Решение № 11715 от 19.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7689/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник министър на правосъдието против решение 687/16.5.2025 г. постановено по адм. дело 70/2025г. на Административен съд София област, с което е прогласена нищожността на писмо с рег. 94-А-133 от 29.10.2024 год. на заместник-министъра на правосъдието, обективиращо отказ по заявление вх. 94-А-133 от 24.10.2024 год. на А. М. К. от гр. София до министъра на правосъдието да бъде вписана като нотариус в съдебния район на РС Девин или в съдебния район на РС Берковица. Касаторът смята, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Обявеното за нищожно писмо не носело белезите на индивидуален административен акт, същото имало само уведомителен характер. Излага съображения, че жалбоподателката не е имала право на жалба, тъй като същата не е имала правната възможност да изменя своите желания след извършване на класирането. Иска обезсилване на оспореното решение алтернативно да бъде отменено. Заявява претенции за присъждане на разноски. Ответникът А. М. К. оспорва касационната жалба. В писмени бележки излага съображения в подкрепа на оспореното съдебно решение. Иска оставянето му в сила и присъждане на адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна по следните съображения. При правилно установена по делото фактическа обстановка, Административен съд София област прогласявайки нищожността на оспорения пред него отказ, е постановил законосъобразно решение. Ответницата в настоящото производство е подала заявление до министъра на правосъдието да бъде допусната до участие в конкурса за нотариуси за съдебните райони в поредност: 1. РС Павликени. 2. РС Радомир и 3. РС Трън. К. е допусната до участие в конкурса. Издържала е успешно както писмения така и устния изпит, получавайки и на двата изпита оценка добър 4,00. Не е класирана за нито един от посочените от нея три съдебни района. След като е констатирала, че за три от съдебните райони /различни от посочените от нея/ няма класирани кандидати, със заявление вх. 94-А-133 от 24.10.2024 г. до министъра на правосъдието е поискала "да бъде назначена" за нотариус в съдебния район на РС Девин или евентуално на РС Берковица. С писмото, предмет на съдебен контрол пред първата инстанция, заместник-министърът на правосъдието уведомил молителката, за начина на заемане на вакантните места в обявения конкурс, разяснил е, че съгласно чл. 11, ал. 1 от ЗННД кандидатите за участие в конкурса посочват в писмено заявление до министъра до три съдебни района, за които участват в класирането, че подреждането за обявените места по съдебни райони се извършва от конкурсната комисия въз основа на резултатите на кандидатите, участващи в класирането за съответните съдебни райони съгласно чл. 10, ал. 5 от Наредбата и чл. 23 от Регламента, че въз основа на протокола на конкурсната комисия за резултата от класирането на кандидатите по съдебни райони, министърът на правосъдието издава заповед за вписване в регистъра на нотариалната камара на класиралия се в съответния съдебен район кандидат, и че тъй като К. не е класирана за обявените в конкурса вакантни места за нотариуси в съдебните райони на РС Девин и РС Берковица, искането й не може да бъде удовлетворено. Настоящата инстанция споделя изцяло мотивите на първостепенния съд, че оспореното писмо обективира отказ да бъде удовлетворено желанието на К. да бъде вписана като нотариус в посочените алтернативно съдебни райони, поради което представлява индивидуален административен акт. В допълнение следва да се отбележи, че едно писмо има уведомителен характер тогава когато например съобщава на какъв етап е административната процедура, че са извършени определени процесуални действия, че е налице необходимост да бъдат представени доказателства и т.н. В случая обаче използваният в писмото израз искането Ви не може да бъде удовлетворено е тъждествен с израза отказвам да назнача за нотариус и недвусмислено сочи отказ да бъде издаден позитивен за молителката акт. Отказът да бъде издаден позитивен акт определя наличието на правен интерес в полза на К. да го оспори, което сочи неоснователност на искането на касатора съдебното решение да бъде обезсилено. Дали отказът е законосъобразен или не, е въпрос който би намерил своето решение при произнасяне по същество, в случай че отказът бъде постановен от компетентен орган. В случая съдът от първа инстанция правилно е възприел, че заместник-министърът не е притежавал компетентност да се произнесе по заявлението на К. с вх. 94-А-133 от 24.10.2024 г. до министъра на правосъдието, с което е поискала да бъде назначена за нотариус в съдебния район на РС Девин или евентуално на РС Берковица. Компетентен да се произнесе по това искане е министърът на правосъдието /чл. 12, ал. 3 от ЗННД/. Както правилно е отбелязано в мотивите на оспореното решение видно от заповед ЛС-01-47 от 23.10.2024 год. на министъра на правосъдието, на основание чл. 25, ал. 4 и чл. 26, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 4, ал. 2 от Устройствения правилник на министерство на правосъдието, е възложил на заместник-министъра В. Шаламанова конкретно изброени правомощия: 1. да осъществява методическо ръководство и контрол върху дейността на инспектората на министъра на правосъдието по ЗСВ; 2. да осъществява методическо ръководство и контрол върху дейността на дирекция "Взаимодействие със съдебната власт"; 3. да осъществява методическо ръководство и контрол върху дейността на дирекция "Електронно правосъдие и регистри"; 4. да осъществява методическо ръководство и контрол върху дейността на Агенцията по вписванията. Подписвайки процесния отказ, заместник-министърът е излязъл извън делегираните му права и е постановил административен акт без да има компетенцията да стори това. Касационната инстанция не споделя съображенията изложени от Административен съд София област относно разпоредбата на чл. 173, ал. 2 АПК. Нормата на чл. 173, ал. 1 АПК въвежда принципа, че когато въпросът не е предоставен на преценката на административния орган, след като обяви нищожността или отмени административния акт, съдът решава делото по същество. В тези случаи преписката не се изпраща на административния орган, а съдът решава въпроса по същество. Нормата на ал. 2 на чл. 173 АПК не въвежда три изключения при които съдът не изпраща преписката на съответния компетентен административен орган, както неправилно приема първоинстанционният съд, а напротив сочи трите случая в които съдът е длъжен да изпрати преписката за произнасяне на компетентния административен орган и това са: 1) във всички случаи извън хипотезата на ал. 1 тогава когато въпросът е предоставен на изключителната преценка на административния орган; 2) когато актът е обявен за нищожен поради некомпетентност на издалия го орган; и 3) когато естеството на акта не позволява решаването на въпроса по същество от съда; В случая е налице втората хипотеза - актът е обявен за нищожен поради некомпетентност на издалия го орган, поради което се налага изпращане преписката на министъра на правосъдието като компетентен административен орган, който следва да се произнесе по отправеното до него заявление. В този смисъл решения по АД 4678/2022 г. на ВАС, АД 2850/2024г. на ВАС, АД 9409/2021г. на ВАС, АД 13980/2012г. на ВАС и други. Допуснато от административния съд нарушение на съдопроизводствените правила не е съществено, тъй като не касае съществото на спора и може да бъде отстранено от касационния съд, чрез допълнителен диспозитив постановяващ изпращане на преписката на административният орган. По изложените съображения, оспореното решение на Административен съд София област, като валидно, допустимо и правилно не следва да бъде касирано. С оглед този резултат, претенцията на ответника в настоящото производство за присъждане на разноски следва да бъде уважена, в претендирания и доказан размер. Възражението за прекомерност е неоснователно, тъй като претендираният размер от 1,200.- лева минимално превишава този определен с чл. 8, ал. 3 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размер. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,