Решение № 4899 от 14.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 302/2009 г.

Решение № 4899 от 14.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 302/2009 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от Р. М. Х. А. Р., гражданин на И., против решение № 13045/1.12.2008 г., постановено по адм. дело № 1730/2008 г. на Върховния административен съд, трето отделение, с което е отхвърлена жалбата му против решение № 8 от 17.01.2008 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, представляващи касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. С касационната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното съдебно решение. Ответникът по жалбата - председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет, не е изразил становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, като прецени наведените в жалбата касационни основания и доказателствата по делото, приема за установено следното: С обжалваното решение, тричленният състав на Върховния административен съд, трето отделение, е отхвърлил жалбата на Р. М. Х. А. Р. против решение № 8 от 17.01.2008 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет, с което му е отказан статут на бежанец и хуманитарен статут на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 вр. чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. Съдът е приел, че решението на административния орган е законосъобразно като постановено от компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно прилагане на материалния закон. Приел е за установено, че от изложената бежанска история и представените по делото доказателства, не може да се обоснове извод за риск от преследване или тежки посегателства спрямо жалбоподателя въпреки наличието на вътрешен въоръжен конфликт в страната по произход - И. Решението е правилно като настоящата инстанция напълно кредитира изводите на тричленния състав относно законосъобразността на обжалвания административен акт. В тази връзка, аргументите за неправилност на обжалваното съдебно решение не могат да бъдат споделени. На първо място доводите за липса на мотиви към административния акт са голословни, тъй като същите са подробно изложени както в самото решение на административния орган, така и в становището на интервюиращия орган (л. 31). Именно върху така изложените фактически и правни основания, съдът е осъществил контрол за законосъобразност. На второ място, доводите за изпълнен фактически състав на чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ спрямо жалбоподателя не се подкрепят от установената по делото фактическа обстановка и по специално на липсата на риск от преследване и опасност от тежки посегателства. Относно аргументите за противоречие между чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ и чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83 (ЕО, налагащо пряко действие на общностното право, съответно липсата на личен елемент съобразно който да се преценява необходимостта от субсидиарна закрила, същите настоящата инстанция счита са неоснователни. При сравнителен анализ на хипотезите на между двете цитирани разпоредби, се установява, че единствената разлика е в начина на проявление на насилието при иначе едни и същи други условия. Тази разлика обаче е в полза на националното ни законодателство. Хипотезата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ предвижда, наличието единствено на насилие и пропускът от страна на законодателя да го определи като "безогледно", съобразно чл. 15, б. "в" от директивата, следва да се тълкува като разширяване на възможностите за предоставяне на субсидиарна закрила. Възраженията направени в жалбата, че реалната опасност от тежки посегателства във вида на тежки и лични заплахи срещу живото или личността на жалбоподателя, в качеството му на гражданско лице, поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт, не предпоставя наличие на личен елемент и не е необходимо доказване в административното или съдебното производство на обстоятелството - риск за конкретната личност, не могат да бъдат споделени. Това тълкуване на разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 3 не намира опора в закона. За предоставяне на статут по ЗУБ, като целян от чужденеца правен резултат, не е достатъчно доказване само на факта, че кандидатът е пристигнал от страната по произход И., и че е гражданско лице. Правото да се търси защита по ЗУБ е субективно материално право, принадлежащо на конкретен правен субект. Конкретното материално административно правоотношение предполага установяване на обстоятелствата, визирани в хипотезата на правната норма по отношение на всеки един кандидат за статут. Актът, с която се предоставя статут по ЗУБ е индивидуален административен акт, а не общ, имащ за адресат всички граждани на И., които са граждански лица. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия