган е постановил отказ за издаване на виза, приемайки че апликантът не попада в приложното поле на Директива 2004/38/ЕО, тъй като не са изпълнени разпоредбите на чл. 3, § 1 от нея няма гражданин на ЕС, който да придружава или да се присъедини към него. Посочено е, че при извършена проверка е установено, че гражданинът на Великобритания А. Азис е изпълнил условията за получаване на разрешение за пребиваване в Република България чрез деклариране на фиктивен адрес. Правилно административният съд е разсъждавал, че за да е налице тази хипотеза и да бъде издадена виза за влизане в Република България, следва апликантът, в качеството му на член на семейство да се присъедини или да придружава гражданина на Съюза, който се движи или пребивава в друга държава-членка, различна от Великобритания. В случая че апликантът не е доказала, че канещото лице реално пребивава на територията на Република България, а в образеца на заявление за виза С. Азис е посочила като основание и цел на пътуването туризъм, а не посещение на роднини или приятели. Административният съд обосновано е преценил, че само фактът, че е налице договор за наем на недвижим имот в гр. Варна, с декларация от собственика и наличие на банкова сметка в България, не може да докаже пребиваването на канещото лице в страната и издръжката на апликанта, доколкото в заявлението не е посочено от кого се поемат разходите на лицето за пътуване и издръжката му по време на престоя в България. В случая съдът с оглед събраните по делото доказателства е направил правилен извод, че издадено разрешително за продължително пребиваване на А. Абдул и преиздаденото такова от 13.10.2020 г. на основание чл. 18, ал. 4 от Споразумението, не е достатъчно да докаже реалното пребиваване на гражданина на Великобритания на територията на България и по-конкретно на посочения адрес в гр. Варна. В тази връзка е обсъдил изискванията на който трябва да отговаря канещото лице с оглед разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз, като настоящия състав намира, че е не следва да ги преповтаря. Следва да се отбележи, предвид цитираната съдебна практика от страна на касатора, че правните изводи на съдебните състви, направени в цитираните актове са въз основа на конкретна по съответните дела фактическа обстановка и не обвързват настоящия състав. Направените правни изводи в настоящето производство са въз основа на събраните доказателства, процесуалното поведение на страните и при обсъдената правна уредба. Въз основа на изяснена фактическа и правна обстановка, при съобразяване с релевираните в спора факти и обсъждане на доводите на страните, първоинстанционният съд е издал обосновано решение. Съобразил е, че доказателствената тежест дали канещото лице пребивава на територията на Република България е на апликанта и той следва да представи надлежни доказателства, че целта на посещението му е да се присъедини към баща си, който обаче следва да се намира в България. В случая това не е сторено, поради което и решението на съда следва да бъде оставено в сила. По тези съображения и по изложените от Администартивен съд София - град мотиви, към които настоящата инстанция препраща на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, четвърто отделение,