Решение № 83 от 26.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 50394/2016 г.

Решение № 83 от 26.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 50394/2016 г., IV г. о., ТК, докладчик съдията Боян Цонев Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Р. И. С. срещу решение № 387/27.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 441/2015 г. на Кюстендилския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено частично решение № 283/16.06.2015 г. по гр. дело № 1366/2014 г. на Кюстендилския районен съд (КРС), е признато за установено по отношение на жалбоподателя съществуването на вземане на ищеца [фирма] спрямо него, в качеството му на солидарно отговорен длъжник по споразумение с нотариална заверка на подписите от 21.02.2013 г. за изплащане на задължение по договор за потребителски кредит № 81500КР-АА-8975/25.02.2010 г., сключен между [фирма], като кредитор, Г. Й. В., като кредитополучател, и жалбоподателя и С. Г. Г., като поръчители, вземането по който е било прехвърлено от кредитора на ищеца с договор за цесия от 29.09.2012 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 1759/2013 г. на КРС, за следните суми: сумата 17 792.40 лв., представляваща дължима главница; сумата 1 108.20 лв., представляваща дължима договорна лихва за периода 26.03.2012 г. - 29.09.2012 г.; сумата 1 179.74 лв. - лихва по споразумението за периода 26.03.2013 г. - 07.10.2013 г.; сумата 29.32 лв. - лихва за забава по споразумението за периода 26.03.2013 г. - 07.10.2013 г.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.10.2013 г. до изплащане на вземането. В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба - ищецът [фирма] в отговора си, в откритото съдебно заседание и в писмени бележки излага становище и съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 21/09.01.2017 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следния материалноправен въпрос: когато е уговорено погасяването на главното задължение да става на отделни погасителни вноски с различни падежи, погасяването на всяка от тези вноски представлява ли погасяване на част от главното задължение, и по отношение на всяка една от тях, при непогасяването ? след падежа ?, започва ли да тече шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, или за началото на този срок е нужно да настъпи и падежът на последната погасителна вноска, респ. - целият дълг да е станал изискуем, включително - предсрочно изискуем, ако последното също е уговорено. По така поставения материалноправен въпрос, настоящият съдебен състав намира следното: Когато в договор е уговорено, че обезпечено с поръчителство задължение към кредитора (главното задължение по смисъла на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД) ще се погасява на отделни погасителни вноски с различни, последователни падежи, то несъмнено погасяването на всяка от тези вноски води до погасяване на съответната част от главното задължение. Когато дадена вноска не бъде погасена (чрез плащане или по друг начин) на съответния падеж (срок, дата), от този момент тя става изискуема и кредиторът успешно може да проведе иск срещу главния длъжник за плащането на същата вноска. От това ясно следва и изводът, че от същата дата - падежа на вноската - започва да тече и шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД (който е преклузивен, прекратява поръчителството и за него съдът следи служебно - т. 4б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС), и ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащането на същата вноска, т. е. - преклудира се отговорността му за съответната част от главното задължение. При това положение е очевидно, че не е необходимо да настъпи падежът и на последната погасителна вноска, респ. - не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на предходните вноски, чиито падежи вече са настъпили. Горните изводи не се променят, ако в договора е уговорено и че целият дълг става предсрочно изискуем при настъпването на определени обстоятелства (неплащане на определен брой вноски на съответните падежи, забава над определен срок на плащането на една или повече вноски и пр.). Съгласно приетото в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането (или друго уговорено обстоятелство) и упражненото от кредитора право да обяви целия дълг за предсрочно изискуем чрез волеизявление, което трябва да достигне до длъжника. С достигането на това волеизявление на кредитора до главния длъжник и ако обективно са настъпили уговорените обстоятелства за предсрочната изискуемост, изискуеми стават и вноските, чиито падежи все още не са настъпили. Ако кредиторът не се грижи за интересите си и бездейства - нито води иск срещу главния длъжник за вноските с вече настъпили падежи, нито обявява на последния предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи, положението не се променя и шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД тече за всяка отделна вноска от съответната дата на настъпването на падежа й. Ако кредиторът не завежда иск срещу главния длъжник, но обяви на последния предсрочната изискуемост, шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД ще тече от датата на достигането на това волеизявление до длъжника, но само по отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата; по отношение на вноските с настъпили падежи към същата дата положението отново остава непроменено и за тях срокът тече от съответната дата на падежа на всяка една от тях. По изложените съображения, настоящият съдебен състав не споделя, формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика, съгласно която шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД тече от момента, когато главното задължение е станало изискуемо изцяло, а не от падежа на всяка отделна анюитетна вноска; респ. - тече от момента на настъпването на предсрочната изискуемост на целия дълг - с достигането на волеизявлението на кредитора за това до главния длъжник (решение № 58/15.04.2009 г. по търг. дело № 584/2008 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 130/27.10.2009 г. по търг. дело № 139/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 345/12.11.2012 г. по гр. дело № 481/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 23/24.03.2015 г. по търг. дело № 1717/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 40/17.06.2015 г. по търг. дело № 601/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 132/02.10.2015 г. по търг. дело № 1907/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС). От друга страна, възприетото по-горе разрешение на въпроса кореспондира с приетото в решение № 139/05.11.2014 г. по търг. дело № 57/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС, а именно, - че в хипотезата, когато кредиторът не е обявил на длъжника предсрочната изискуемост преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, изискуеми са вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания (неустойки, лихви), които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги (респ. друг документ по чл. 417 от ГПК). С оглед на това и предвид приетото в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав намира, че с възприетото по-горе разрешение на поставения по настоящото дело материалноправен въпрос, се постига уеднаквяване на разрешенията по прилагането на материалния закон в отношенията между кредитора и главния длъжник от една страна, и кредитора и поръчителя от друга страна. По наведените касационни оплаквания, съдът намира следното: Въззивният съд, след собствена преценка на доказателствата и по реда на чл. 272 от ГПК, е приел за установени следните обстоятелства по делото: С договор за потребителски кредит № 81500КР-АА-8975/25.02.2010 г. [фирма] е предоставила на кредитополучателя Г. В. потребителски кредит в размер 19 000 лв., който е следвало да бъде изплатен на ежемесечни погасителни вноски (месечни анюитети) в срок не по-късно от 26.02.2020 г., съгласно погасителен план към договора. В последния е уговорено и че вземането на банката за издължаване на целия кредит става предсрочно изискуемо при възникване на просрочено плащане на задължение по договора със забава над 60 дни, като в този случай изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните. За обезпечаване изпълнението на задължението на кредитополучателя В., касаторът-ответник Р. С. и С. Г. са учредили поръчителство, инкорпорирано в същия договор за потребителски кредит. Сумата по кредита е била усвоена изцяло от кредитополучателя, като още първата погасителна вноска с падеж 26.09.2010 г. е била заплатена от него със забава над 60 дни, а след това са последвали нови забавени частични плащания. С договор за цесия от 29.09.2012 г. банката е цедирала всички свои вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, включително - от процесния такъв, на ищеца [фирма], като главният длъжник В. и поръчителят - касаторът-ответник С. са били уведомени за цесията. С процесното споразумение с нотариална заверка от 21.02.2013 г., подписано от страна на дружеството-ищец, главния длъжник В. и касатора-поръчител С., последните двама са признали, че към датата на договора за цесия от 29.09.2012 г. дължат по договора за кредит общо сумата 19 151.45 лв., от които: 17 792.40 лв. - главница и 1 359.05 лв. - договорна и наказателна лихва за периода до 29.09.2012 г., а към 25.03.2013 г. дължат сумата 20 033.46 лв., като е уговорена нова схема за погасяване на задълженията в срок до 60 месеца, при лихва 14.5 % на годишна база, съгласно погасителен план към споразумението. Уговорено е и че касаторът-поръчител следва да отговаря при неизпълнение от страна на главния длъжник. Уговорено е също, че при забава на плащането на която и да е вноска с повече от 14 дни, цялото задължение автоматично става предсрочно изискуемо, без да е необходимо извършване на волеизявление до длъжника. При горното съдържание на процесното споразумение от 21.02.2013 г., напълно неоснователни са оплакванията и доводите в касационната жалба, че с него от жалбоподателя не било поето конкретно задължение за плащане на определена сума и не е учредено поръчителско правоотношение. Видно от съдържанието на споразумението, както главният длъжник В., така и поръчителят - касаторът-ответник С., не само са признали солидарните си задължения по основание и в конкретен размер към новия си кредитор (цесионера) - дружеството-ищец, а и са постигнали съгласие с него за тяхното новиране, като са договорили нов погасителен план за тяхното изпълнение. Неоснователно е и поддържаното и с касационната жалба, възражение за нищожност на процесното споразумение от 21.02.2013 г. поради липса на съгласие, тъй като не е подписано от другия поръчител С. Г., а името ? фигурира в него. Правилно - в съответствие с материалния закон, в тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че липсата на положен подпис от страна на последната под споразумението може да се приравни единствено на липса на волеизявление от нейна страна за изменение на вече възникналото поръчителствено правоотношение, по което същата е страна, но не може да обоснове липсата на съгласие между цесионера - дружеството-ищец и жалбоподателя С.. Правилно въззивният съд е приел и че валидността на споразумението между тях не може да се засегне и от въведените по делото твърдения, че е то е подписано от касатора-ответник, само при положение, че бъде подписано и от Г., тъй като пораждането на действие на споразумението само при подпис и на другия поръчител, би могло да се постигне чрез включването на отлагателно условие, какъвто модалитет не може да се извлече от съдържанието на процесното споразумение. Неоснователни са и оплакванията и доводите на касатора, че отговорността му на поръчител била изцяло преклудирана на основание чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, и то не само към датата (07.10.2013 г.) на депозиране на заявлението на ищеца за издаването на заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу него и главния длъжник В., а и към датата на сключване на процесното споразумение от 21.02.2013 г., поради което към този момент жалбоподателят-ответник нямал качеството на поръчител и констативната част от споразумението (признанията) нямала действие спрямо него, като не е било създадено и ново поръчителско правоотношение и задължение със споразумението. В тази връзка жалбоподателят неоснователно се позовава на уговорената с банката в договора за потребителски кредит от 25.02.2010 г., възможност за настъпване на предсрочна изискуемост на целия дълг при възникване на просрочено плащане на задължение по договора със забава над 60 дни, без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните. Това становище на касатора е в противоречие с т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че и при такава уговорка вземането става изискуемо след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. С оглед на това, правилно и въззивният съд, позовавайки се на тези задължителни указания, е приел за неоснователни горните доводи на жалбоподателя, като е установил, че по делото нито се твърди, нито са представени доказателства кредиторът да е отправял и главният длъжник да е получавал негово волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост. Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, основателно е обаче последното касационно оплакване, наведено от жалбоподателя, а именно, - че неправилно, в нарушение на материалния закон, въззивният съд е приел, че прекратяването на поръчителството по чл. 147 от ЗЗД настъпва при бездействие на кредитора в шестмесечен срок след падежа на цялото главно задължение, а не след съответните падежи на отделните анюитетни вноски. Горното нарушение на материалния закон е довело и до допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от окръжния съд, който не е изпълнил процесуалното си задължение по чл. 269, изр. 1, предл. 2, във вр. с чл. 130 от ГПК - служебно да се произнесе относно процесуалната допустимост на предявения иск и на постановеното по него първоинстанционно решение, и да събере доказателства в тази връзка, предвид приетото в посочената и по-горе т. 4б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, че срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е краен и преклузивен, че с изтичането му се прекратява (преклудира) самото поръчителство и че този срок се прилага от съда служебно (в този смисъл е и решение № 213/06.01.2017 г. по гр. дело № 5864/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). Събирането на доказателства във връзка със служебната проверка относно процесуалната допустимост на иска се налага предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото правен въпрос и тъй като по делото не е представен погасителният към договора за потребителски кредит от 25.02.2010 г., като в приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза този погасителен план е възпроизведен само частично (до датата на сключването на договора за цесия от 29.09.2012 г.), както и от необходимостта на вещото лице да бъдат поставени и допълнителни задачи. Събирането на тези доказателства е недопустимо в касационното производство, което съгласно чл. 293, ал. 3, във вр. с ал. 2, предл. 1 и 2 от ГПК налага неправилното въззивно решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав на окръжния съд. Новото разглеждане на делото следва да започне с допускането на нова съдебно-счетоводна експертиза, със задача: вещото лице, след като извърши проверка в счетоводството на [фирма] и на дружеството-ищец, да даде заключение относно това, до 07.04.2013 г. (6 месеца преди подаването на заявлението за издаването на заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК) по погасителния план към договора за потребителски кредит № 81500КР-АА-8975/25.02.2010 г. и по последващия погасителен план към споразумението с нотариална заверка от 21.02.2013 г., кои вноски са погасени чрез плащане и кои - не, респ. - до какъв размер е плащането и останалата непогасена част от главницата и от договорните лихви, както в рамките на всяка отделна вноска, така и общия им размер към посочената дата 07.04.2013 г. Въззивният съд следва да даде възможност и на страните да поставят задачи на вещото лице, както и да ангажират и други доказателства във връзка с процесуалната допустимост на иска, а ако намери за необходимо - и сам да постави други задачи на експертизата. При постановяването на новото въззивно решение, въз основа съвкупна преценка на доказателствата по делото, включително - събраните при новото разглеждане на делото, и предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, окръжният съд следва да извърши посочената по-горе служебна преценка по чл. 293, ал. 3, във вр. с ал. 2, предл. 1 и 2 от ГПК, при която да установи до какъв размер е преклудирана отговорността на касатора-ответник в качеството му на поръчител, респ. - за какъв размер предявените срещу него искови претенции по делото за главница и договорни лихви са процесуално недопустими, както и за какъв размер допустимите части от исковите претенции са основателни, респ. - неоснователни, като при последното се съобрази с посочената по-горе задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 139/05.11.2014 г. по търг. дело № 57/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС. Съгласно разпоредбите на чл. 294, ал. 2 и чл. 78 от ГПК, и съобразно крайния изход на правния спор, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на разноските по делото, включително за настоящото касационно производство. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение