Решение № 6952 от 9.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8517/2015 г.

Решение № 6952 от 9.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8517/2015 г., III о., докладчик съдията Юлиян Киров Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Г. И. Ж.- Ч. против Решение № 2280 от 3.04.2015 г. по адм. дело № 599/2015 г. на Административен съд С.- град /АССГ/ в частта, с която се ОТХВЪРЛЯ предявения от нея иск срещу Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/ за разликата от присъдения размер от 2000 (две хиляди) лева, до пълния предявен размер на главницата от 3000 (три хиляди) лева като недоказан, както и в частта, с която съдът ОТХВЪРЛЯ претенцията за заплащане на мораторна лихва за периода от 24.01.2010 г. до 21.01.2015 г. В жалбата се поддържат твърдения за неправилност на съдебното решение в оспорените части, като постановено при съществено нарушение на материалния закон, съдебнопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че е налице неправилно прилагане на чл. 52 ЗЗД, като при определяне размерът на обезщетението не са отчетени всички факти и доказателства и липсват изложени мотиви за отхвърляне на иска в останалата част. Касационният жалбоподател Г. И. Ж.- Ч., в съдебно заседание, чрез адв. Т. поддържа подадената касационна жалба и моли същата да се уважи, предвид доводите за неправилност на решението в обжалваната част. Оспорва жалбата, подадена от Столична дирекция на вътрешните работи като неоснователна. По делото е постъпила и касационна жалба на Столична дирекция на вътрешните работи срещу същото решение по адм. дело № 599/2015 г. на Административен съд С.- град в частта, с която се ОСЪЖДА същата дирекция да заплати на Г. И. Ж.- Ч. от С. сумата от 2000 (две хиляди) лева. Релевират се доводи за неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изложени са аргументи, че не е доказана причинно- следствената връзка на твърдените за настъпили вреди в резултат на задържането на лицето. Иска се отмяна на решението в обжалваната част, като неправилно и да се отхвърлят предявените искове срещу СДВР като неоснователни и недоказани. Алтернативно се пледира за намаляване размерът на присъденото обезщетение от 2000 лева, като прекомерен. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на двете касационни жалби. Намира за доказано настъпването на вредни последици в резултат на обявена за нищожна заповед за задържане на лице по реда на чл. 63, ал. 1 от ЗМВР. Счита за доказана и причинно- следствената връзка между отменения административен акт и настъпилите неимуществени вреди за пострадалото лице по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Според него съдът мотивирано се е произнесъл по размера на обезщетението, като е приел неговия справедлив размер да съответства на принципите на чл. 52 от ЗЗД. Намира за обосновани мотивите и в частта, с която съдът е отхвърлил претенциите на ищеца за лихва върху присъденото обезщетение. Счита за неоснователно възражението на втория касатор - СДВР, доколкото по делото се съдържа достатъчно медицинска документация, която сочи за претърпяна стресова ситуация. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. С обжалваното Решение № 2280 от 3.04.2015 г. по адм. дело № 599/2015 г. на Административен съд С.- град се ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на Г. И. Ж.- Ч. от С. сумата от 2000 (две хиляди) лева, обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ от незаконосъобразно задържане със Заповед № 318/24.01.2010 г., издадена от Н. Т. Д., полицай при 08 РУП- СДВР, заедно със законната лихва върху тази сума от 19.02.2014 г. до окончателното й изплащане. Със същото решение се ОТХВЪРЛЯ предявения иск от Г. И. Ж.- Ч. срещу СДВР за разликата от присъдения до пълния предявен размер на главницата от 3000 (три хиляди) лева като недоказан, както и иска за заплащане на мораторна лихва в размер на 1537 лева за периода от 24.01.2014 г. до 21.01.2015 г. Наред с това се ОСЪЖДА СДВР да заплати на Г. И. Ж.- Ч. сумата от 450 (четиристотин и петдесет) лева, представляваща разноски за съдебното производство. За да достигне до този резултат решаващият съд се е позовал на Заповед за задържане на лице № 318/24.01.2010 г., издадена от Полицай при 08 РУП- СДВР, с която ищецът Г. И. Ж.- Ч. на 24.01.2010 г. в гр. С., в 21.30 часа, на основание чл. 63, ал. 1, т. 5 от ЗМВР (отм.) е задържана в 08 РУП на СДВР. Посочва се, че с Решение № 475/28.01.2014 г. по адм. дело № 9331/2010 г. на АССГ, I отделение, 12- ти състав е обявена за нищожна същата заповед за задържане на лице № 318/24.01.2010 г. Този съдебен акт е влязъл в сила на 19.02.2014 г. Предвид това в обжалваното решение се приема, че ищцата е доказала незаконен акт на административен орган по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като заповедта за задържане е обявена за нищожна. Посочва се, че в случая със свидетелските показания и медицинската документация - безспорно се доказва настъпване на неимуществени вреди и тяхната пряка причинно- следствена връзка с незаконното задържане. Ищцата е диагностицирана с посттравматично стресово разстройство, настъпили са изменения във физическото й състояние, в психическото й състояние, изпаднала е в състояние на тревожност, загуба на сън, редукция на комуникации, имала е и песимистични идеи. Предвид тези съображения АССГ е намерил за доказано настъпване на вреди, както и наличие на пряка причинно- следствена връзка с незаконосъобразното задържане, въз основа на обявената за нищожна заповед за задържане. По отношение на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди, което се претендира от ищеца решаващият съд, е счел, че размерът на обезщетението по справедливост, съгласно чл. 52 от ЗЗД следва да се определи в сума от 2000 лева, като исковата претенция до пълния предявен размер от 3000 лева следва да се отхвърли. На следващо място АССГ е приел, че искът за заплащане на мораторна лихва в размер на 1537 лева за периода от 24.01.2010 г. до 21.01.2015 г. е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Позовал се е на т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, като се счита, че в случая лихвата върху обезщетението от 2000 лева се дължи от датата на влизане в сила на решението, с което е обявена нищожността на заповедта или от 19.02.2014 г. до окончателното плащане. Настоящият съдебен състав на Върховен административен съд намира постановеното решение за правилно в осъдителната част за присъденото обезщетение от 2000 лева, а подадените срещу него в тази част касационни жалби за неоснователни. Неоснователна е касационната жалба на Столична дирекция на вътрешните работи, като не се споделят доводите за необоснованост и неправилно прилагане на материалния закон при постановяване на съдебния акт в частта, с която се осъжда дирекцията да заплати обезщетение от 2000 лева. В случая е предявен иск по чл. 204, ал. 1 от АПК за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на отменен като незаконосъобразен административен акт. Във фактическия състав на отговорността на държавата, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се включват следните елементи: административен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, отменени по съответния ред или съответно приети за незаконосъобразни; причинена неимуществена или имуществена вреда и причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. С оглед наличните данни по делото се установяват всички елементи от фактическия състав на отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. При тяхното установяване първоинстанционният съд е уважил исковата претенция при правилно приложение на материалния закон. Безспорно по делото се доказва незаконосъобразен административен акт, отменен по надлежния ред с влязло в сила съдебно решение. Налице са и причинени вреди вследствие на незаконосъобразния акт, представляващи негативни преживявания, изразяващи се в унижаване на човешкото достойнство, физически и емоционален дискомфорт, довели до състояние, диагностицирано като посттравматично стресово разстройство. От доказателствата по делото, включително медицинските документи, съдът е направил правилен извод за установеност на всички предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В случая налице са претърпени неимуществени вреди, резултат от незаконосъобразно прилагане на мярка по чл. 63, ал. 1, т. 5 от ЗМВР (отм.). Неоснователна е и касационната жалба на Г. И. Ж.- Ч., в частта й относно размерът на уважения иск от 2000 лева, с искане да се уважи целият иск от 3000 лева. В тази връзка неоснователно е алтернативното искане в касационната жалба на СДВР за намаляване размерът на присъденото обезщетение като прекомерен. Не се споделя твърдението на ищеца, че в решението липсват изложени мотиви за отхвърляне на иска в останалата част за разликата от присъдения размер от 2000 лева, до предявения размер от 3000 лева. АССГ е изложил точни ясни мотиви и правилно се е позовал на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, приложима по силата на § 1 от ЗР на ЗОДОВ, която определя, че размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Всички доказателства са отчетени от съда, като направените изводи относно размерът на обезщетението съответстват на данните по делото, установяващи конкретните факти по непротиворечив начин. При определянето на размера на обезщетението от съда, правилно са взети предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания. В анализа на съдебния акт са отчетени конкретните обстоятелства и настъпилите последици за лицето. Настоящата инстанция споделя доводите на АССГ и намира присъждането на обезщетение в размер от 2000 лева за правилно. В случая обезщетението е справедливо определено, тъй като е фиксиран паричен еквивалент съответстващ на негативните преживявания и психическото им конкретно отражение върху увреденото лице, като е отчетен техния интензитет и продължителност. Основателна е обаче касационната жалба на Г. И. Ж.- Ч., в частта на съдебния акт, в която е отхвърлен иска за заплащане на лихва. В тези части, предвид двата диспозитива, с които първостепенният съд се е произнесъл по претенциите за лихви, решението е неправилно, поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 209, т. 3, пр. 2 от АПК. Ищецът първоначално е предявил претенцията за заплащане на законна лихва от 24. 01.2010 г. до окончателно изплащане на сумата. В съдебно заседание, проведено от АССГ на 18.03.2015 г. процесуалният представител на ищеца е направил уточнение, че периодът на претендиране на вреди е от 24.01.2010 г. до датата на предявяване на исковата молба на 21.01.2015 г., с искане за заплащане на мораторна лихва в размер на 1537 лева, както и законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното й плащане. По делото не са дадени указания до ищеца и не са ангажирани доказателства относно размерът на претендираната лихва. АССГ е приел, че искът за заплащане на мораторна лихва в размер на 1537 лева за периода от 24.01.2010 г. до 21.01.2015 г. е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Счита, че лихвата върху обезщетението от 2000 лева се дължи от датата на влизане в сила на решението, с което е обявена нищожността на заповедта или от 19.02.2014 г. до окончателното плащане. Налице е противоречие между мотивите, където е посочена начална дата за периода 24.01.2010 г. и отхвърлителният диспозитив с визирана дата 24.01.2014 г. В осъдителния диспозитив на решението от АССГ е присъдена дължимата законната лихва върху присъдената сума от 19.02.2014 г. до окончателното й изплащане, а в другата част е отхвърлен иска за заплащане на мораторна лихва в размер на 1537 лева за периода от 24.01.2014 г. до 21.01.2015 г. Налице е противоречие, като има застъпване на периода, с който се отхвърля претенцията от 24.01.2014 г. до 21.01.2015 г. и съответно уважава същата от 19.02.2014 г. до окончателното й изплащане. Поради изложено по-горе настоящата инстанция приема, че при постановяване на съдебното решение в тези части е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 209, т. 3, пр. 2 от АПК. Поради това оспореният съдебен акт в тези части следва да бъде отменен, а на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК делото следва да бъде върнато на Административен съд С.- град за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да съобрази изложеното по- горе в мотивите на настоящото решение. Водим от горното, Върховният административен съд - III отделение,