Решение № 12726 от 29.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 7487/2010 г.

Решение № 12726 от 29.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 7487/2010 г., III о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на директора на ОД на МВР гр. Враца чрез процесуален представител - юриск. Д. Миткова против решение № 9/12.04.2010 г. по адм. дело № 98 по описа за 2010 г., по описа на Административен съд - Враца с искане за отмяна като неправилно с обстоятелствени доводи за допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила - касационно-отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Ответната страна - Владимир Андреев Чомаковски, в писмено становище оспорва основателността жалбата. Претендира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, III отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството е образувано по жалба от Владимир Андреев Чомаковски - полицай в група "Охрана на обществения ред, превенция и пътен контрол" към РУ на МВР - гр. Бяла Слатина при ОД на МВР Враца, категория Е - I степен, срещу заповед № 331/20.01.2010 г., с която на основание чл. 228, т. 2, чл. 224, ал. 2, т. 4, чл. 226, ал. 1, т. 6 и чл. 227, ал. 1, т. 10 от ЗМВР, във вр. с чл. 230, ал. 2, т. 4 от ППЗМВР и чл. 246, т. 2, във вр. с чл. 245, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, Директора на ОД на МВР - гр. Враца за нарушение на т. 4, т. 7 и 8 от Етичния кодекс за поведение на държавния служител от МВР му е наложил дисциплинарно наказание "Уволнение". За да наложи най-тежкото дисциплинарно наказание, дисциплинарно наказващият орган е приел, че задържането на полицай Чомаковски на 11.09.2009 г. в гр. Бяла Слатина и привличането му, като обвиняем по досъдебно производство № 82/2009 г. на ОП - гр. Враца е нарушил вменените му по закон задължения по опазване на обществения ред, предотвратяване и разкриване на престъпления и други нарушения на обществения ред, за защита правата и свободите на гражданите, да бъде лоялен към службата и е уронил престижа на службата, тъй като е станало достояние на широк кръг от граждани чрез публикации в средствата за масово осведомяване, на други служители от органите на МВР и на органите на съдебната власт. Действието по задържането и повдигането на обвинение е квалифицирано, като тежко дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 227, ал. 1, т. 10 от ЗМВР, във вр. с чл. 230, ал. 2, т. 4 от ППЗМВР - деяние, несъвместимо с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, както и с Етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, регламентирани в глава II, раздел I, т. 4, т. 7 и т. 8 от Етичен кодекс за поведение на държавните служители в МВР", утвърден със Заповед рег. № Iз-2013/8.11.2006 г. на Министъра на вътрешните работи. Съдът е отменил заповедта като незаконосъобразна, като по същество е приел, че непосочването в заповедта на конкретното поведение, чрез което се е стигнало до повдигане на обвинение срещу жалбоподателя, респ. за неговото задържане чрез взимане на постоянна мярка за неотклонение" Задържане под стража" е пречка да се осъществи контрол за законосъобразност на оспорената заповед. Повдигане на обвинение, което се осъществява от органите на прокуратурата, както и определянето на мярката за неотклонение, която се взема от органите на съда и прокуратурата сами по себе си не могат да се вменят, като деяние, извършено от нарушителя, нито пък да се вменят във вина на жалбоподателя. Липсата в оспорената заповед на конкретни действия и бездействия отстрана на дисциплинарно наказаното лице, които са довели до предприемането на тези процесуални действия " Повдигане на обвинение" и " Задържане под стража", както и доказателства, които да ги установят, представлява особено съществено нарушение на чл. 246, ал. 1 от ППЗМВР. Начина по който дисциплинарно наказващия орган е описал самите нарушения не могат да се вменят във вина на наказаното лице, тъй като и двете процесуални действия са извършени извън неговата воля. Явно, че служителя със свои действия е предизвикал този резултат, но по делото остава неизяснено в какво точно се изразяват те. Решението е правилно. Несъстоятелен се явява доводът на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По делото са представени и са събирани доказателства за изясняване на релевантните за спора факти, които по своята същност, логичност, последователност, пълнота и относимост спрямо претенцията обосноват извод за неоснователност на жалбата. Първостепенният съд е обсъдил подробно събраните доказателства, като е извършил служебна проверка на законосъобразността на оспорения пред него административен акт, предвид задължението по чл. 168 от АПК. Доказателственият материал е обстоятелствено и задълбочено е обсъден при спазване на процесуалния закон, като са изложени обосновани съображения относно кредитирането на приложената документация. Фактическите констатации и правните изводи в съдебното решение сочат на обективна преценка на относимите доказателства по главните за спора факти. Анализът на протеклото дисциплинарно-наказателно производство налага правилно изведения извод на първоинстанционния съд, че не са спазени правилата за установяване на нарушението, вината на нарушителя и фактическите основания за налагане на наказанието. Оплакването за нарушение на материалния закон е неоснователно. С решението си съдът е отменил заповедта, приемайки че не е издадена в съответствие с приложимия материален закон и в изискуемата форма - липса на фактически и правни основания за издаването й, при нарушение на административно-производствените правила на дисциплинарното производство. След обоснована преценка на събраните в хода на съдебното производство доказателства (включително и приобщените от административната преписка), съдът е направил правилен извод за недоказаност на вмененото тежко нарушение на служебната дисциплина, за което е ангажирана дисциплинарната му отговорност чрез налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание "уволнение". Така постановеното решение е обосновано и като такова - правилно, постановено въз основа на правилен анализ на установените по делото правнозначими факти. Процесуалната дейност на съда по преценка на доказателствата е извършена изцяло въз основа на принципите на правната логика, като по отношение на установените релевантни факти е приложена правилно относимата правна норма. Формулираните в касационната жалба твърдения в обратна посока са неоснователни. Вмененото на жалбоподателя тежко нарушение на служебната дисциплина дефинирано в чл. 227, ал. 1, т. 10 ЗМВР представлява действие, положителен юридически факт, чието осъществяване подлежи на доказване. Доказателствената тежест, както в рамките на административното производство, така и в съдебната фаза е била изцяло върху административния орган съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 4 ЗМВР. Представените доказателства в тази насока от страна на дисциплинарно наказващия орган, в хода на административното производство и ангажирани пред съда ценени поотделно и в тяхната съвкупност не водят до единствения и категоричен извод, че е извършено именно това нарушение. При това положение първоинстанционния съд след задълбочено обсъждане на фактите и приложимото право е стигнал до единствения правилен извод за недоказаност на нарушението по чл. 227, ал. 1, т. 10 ЗМВР, за което задължително се налага наказание уволнение. След като не е установено от фактическа страна извършването на нарушение, което попада в хипотезата на цитираната разпоредба, за дисциплинарно наказващия орган е предвидена единствената възможност да наложи наказание уволнение. При проведеното дисциплинарно производство е установено извършването на нарушението и първоинстанционният състав на съда правилно е преценил, че от събраните по делото доказателства не подкрепят изводите на дисциплинарно наказващия орган за съставомерността на нарушението. Съдът е изследвал в пълна степен приложението на чл. 229, ал. 2 от ЗМВР, съгласно който при определяне вида и размера на дисциплинарните наказания административният орган е длъжен се вземе предвид тежестта на нарушението и настъпилите от него последици, обстоятелствата, при които е извършено, формата на вината и цялостното поведение на държавния служител по време на службата. Съгласно чл. 246, ал. 1 ППЗМВР дисциплинарното наказание се налага с писмена заповед, в която задължително се посочват: извършителят; мястото, времето и обстоятелствата, при които е извършено нарушението; разпоредбите, които са нарушени, доказателствата, въз основа на които то е установено; правното основание и наказанието, което се налага; срокът на наказанието; пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва заповедта. В обжалваната заповед не са посочени никакви доказателства относно вмененото деяние. Няма пречка доказателствата и фактическите основания, въз основа на които административния орган квалифицира като материалноправни предпоставки да се съдържат в документ, изходящ от помощен или подчинен нему орган, какъвто е дисциплинарно-разследващият орган в лицето на назначената надлежно комисия. Становището и обобщената справка на комисията са инкорпорирани в издадената заповед. От цитираната справка се установява единствено, че спрямо служителя е образувано досъдебно производство, повдигнато му е обвинение по текстове от НК, които дори не са конкретизирани, взета му е мярка за неотклонение "Задържане под стража". От всички събрани в хода на административното производство, а впоследствие и пред първата инстанция, административно-наказващият орган с оглед доказателствената тежест по чл. 170 АПК не е установил по безспорен и категоричен начин фактическите основания, че е налице деяние, което може да се вмени като нарушение и то именно на служителя. Всички изводи на дисциплинарната комисия, а после и в издадената заповед се базират на доводи от паралелно (и неотносимо към дисциплинарното) наказателно производство. Факта на образувано досъдебно производство срещу определен служител и свързаните с това повдигане на обвинение и вземане на временна мярка за неотклонение на първо място сами по себе си не са материалноправни предпоставки по ЗМВР за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение". На следващо място дори да се приеме, че тези процесуални действия съществуват в протичащо досъдебно производство, в протеклото дисциплинарно производство не съществува нито едно доказателство, че служителя е извършил вмененото му деяние. Обстоятелството, че действията по досъдебното производство представлявали "следствена тайна" не освобождава от задължение дисциплинарно-разследващия, а впоследствие и наказващият орган да прилага чл. 229, ал. 3 от ЗМВР, съгласно който "За разкриване на обективната истина могат да се използват всички начини и средства, допустими от закон". Едва ли може да се приеме, че не съществуват други доказателства или доказателствени средства, посредством които да не може да бъде обоснован предмета на доказване, а именно извършено ли е деяние, представлява ли то нарушение, извършено ли е от служителя и извършено ли е от него виновно. Такива доказателства не са събирани въпреки възможностите за това. Като се имат предвид доказателствата до момента, от тях единствен и категоричен извод, че служителя е "извършил" вмененото му нарушение не може да бъде направен. Когато категорично може да се направи такъв извод, едва тогава може да се приеме, че служителя е уронил престижа на службата, което влече като последица наказание "уволнение". Такава хипотеза понастоящем не е налице. При липсата на фактически основания, изложени в заповедта, вкл. приложените към нея справки и становища, не може да бъде извършена преценка на законосъобразността на упражненото право на едностранно прекратяване на служебното правоотношение. Излагането на релевантните факти и обстоятелства от органа е следвало да бъде извършено при издаване на административния акт. Недопустимо е посочването им впоследствие, което е свързано с възможност за подмяна на съображенията, мотивирали преценката на органа. Мотивите на издателя на административния акт, с оглед на които се извършва упражнявания от съда контрол, не могат да бъдат замествани от твърдения на страните, следователно изискването за мотивиране при прилагане на бланкетна правна норма, е условие за неговата законосъобразност, т. к. само тогава е възможна ефективна защита на страните в административното производство и упражняването на контрол от страна на съда. Не е допустимо преценяването на законосъобразността на акта от гледище на други фактически и правни основания извън тези, които е посочил издаващият го орган, както и излагане на мотиви от съда по един немотивиран от административния орган акт. Правораздавателният контрол цели обезпечаване на субективните права и интереси на адресата на акта като властническо волеизявление, и при възведените понастоящем доводи за неговата материална незаконосъобразност, поради неправилно тълкуване и прилагане на материалноправните норми на ЗМВР и ППЗМВР, се налага проверка на фактическите и правни основания за неговото издаване, с оглед решаването с пряко обвързващ материално-правен ефект на административноправния спор, свързан с действието му. Тъй като административното правоотношение се индивидуализира освен със съдържанието и страните си, и с правопораждащия го юридически факт, непосочването на фактически основания в акта в конкретната хипотеза не позволява да бъде идентифицирана волята на административния орган относно упражненото субективно потестативно право, както и да бъде извършена последваща проверка за съществуването му, т. е. проверка за материалната законосъобразност на акта. Ето защо изводът на първоинстанционния съд, че административният орган не е доказал законосъобразността на правните си действия, обективирани в акта е правилен и следва да бъде споделен. При упражняване на правомощията си в дисциплинарното производство наказващият орган е длъжен да дава точна правна квалификация на нарушенията на служебни задължения, свързани със заеманата длъжност и регламентирани по описания по-горе начин. Когато е извършено действие или бездействие във връзка със служебни задължения, нарушени са конкретни правила, които очертават съдържанието на служебното правоотношение, следва да се налагат наказания на онези основания, в чийто фактически състав са включени нарушенията на служебните задължения. В тези случаи моралната оценка за допуснатото нарушение е без значение за правната квалификация и нормата на чл. 224, ал. 2, т. 4 от ЗМВР е неприложима, тъй като субективната морална оценка на наказващия орган не е елемент на фактическия състав. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че постановеното съдебно решение като правилно, валидно и допустимо следва да бъде оставено в сила. Основателно е искането за присъждане на направени по делото разноски - 10 лева държавна такса и 500 лева адвокатско възнаграждение, които са реално направени видно от представения пред касационната инстанция договор за правна помощ, които са реално направени и се дължат на жалбоподателя предвид изхода на спора на основание чл. 143, ал. 1 от АПК . Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, III отделение,