Решение № 215 от 13.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 895/2010 г.

Решение № 215 от 13.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 895/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Лидия Иванова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Т. Д., едноличен търговец с фирма "М. - М. Д." със седалище [населено място], общ. Стара З., подадена чрез процесуалния му представител адвокат Д. Г. от АК - Ст. З. срещу въззивното решение на Старозагорския окръжен съд № 62/11.06.2010 г., постановено по в. т. д. № 226/2010 г. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Старозагорския районен съд № 257/12.03.2010 г. по гр. д. № 5200/2009 г., с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] установителен иск по чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ и е признато за установено, че ответника-касатор дължи на ищеца сумата 7 540.92 лв., представляваща неизплатена цена на закупени стоки по три фактури от 19.12.2007 г., от 04.12.2008 г. и от 09.03.2009 г. ведно със законната лихва, както и сумата 1459.08 лв. мораторна лихва, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 3247/02.10.2009 г. по ч. гр. д. № 450/2009 г. на РС-Стара Загора. В касационната жалба се правят оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се доводи, че неправилно въззивният съд е уважил предявения установителен иск, като е отказал да разгледа и уважи направеното от ответника възражение за прихващане с негово насрещно вземане срещу ищеца до размера на исковата сума по съображение, че такова прихващане не може да бъде направено в производството по установителен иск, а само като средство за защита по предявен осъдителен иск. Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] не изразява становище по направените оплаквания в законоустановения срок. С определение № 587/23.08.2011 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора процесуалноправен въпрос: допустимо ли е възражение за прихващане в производството по установителния иск по чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК. Отговорът на този въпрос е от особено важно значение и е обуславящ за крайния изход на спора по предявения иск. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и след проверка правилността на въззивното решение във връзка с поставения процесуалноправен въпрос, на основание чл. 290 ГПК приема следното: Видно от данните по делото, с обжалваното решение е оставено в сила първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният установителен иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК, като е признато за установено, че ответникът - касатор дължи на ищеца сумата 7540.92 лв. представляваща неизплатена цена на закупена стока по процесните три фактури ведно със законната лихва, както и 1459.08 лв. - мораторна лихва за забавено плащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК в полза на [фирма] № 3247/02.10.2009 г. по ч. гр. д. № 4504/2009 г. Установявайки дължимостта на сумите по издадената заповед за изпълнение, въззивният съд е отказал да разгледа по същество направеното от ответника възражение за прихващане на сумата - предмет на иска, с негово насрещно вземане към ищеца произтичащо от задължението му за връщане на получените вноски по развален договор за продажба на колесен трактор № ТЗ 1025.3 с разсрочено плащане и отложено прехвърляне на собствеността сключен между страните на 08.11.2007 г. Изложени са съображения, че такова прихващане може да бъде направено само в производството по предявен осъдителен иск, но не и в производството по установителния иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК. При тези данни становището на настоящия състав на ВКС по поставения процесуален въпрос е следното: Според правната теория и константната съдебна практика, възражението за прихващане е средство за защита на ответника срещу предявения иск, като максималният полезен резултат, който той може да постигне е отхвърляне на иска поради погасяване на вземането по него чрез прихващане с насрещно вземане на ответника към ищеца. Процесуалното право да се предяви възражение за прихващане е елемент от правото на защита на ответника в процеса. Процесуалните предпоставки са свързани с наличието на висящ процес по ищцовото вземане и правният интерес на ответника обусловен от твърдяните с възражението за прихващане вземане и компенсационно право, както и погасяването на двете насрещни права в резултат на прихващането. От друга страна, като процесуално действие възражението за прихващане е насочено към съда и е искане за разрешаване на спора по прихващането и отхвърляне на иска. Затова възражението за прихващане може да бъде основателно или неоснователно. Но даже, когато е неоснователно, то е процесуално допустимо и валидно и съдът е длъжен да го разгледа. За разлика от изявлението на прихващане, което предпоставя ликвидност на насрещните вземания, възражението за прихващане е допустимо и основателно даже когато тези вземания или едно от тях е неликвидно. Като разпростира силата на пресъдено нещо и относно възражението за прихващане - чл. 298, ал. 4 ГПК, законът сочи, че вземането, предявено с възражението за прихващане става ликвидно, даже преди това да е било спорно /неликвидно/. Съдебното прихващане погасява насрещните вземания занапред, а не от деня на възражението за прихващане, защото към този момент насрещните вземания /или едно от тях/ не са ликвидни. В тази връзка съдът е длъжен да разгледа възражението за прихващане като обсъди всички факти и доказателства отнасящи се до вземането на ответника, тъй като ако се окаже, че вземането на ищеца съществува, при постановяване на решението съдът трябва да се произнесе относно съществуването и изискуемостта на насрещното вземане на ответника и в зависимост от това, да отхвърли въз основа на него изцяло или отчасти предявения иск. В този смисъл е и постоянната съдебна практика изразена в приложените към касационната жалба решения на различни състави на ВС и ВКС - р. № 3289/15.12.1978 г. по гр. д. № 2496/78 г. на I г. о.; р. № 1531/05.10.1995 г. по гр. д. № 2509/94 г. на V г. о. и р. № 2029/15.05.1970 г. по гр. д. № 577/70 г. на I г. о. С оглед на изложеното погрешен се явява изводът на окръжния съд, че е недопустимо възражение за прихващане в производството по чл. 422 ГПК, тъй като искът не е осъдителен. Предмет на предявения иск е установяване дължимостта на вземането на ищеца по издадената вече в негова полза заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, която се ползува с изпълнителна сила и подлежи на принудително изпълнение в случай, че искът му бъде уважен. Срещу основателността на този иск ответникът има право да противопостави всякакви възражения /както произключващи или правопогасяващи, че сумата е недължима, че е погасена по давност или чрез плащане, така също и да предяви възражение за прихващане с негово насрещно вземане/, които биха довели до отхвърлянето на иска или до частичното му уважаване. В тази връзка отговорът на поставения процесуалноправен въпрос е, че е допустимо възражение за прихващане в производството по иска по чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК, а неговата основателност е въпрос по съществото на спора. По основателността на касационната жалба: По изложените съображения и предвид отговора на поставения процесуалноправен въпрос, съставът на ВКС намира за основателни оплакванията на касатора за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение, поради което счита, че същото следва да бъде отменено, а делото - върнато на въззивния съд, който да разгледа по същество направеното от ответника възражение за прихващане и да се произнесе по неговата основателност. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 2, вр. с ал. 3 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд