Решение № 4658 от 28.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2753/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на М. Г. К., гражданка на Република Турция, подадена чрез процесуалния представител адвокат Н. Грошкова, срещу решение № 38211/18.11.2025 г. по адм. дело № 8731/2025 г. на Административен съд – София-град, 69 състав, с което е отхвърлена жалбата й срещу отказ да й бъде предоставено постоянно пребиваване в Република България № 5364р- 3052/05.02.2025 г. на директора на дирекция „Миграция“ към Министерство на вътрешните работи. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на съдебното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира се отмяната му и постановяване на ново, с което оспорения отказ да бъде отменен. Ответникът – директорът на дирекция „Миграция“ към Министерство на вътрешните работи, чрез процесуалния му представител юрисконсулт В. Чорбаджийски, в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения: Производството пред Административен съд – София-град е образувано по жалбата на М. Г. К., гражданка на Република Турция, срещу отказ № 5364р- 3052/05.02.2025 г. на директора на дирекция „Миграция“ към Министерство на вътрешните работи за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България, на основание чл. 25, ал. 1, т. 5 Закона за чужденците в република България /ЗЧРБ/. Отказът е издаден в производство пред административния орган, инициирано със заявление вх. № Г- 3796/11.11.2024 г., с което М. Г. К. е поискала да й бъде издадено разрешение за постоянно пребиваване на чужденец в Република България, на основание чл. 25, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ. Мотивите за издаването на същия са, че гражданката на Република Турция е била незаконно пребиваваща от 05.05.2022 г. до 15.06.2022 г., поради прекъсване за период надвишаващ допустимите от закона 14 дни между изтичането на разрешения срок на законно пребиваване и подаването на искането за постоянно пребиваване, съгласно § 3 от Допълнителните разпоредби на ППЗЧРБ. За да отхвърли жалбата срещу оспорения акт, първоинстанционният съд е приел, че същият е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма, при липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби и целта на закона. Обосновал е извода си, че в процесния случай е налице прекъсване по смисъла на § 3 от Допълнителните разпоредби на ППЗЧРБ, поради което предпоставките на чл. 25, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ не са изпълнени, като в този смисъл издаденият отказ за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България е законосъобразен. В допълнение административният съд се е позовал на чл.4, пар.1 от Директива 2003/109, според който държавите членки предоставят статут на дългосрочно пребиваващ на граждани на трети страни, които са пребивавали законно и без прекъсване на територията в рамките на пет години преди подаване на молбата за предоставяне на постоянно пребиваване, като е счел, че в случая не е изпълнено условието по чл.4, ал.1 от директивата, поради което отказът не противоречи на съюзното законодателство. В заключение е прието, че постановения отказ не противоречи и на основания принцип за съразмерност по чл. 6, ал.2 от АПК, като не са налице и данни за нарушение на чл.8, ал.1 ЕКЗПЧОС, а отказът представлява намеса, съответна на чл.8, ал.2 от Конвенцията. Решението е валидно, допустимо, но неправилно. Съгласно чл. 25, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, въз основа на който е издаден оспореният отказ, разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които са пребивавали законно и без прекъсване на територията на Република България в рамките на последните 5 години преди подаване на заявлението за постоянно пребиваване и за този период не са отсъствали повече от 30 месеца, като в случаите по чл. 24в се отчита само половината от времето на пребиваване. Тази норма е императивна по своя характер и само при кумулативното наличие на двете предвидени в нея предпоставки: пребиваване на законно основание и без прекъсване на територията на Република България в рамките на последните 5 години преди подаване на заявлението за постоянно пребиваване, административният орган може да удовлетвори искането за издаване на разрешение за постоянно пребиваване на чужденеца. Основанията, даващи възможност за законно пребиваване в страната са посочени в разпоредбата на чл. 22, ал. 1 ЗЧРБ, а редът за установяване на обстоятелства и условията по чл. 25, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ се определя с ППЗЧРБ. Предпоставките за получаване на разрешение за постоянно пребиваване, респ. изискуемите документи, които чужденецът следва да представи в съответната процедура, са посочени в чл. 34, ал. 1 ППЗЧРБ. По силата на алинея втора от същия текст, заявлението по ал. 1 се подава не по-късно от два месеца преди изтичане на разрешения срок на пребиваване на чужденеца на територията на Република България. С разпоредбата на § 3 от Допълнителните разпоредби на ППЗЧРБ е дадена легална дефиниция на "пребиваване без прекъсване" - когато чужденецът пребивава на законово основание - с виза, по силата на международни договори или въз основа на акт на Министерския съвет за безвизов или облекчен визов режим или след разрешение на органите на дирекция "Миграция" - МВР на МВР, ако разрешенията са издавани последователно, без да са налице прекъсвания между тях. Не се счита за прекъсване времето до 14 дни, през което са били налице причини, нетърпящи отлагане, поставили чужденеца в невъзможност да подаде документи за издаване на разрешение за дългосрочно пребиваване, и той не е напускал територията на Република България. Административният съд обосновано е преценил, че процедурните изисквания са спазени, като оспореният отказ на компетентния административен орган е постановен с мотив за неизпълнение на изискването чужденката да е пребивавала на законно основание без прекъсване на територията на страната през последните 5 години. Като фактическо основание в административния акт е посочено прекъсване за периода 05.05.2022 г. до 15.06.2022 г. В конкретния случай се спори само досежно наличието на прекъсване в пребиваването на гражданката на Република Турция, като за прекъсване се счита периода от датата на изтичането на разрешения срок за пребиваване до датата на подаване на последващата молба. Жалбоподателката е била с разрешен срок за пребиваване до 05.05.2022 г., а е подала заявление за продължаване на срока на 15.06.2022 г., поради което е налице закъснение от 41 дни. Макар формално да се позовава на Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, транспонирана в националното ни законодателство с § 40 от ДР на ЗИД ЗЧРБ /обн., ДВ, бр. 29 от 6.04.2007 г./, административният съд неправилно прилага в разглеждания казус относимите разпоредби от същата при тълкуването на понятието „непрекъснато“. Съгласно съображение шесто от преамбюла на Директивата, "основният критерий за получаване на статут на дългосрочно пребиваващ следва да бъде продължителността на пребиваване на територията на държавата-членка. Това пребиваване следва да е било легално и непрекъснато, за да свидетелства за трайното привързване на лицето със съответната страна". Същият текст насочва изрично и към необходимостта "да се предвиди известна гъвкавост при отчитане на обстоятелствата, които биха накарали едно лице временно да се отдалечи от територията". В мотивите на обжалваното решение е посочено, че съгласно параграф първи на чл. 4, държавите-членки предоставят статут на дългосрочно пребиваващи граждани на трети страни, когато са пребивавали легално и без прекъсване на територията в рамките на 5 години преди подаване на молбата, но съдът не е отчел, че в т. 3 на чл.4 изрично е посочено, че периодите на отсъствие от територията на страната не прекъсват периода по параграф първи, и се отчитат при изчисляването му, когато са под шест последователни месеца и не надхвърлят общо десет месеца за посочения в параграф първи период. В настоящия случай е безспорно установено, че чуждата гражданка е отсъствала от територията на Р България за срок от 41 дни, т.е. така установеното от административния орган отсъствие не следва да бъде приемано като значима пречка за предоставяне на търсеното от лицето разрешение за постоянно пребиваване. Противното разбиране би довело до недопустимо ограничаване на правата на лицето в рамките на общоприети законови, морални и нравствени правила и норми да работи, почива, пътува, да контактува със семейството си, което не се ограничава единствено със съпруг и низходящи роднини, както и да осъществява каквато и да е друга дейност или поведение, нормални в едно демократично общество. В аналогичен смисъл са постановените решения № 9520/ 09.10.2025г. по адм.д. № 2726/2025г. и № 11 868/24.11.2025г. по адм.д. № 5333/2025г. по описа на ВАС, четвърто отделение, и др. В подкрепа на възприетата от настоящия състав теза следва да се подчертае още, че в разглеждания случай жалбоподателката пребивава на територията на страната, считано от 23.06.2011г., когато подава първото си заявление за разрешаване на продължително пребиваване в България на основание провеждано в страната обучение, съгласно чл.24в ЗЧРБ; от приложените по административната преписка справки е видно, че жалбоподателката е пребивавала в страната през целия период, считано от посочената дата на валидно основание, без да я напуска за повече от 70 дни през петгодишния период преди подаване на заявлението за постоянно пребиваване, с което е спазено и изискването да не е отсъствала от страната повече от 30 месеца в горепосочения период /чл.25, ал.1, т.5 ЗЧРБ/- все обстоятелства, които не се отричат от ответника. В заключение следва да се посочи, че настоящият състав споделя извода на първостепенния съд, че в случая липсват данни за нарушаване на права лицето, защитени с чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, но това не променя решаващите му изводи, изложени по- горе. Въз основа на изложеното, настоящата инстанция намира, че като не е установил незаконосъобразността на оспореният отказ, първоинстанционният съд е постановил неправилно съдебно решение, което следва да бъде отменено. Не са налице предпоставките на чл.222, ал.2 от АПК, поради което спора следва да бъде разрешен по същество, като бъде отменен отказ за предоставяне на постоянно пребиваване в Република България № 5364р- 3052/05.02.2025 г. на директора на дирекция „Миграция“ към Министерство на вътрешните работи като постановен при неправилно приложение на материалния закон, а преписката бъде изпратена на решаващия административен орган за ново произнасяне по заявлението на М. Г. К.. При този изход на спора направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение от страна на ответната страна, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Жалбоподателката не претендира разноски. Воден от гореизложеното и на основание чл.221, ал.2, предл.2 от АПК във връзка с чл.222, ал.1 от АПК, настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение