Решение № 9915 от 16.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7654/2025 г.

Производство по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от С. Ф. М., чрез адв. М. Чилова против Решение 1317/16.06.2025 г., постановено по административно дело 41/2025 г. по описа на Административен съд - Кърджали. Поддържат се оплаквания за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което се иска отмяната му. Счита, че първоинстанционният съд не е обсъдил и преценил всички доказателства по делото и е приложил неправилно материалния закон - § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на Кодекса за социално осигуряване /КСО/. Директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт /ТП на НОИ/ - Кърджали изразява становище за неоснователност на касационната жалба в отговор и в писмени бележки. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховен административен съд, Първи състав на шесто отделение като взе предвид касационната жалба и доводите в нея, обжалвания акт, доказателствата по делото и изискванията на закона констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Кърджали е Решение 2153-08-5 от 09.01.2025 год., издадено от директора на ТП на НОИ - Кърджали, с което е отхвърлена, като неоснователна, жалбата на касационната жалбоподателка против Разпореждане РВ-3-08-01759929 от 21.11.2024 год. на ръководител по контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ Кърджали. Първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на С. Ф. М. и е присъдил разноски. Приел е, че административният акт е издаден от компетентен орган, в установената форма, при липсата на съществено нарушение на административнопроизводствените правила и е в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона. Настоящият касационен състав намира, че решението, подлежащо на касационнен контрол е валидно, допустимо и правилно. От фактите по делото е установено, че С. Ф. М. не е била регистрирана в Областна дирекция Земеделие Кърджали като земеделски стопанин за периода 14.12.2017 год. - 28.02.2021 год. Касаторът е подал декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице - земеделски производител с начало на дейността и на осигуряването 14.12.2017 г., считано от 01.03.2021 г. е декларирала прекъсване на дейността. За посочения период лицето е избрало да се осигурява, на основание чл.1, ал.3 от НООСЛБГРЧМЛ, за фонд Пенсии и фонд Общо заболяване и майчинство за регистриран земеделски стопанин. С Констативен протокол КВ-5-08-01723348 от 17.10.2024 г., контролният орган при ТП на НОИ - Кърджали е издал Задължителни предписания ЗД-1-08-01723365 от 17.10.2024 г., с които е предписал да се заличат данните, подадени по реда на чл.5, ал.4, т.1 от КСО с декларации обр.1 Данни за осигуреното лице , за самоосигуряващото се лице С. Ф. М., за периода 14.12.2017 г. - 28.02.2021 г., с код за вид осигурен 13 - за регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители, както и да се заличат подадените декларации ОКД-5 в ТД на НАП Пловдив. С Разпореждане РВ-3-08-01759929/21.11.2024 г., с което, на основание чл.114, ал.1 и ал.3 от КСО, е разпоредено, С. Ф. М. да възстанови недобросъвестно получените парично обезщетение за бременност и раждане, парично обезщетение за отглеждане на малко дете за периода от 14.10.2018 г. до 30.11.2020 г., в размер на 18893,50 лева, от които 12011,11 лева - главница и 6882,39 лева - дължима лихва от датата на неправомерно полученото обезщетение, до датата на издаване на разпореждането. С процесното Решение 2153-08-5 от 09.01.2025 г. на директора на ТП на НОИ Кърджали, е отхвърлена жалбата на С. М. против Разпореждане РВ-3-08-01759929/21.11.2024 год. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ Кърджали, като неоснователна. Административният орган е се е позовал на описаната фактическа обстановка, както и приетото в мотивите към обжалваното разпореждане и на разпоредбите на чл.13, ал.4 и ал.5 от Закона за животновъдството, на §1, т.46 и т.47 от ДР на същия закон, както и разпоредбите на §1, ал.1, т.3 и т.5 от ДР на КСО. Изведен е решаващ извод за липсата на доказателства, установяващи, че С. Ф. М. е осъществявала трудова дейност като регистриран земеделски стопанин, както и че е произвеждала продукция, предназначена за продажба, следователно по отношение на нея е било налице условието като земеделски стопанин да е регистрирана по установения ред, но не е било налице другото условие, изискуемо се по §1, ал.1, т.5 от ДР на КСО - да се произвежда растителна или животинска продукция, предназначена за продажба, което обстоятелство не обуславя възникването на осигурително правоотношение, а липсата на такова дефинитивно изключва правото на лицето да получи осигурителни плащания, в това число и парично обезщетение по глава IV, раздел П от КСО. Съгласно чл. 114, ал. 2 от КСО добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица с изключение на лимитативно изброените случаи по т. 1 - т. 3. На основание чл. 114, ал. 6 от КСО споровете за добросъвестност се решават по реда на Глава осма с решение на ръководителя на териториалното поделение на НОИ. В кодекса липсва легална дефиниция за понятието "добросъвестност" при получаване на осигурителни плащания. С константната практика на ВАС е възприето, че за добросъвестно получени осигурителни плащания следва да се считат тези, за които осигуреното лице е имало съзнанието и субективното убеждение, че му се дължат. Недобросъвестно е лицето, което е знаело или предполагало, че няма право да получи съответното плащане. С оглед законовата презумпция за добросъвестност е абсолютно необходимо безспорното и категорично установяване на недобросъвестността на лицето от страна на носещия доказателствената тежест за това административен орган. В случая на С. М. е налице хипотезата на чл.114, ал.3, във вр. с ал.1 от КСО, тъй като за периодите от 14.12.2017 г. до 28.02.2021 г., тя не е упражнявала реално дейността, за която е била регистрирана и не е произвеждала продукция, предназначена за продажба, съответно не е имала качеството на осигурено лице по смисъла на §1, ал.1, т.3 от ДР на КСО, но въпреки това е внасяла осигурителни вноски и е подавала данни в Регистъра на осигурените лица, които са послужили за изплащане на недължимо обезщетение. Регистрацията като земеделски производител и внасянето на осигурителни вноски не изчерпват фактическия състав на осигурителното правоотношение. За физическите лица - земеделски стопани по § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, възниква основанието за осигуряване по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО само при изпълнение на условието по чл. 10, ал. 1 от КСО да упражняват трудова дейност. Понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО, е дефинирано в разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която такова е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5 КСО. Нормата от чл. 10, ал. 1 КСО сочи, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 КСО и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването. Самоосигуряващо се лице, което се е регистрирало по реда на чл. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, придобива качеството на осигурено по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, само ако извършва трудова дейност. В разглеждания случай касаторът не е подавала декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за отчетните периоди липсват данни за реализирани приходи от дейността му като земеделски производител. Не е доказал реално осъществявана трудова дейност. Поради това е извън кръга на лицата по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО и некоректно подаваните за него данни с декларация обр. 1 следва да бъдат заличени. Неоснователно е оплакването в касационната жалба за необоснованост на обжалваното съдебно решение. Административен съд - Кърджали е подложил на преценка всички събрани доказателства, а при формиране на вътрешното му убеждение относно фактите от обективната действителност не са допуснати отклонения от правилата на формалната и правната логика. Правилно съдът е приел, че оспореният акт е обективиран в изискуемата се писмена форма и е с изискуемото се съдържание. При спазване на административно-процесуалното правило за мотивиране компетентният административен орган в съответствие с чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК е изложил фактите по спора така, както са установени в хода на административното производство и е посочил правните основания за издаване на акта. Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение за спорното право и е направил верни изводи, които се споделят от касационната инстанция. Необходимо наличието на минимален брой писмени доказателства,които да установяват същата,като с оглед правилата на нормалната житейска логика наличието на документи, свързани с разходи и приходи от дейността,както и наличието на декларирани доходи за съответната стопанска година биха се възприели за достатъчни за доказване на дейността. Въпреки твърдението за наличие на подобни писмени доказателствени средства, касаторът не е представил такива нито в рамките на административното,нито в съдебното производство, поради което и доводите му, основани на житейска логика са неустановими. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на спора, акцесорната претенция за присъждане на разноски от страна на касационния жалбоподател не следва да бъде уважена, а ответникът по делото е претендирал такива за юрисконсултско възнаграждение,които следва да му се присъдят в размер на 100 лв съгласно чл.78 ал.8 ГПК вр. чл.144 АПК вр. чл.24 НзПрПщ. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 пр. първо АПК Върховен административен съд, Първи състав на шесто отделение,