Решение № 13303 от 7.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8982/2015 г.

Решение № 13303 от 7.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8982/2015 г., VIII о., докладчик съдията Димитър Първанов Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "КАНДЕКС" ЕООД, ЕИК № *********, със седалище и адрес на управление: град В., ул. ТТБрегалница" № 1, ет. ..., ап. ..., представлявано от А. М. Д., чрез адв. Г. С. срещу Решение № 1193 на Административен съд В., постановено на 27.05.2015 г. по административно дело № 582/2014 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ № 031301625/22.10. 2013 г., издаден от Б. С. С. на длъжност началник сектор "Ревизии" офис Р. и Р. И. Д. на длъжност гл. инспектор по приходите и Ревизионен акт № 1334481/05 . 12. 2013 г. за поправка на ревизионен акт, потвърдени с Решение № 852 от 22 . 01. 2014 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" гр. В. при ЦУ на НАП, с който за дружеството са установени задължения по ЗДДС за данъчни периоди 01 . 02. 2009 г. - 31 . 03. 2009 г., общо в размер на 47 587.22 лева и лихви от 19 187.31 лева, в резултат на непризнато право на приспадане на данъчен кредит за доставки по фактури, издадени от "Ди и ЕЙ" ДЗЗД, "СТОР ПАРТНЕР ГРУП" ЕООД и "ДЕМА ИНЖЕНЕРИНГ" ЕООД. В жалбата са наведени касационни оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. В. при ЦУ на НАП в депозиран по делото писмен отговор от юриск. Екимова я оспорва с подробни съображения. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да отхвърли жалбата на първоинстанционният административен съд след анализ на доказателствата по делото е приел, че за доставките от "Ди и ЕЙ" ДЗЗД, "СТОР ПАРТНЕР ГРУП" ЕООД и "ДЕМА ИНЖЕНЕРИНГ" ЕООД не е доказано реалното извършване на доставки на стоки и услуги - чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 25 и чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1 ЗДДС. Решението е правилно. По изложените от касатора в касационната жалба доводи за отмяна на оспореният съдебен акт поради нищожност на РА, същите са неоснователни предвид изложените подробни мотиви в решение по Тълкувателно дело № 4/2014 г. на ОС на ВАС. Съобразно чл. 68, ал. 1 от ЗДДС правото на приспадане на данъчен кредит е субективно публично право на данъчнозадълженото лице с насрещен субект приходната администрация. По общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК във вр. с § 2 от ПЗР на ДОПК в тежест на носителя на правото е да докаже осъществяването на предпоставките за възникването му. В тази връзка не е достатъчно притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, а е необходимо стоките и услугите по облагаемата доставка да са реално получени /арг. чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС/. Това разбиране е съответно и на приетото от СЕС в решението от 21.06.2012 г. по съединени дела C-80/11 и C-142/11 и решението по дело С-285/11. По делото са изслушани ССЕ, СТЕ и разпитани свидетели. От заключението на вещото лице е видно, че не са прегледани счетоводствата на доставчиците, тъй като същите не са намерени, включително и в ревизионното производство. Отсъствието им от адреса за кореспонденция не винаги обуславя непризнаване на правото на приспадане. В случаите на ангажиране на годни и убедителни доказателства за действителното осъществяване на доставките, този факт не се преценява във вреда на ревизирания субект. Също така обстоятелството, че тези документи са частни не ги дисквалифицира като доказателства в съдебния процес, още повече, че издаването на частни свидетелстващи документи е практика и нормален начин за документиране на дейностите в търговския оборот. Въпреки гореизложеното правилно съдът е преценил липсата на материална доказателствена сила и достоверни дати на представените протоколи за приемане на СМР, както и непосочването на лицата, които са ги подписали и съставили. Първоинстанционният съд е обсъдил подробни тези доказателства и е изложил мотиви, които настоящата инстанция споделя. В тази връзка правилно съдът е посочил като аргумент установеното от вещото лице по СТЕ дублиране на СМР по представените протоколи за приети СМР, което не е опровергано по никакъв начин както в ревизионното, така и в съдабното производство. Доказването на обстоятелства, свързани с кадровата и техническа обезпеченост на доставчиците на СМР не следва да се вменява изцяло в тежест на жалбоподателя, но при осъществени СМР на посочени обекти е задължителна наличност на строителна документация, която последователно да установи етапите на строителство. Съществуването на такава документация е следвало да бъде установена още в хода на ревизията, а не в хода на оспорване на съответните актове на органа по приходите - РД и РА, да се представят различни документи, с които се цели оборването на една или друга констатация. При ненамиране на доставчиците на адресите им и липса на каквато и да е документация, изходяща от техните счетоводства, недоказан остава факта, че представените допълнително частни документи са двустранно изготвени. Обоснована е и преценката, която съдът е направил на събраните свидетелски показания, които установяват единствено, че са извършвани СМР на два обекта, но по отношение на обстоятелството от кого точно са извършвани - има посочване на малко име на физическо лице. Като се има предвид, че свидетелите не са участвали в договарянето с фирмите - доставчици и нямат непосредствени впечатления от същите, то верен е изводът на първоинстанционния съд, че същите възпроизвеждат факти, станали им известни от ревизираното лице. Правилна е преценката на административния съд и че заключението на съдебно-счетоводната експертиза за отразяване на фактурите в счетоводството на ревизираното лице не може да замести доказателствения дефицит относно реалността на доставките. При констатации за липса на реална доставка на посочената във фактурите стока, доказателствената тежест е за оспорващия, който със съответните относими доказателства следва да установи наличието на доставка на стока или услуга, каквото доказване в настоящото производство не е проведено. Счетоводното отразяване на плащания и на обема на осъществените сделки при жалбоподателя, посочено в експертизата, не води до различни изводи, тъй като същото не е достатъчно за да се приеме, че доставките действително са извършени. Неоснователно е касационното оплакване за постановяване на решението в противоречие с Общностното право и по-специално със съдебна практика на Съда на ЕС по тълкуване на разпоредби от Директивата по ДДС. П. съдът е приел, въз основа на същата практика, че само по себе си, посочването на ДДС във фактура, без реално да е настъпило данъчното събитие, не може да обоснове право на приспадане за получателя, в който смисъл са Решение от 13.12.1989 г. по C-342/87 и Решение от 19.09.2000 г. по C - 454/98. Няма съмнение, че СЕС не е имал предвид, че право на данъчен кредит следва да се признава по фактури, неотразяващи действително осъществени данъчни събития. От мотивите на съдебните решение, на които се позовава касаторът, ясно се вижда, че в главните производства по тези дела реалността на доставките е доказана. Както СЕС вече е имал случай да се произнесе, правилата за това доказване са в националното право и националната юрисдикция е компетентна да даде отговор на фактическия въпрос за реалното осъществяване на доставката, съгласно тези правила. Предвид всичко изложено, съдебното решение не е постановено при пороците, посочени в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, осмо отделение,