Решение № 7599 от 19.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 12171/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба от В. Г. Д. от гр. София, подадена чрез адв. Н. Танков, срещу Решение 6095 от 17.10.2023г., постановено по административно дело 1635/2023г. по описа на Административен съд София-град (АССГ). С оспореното Решение е отхвърлена жалбата на В. Г. Д. от гр. София срещу Решение 1040-21-13/10.01.2023г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) София-град, с което са потвърдени Разпореждане 214-00-1026-2/06.10.22г., Разпореждане 214-00-1026-3/06.10.2022г. и Разпореждане 214-00-1026-4/06.10.2022г., всички издадени от ръководителя на осигуряването за безработица. С касационната жалба се претендира неправилност на оспореното решение, предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и при необоснованост на правните изводи - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се доводи за погасяване по давност на претендираното от административният орган вземане. Касаторът моли оспорения съдебен акт да се отмени, включително в частта му за разноските и се постанови нов, с който да се отмени като незаконосъобразно решението на директора на ТП на НОИ София-град и потвърдените с него разпореждания. Претендира и присъждане на направените пред касационната инстанция разноски съобразно представен списък за разноски. Ответникът - директор на ТП на НОИ София-град, чрез процесуален представител, главен юрисконсулт Първанов, в писмени бележки изразява становище за неоснователност на касационната жалба и иска нейното отхвърляне. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакуваното с нея решение на АССГ, като предлага то да бъде оставено в сила. По делото е установено, че с Решение 1040-21-13/10.01.2023г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) София-град, предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството по чл. 145 и следв. от АПК във връзка с чл. 218 от КСО, проведено пред АССГ, са потвърдени Разпореждане 214-00-1026-2/06.10.22г., Разпореждане 214-00-1026-3/06.10.2022г. и Разпореждане 214-00-1026-4/06.10.2022г., всички издадени от ръководителя на осигуряването за безработица. Разпореждане 214-00-1026-2/06.10.22г. е издадено на основание чл. 54ж, ал.2, т.1 от КСО, като с него се отмененя Разпореждане 214-00-1026-1/01.02.2018г. за отпускане на парично обезщетение за безработица на В. Г. Д.. С Разпореждане 214-00-1026-3/06.10.2022г., на основание чл. 54ж, ал.1 и във връзка с чл. 10 от КСО е отказано отпускане на обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на В. Г. Д., а с Разпореждане 214-00-1026-4/06.10.2022г. на основание чл. 114, ал. 3 и във връзка с чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО на касационната жалбоподателка е наредено да възстанови добросъвестно полученото парично обезщетение за безработица за периода от 26.01.2018г. до 25.11.2018г. в размер на 9002.24 лв. главница. За да постанови съдебен акт в цитирания смисъл, Административен съд София-град е посочил, че процесните решение и разпореждания са законосъобразни. Приел е, че същите са постановени от компетентни органи при спазване на изискванията за форма, без допускане на съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона. Съдът е събрал относими към предмета на делото доказателства и въз основа на същите е направил аргументиран извод, че за процесния период "ЕКОКО.БГР" ЕООД, не е извършвал търговска дейност, предвид което Д. не е осъществявала трудови функции съобразно сключения с дружеството трудов договор. Съдът е приел, че наличието на трудово правоотношение не е достатъчно за възникване на осигурително такова, доколкото по делото не са събрани доказателства за реално осъществявана от Д. трудова дейност. С оглед проведеното в хода на съдебното дирене, производсвто по реда на чл. 193 от ГПК, съдът е приел неистиността на направения на страници 6-7 от трудовата книжка на Д. запис от ЕКОКО.БГР ЕООД, като е застъпил тезата, че към момента на настъпване на осигурителния риск не е било налице валидно възникнало осигурително правоотношение за жалбоподателката. Върховният административен съд, шесто отделение, след извършена проверка за допустимостта на оспорването, намира касационната жалба срещу Решение 6095 от 17.10.2023г., постановено по административно дело 1635/2023г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), в частта му с която е отхвърлена жалбата на В. Г. Д. от гр. София срещу Решение 1040-21-13/10.01.2023г. на директора на ТП на НОИ София-град, в частта му с която са потвърдени Разпореждане 214-00-1026-2/06.10.22г. и Разпореждане 214-00-1026-3/06.10.2022г., и двете издадени от ръководителя на осигуряването за безработица за недопустима. С оглед разпоредбата на чл. 119 от КСО решенията на административния съд по чл. 118 от КСО подлежат на касационно обжалване по реда на АПК, с изключение на постановените по жалби срещу актовете по чл. 117, ал. 1, т. 1 и т. 2, буква "б", буква "д" - за суми до 1000 лв., букви "е" и "ж". В чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" са посочени производства с предмет на спора за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетения за безработица. И двете цитирани по-горе разпореждания - Разпореждане 214-00-1026-2/06.10.22г. и Разпореждане 214-00-1026-3/06.10.2022г. на ръководителя на осигуряването за безработица, касаят отказ за отпускане на обезщетение за безработица, предвид което попадат в кръга на визираните в чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО. Предвид изложеното, оспореното пред първоинстанционния съд административно решение, в тази му част попада в предвидените в чл. 119 от КСО изключения от двуинстанционността на съдебното производство и е от категорията съдебни актове, неподлежащи на касационен контрол. Ето защо в недопустимата й част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по настоящото дело следва частично да се прекрати. В останалата й част, насочена срещу Решение 6095 от 17.10.2023г., постановено по административно дело 1635/2023г. по описа на Административен съд София-град, в частта му с която е отхвърлена жалбата на В. Г. Д. от гр. София срещу Решение 1040-21-13/10.01.2023г. на директора на ТП на НОИ София-град, с което е потвърдено Разпореждане 214-00-1026-4/06.10.2022г., на ръководителя на осигуряването за безработица, касационната жалба е процесуално допустима. Същата е подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението в обжалваемата му част по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационното оспорване за неоснователно, а оспореното съдебно решение за валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е постановил своя акт при напълно изяснена фактическа обстановка, като е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства. Решението на съда е постановено при правилно прилагане и тълкуване на материалния закон. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства е направен обоснован краен извод за неоснователност на жалбата срещу процесното решение на директора на ТП на НОИ София-град. Съдебният акт е надлежно мотивиран, като фактическите и правни изводи съответстват с установените по делото обстоятелства. Напълно се споделят изводите на първоинстанционния съд, че за периода от 08.01.2018г. до 26.01.2018г. вкл. жалбоподателката не е упражнявала трудова дейност към ЕКОКО.БГР ЕООД и съответно за същия период няма качеството на осигурено лице. Съобразно легална дефиниция за понятието "осигурено лице", дадена в § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, за такова се счита физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 и 5 от КСО. В чл. 10, ал. 1 от КСО е уредено, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й. Т. е, за да се приеме едно лице за осигурено по смисъла на КСО, следва да са изпълнени кумулативно двете условия осъществяване на трудова дейност и дължимост на осигурителни вноски. Последните условия са предпоставка за придобиване право на парично обезщетение за безработица. Ето защо, за да е възникнало това право и по отношение на жалбоподателката е следвало същата не само да има сключен трудов договор и валидно възникнало трудово правоотношение, но и реално да е осъществявала трудова дейност в рамките на това правоотношение. От доказателствата по делото до безспорен извод в тази насока не би могло да се достигне. Нещо повече, с оглед проведено оспорване записите в трудовата книжка на жалбоподателката, касаещи процесния работодател, е установена неистинност на същите, което опровергава касаторовата теза за наличие на реално трудово правоотношение. Касационната инстанция намира, че в хода на първоинстанционното производство по безспорен начин е установено, че жалбоподателката не е упражнявала съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО реално трудова дейност при ЕКОКО.БГР ЕООД през периода от 08.01.2018г. до 26.01.2018г. по регистрирания трудов договор и поради това не може да се счита за осигурено лице по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби на КСО. Последното води на извод, че получените от В. Д. парични обезщетения за безработица са й били изплатени без основание, защото в момента на отпускането им не е отговаряла на изискванията на чл. 54а от КСО, и следва да бъдат върнати в бюджета на ДОО. Съгласно чл. 114, ал. 2 от КСО, добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица с изключение на изрично предвидените случаи, при които възстановяването на сумите е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение, като в т. 2 е предвидена хипотезата, при която след изплащането им са представени нови документи или данни, които имат значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане. Обстоятелството за наличие на получено без основание, парично обезщетение, при липса на доказателства за реално упражнявана от лицето трудова дейност е установено при извършен последващ контрол по разходите на ДОО на ЕКОКО.БГР ЕООД. В хода на проверката безспорно е установено, че ЕКОКО.БГР ЕООД, въпреки подадените годишни данъчни декларации и финансови отчети няма регистрирани търговски обекти, фискални устройства, офиси, няма реално реализирани приходи, от които да се изплащат трудови възнаграждения. В търговския регистър е налице вписан управител, различен от касаторката и за периода, за който се твърди, че Д. е работила за това дружество, като управител, дружеството е нямало обективна нужда от назначаване на такъв. Така изложените обстоятелства, сочат наличието на предпоставката по чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО за възстановяване на получените суми като обезщетение за безработица, последните мотивирали органа да издаде процесното Разпореждане 214-00-1026-4/06.10.2022г., с което на В. Г. Д. се разпорежда да възстанови добросъвестно полученото парично обезщетение за безработица за периода от 26.01.2018г. до 25.11.2018г. в размер на 9002, 24 лв. Касационните доводи за изтекла погасителна давност по отношение претендираното вземане на НОИ са били предявени и пред първоинстанционният съд, който аргументирано и съобразно законовата регламентация на чл. 115, ал.1 от КСО е посочил, че липсват основания да се приеме задължението за погасено по давност. В допълнение на съжденията на първоинстанционния съд, следва да се посочи, че с оспореното в настоящото производство Разпореждане 214-00-1026-4/06.10.2022г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица се установява публично държавно вземане. По отношение погасителната давност за същото обаче не следва да се прилагат общите правила на чл. 171 и чл.172 от ДОПК, предвид наличието на изрично разписани такива в специалния закон. За вземанията на държавното обществено осигуряване относими се явяват специалните разпоредби на КСО, съдържащи се в нормата на чл. 115. Последната разпоредба разписва изрични правила за броене периодите през които давността тече, спира и се прекъсва. В конкретния случай петгодишният давностен срок относно вземането на ДОО за периода от 26.01.2018г. до 25.11.2018г. е започнал да тече от 01.01.2019г., годината следваща тази, за която се отнася и при липса на обстоятелства водещи до спиране или прекъсване на давността, последната следва да се счита изтекла на 01.01.2024г. Оспореното в настоящото производство разпореждане, с което е установено процесното вземане е издадено на 06.10.2022г., преди да изтече предвидената в чл. 115, ал.1 от КСО, 5 годишна давност. Последното разпореждане е оспорено пред Директор на ТП на НОИ София град с жалба от 18.11.2022г., в който момент давността е спряла да тече, с оглед специалната разпоредба на чл. 115, ал.5, т.1 от КСО. Последната повелява спиране на давността при предприето обжалване, до момента до който продължава спорът относно вземането. Предвид висящността на този спор, явяващ се предмет на настоящото съдебно производство, следва да се счита, че давността за вземането не тече и към този момент. Ето защо предвидената в чл. 115, ал.1 от КСО давност не е изтекла нито към момента на постановяване на оспорения в процесното съдебно производство административен акт, нито към настоящия момент, предвид което изводите на ревизираната съдебна инстанция за законосъобразност на оспорения акт се явяват правилни и съобразени с материалния закон. Предвид така изложеното, не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение в обжалваемата му част. В случая административният орган правилно е приложил относимите норми на КСО. Като е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, директорът на ТП на НОИ София-град също е издал законосъобразен акт. Отхвърляйки жалбата срещу последния, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при установената липса на твърдяните от касатора негови пороци, следва да бъде оставено в сила в посочените части. При този изход на спора, правото на разноски принадлежи на ответната страна, като отправеното в тази насока искане следва да се уважи. На основание чл. 143, ал. 4 от АПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ В. Г. Д. следва да бъде осъдена да заплати на ТП на НОИ София-град разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция, в размер на 100 лева. Мотивиран така и на основание чл. 215, т. 4 и чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение