Решение № 565 от 11.11.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200738/2024 г.

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на адвокат М. А. от САК, защитник на подсъдимия А. Р. К., срещу решение № 110/24.06.2024 г., постановено по ВНОХД № 20235000600280 по описа на Апелативен съд – Пловдив за 2023 г. В касационната жалба на защитника и постъпило писмено допълнение от подсъдимия К. са наведени всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. Главно се оспорват изводите на предходните съдебни инстанции за авторството и вината на подсъдимия с доводи за допуснати нарушения в доказателствената и аналитична дейност на съдилищата по чл. 13, ал.1, чл.14, ал.1, чл.107, ал.3 и ал.5 и чл.339, ал.2 от НПК. Сочи се също, че при установяване на наркотичните вещества и предаване на багажа на разследващия полицай подсъдимият нямал адвокат и преводач, като правото му на превод било нарушено както в първоинстанционното, така и във виззивното производство. Прави се искане обжалваното решение да бъде отменено и подсъдимият да бъде оправдан, алтернативно делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият К. и неговият защитник адвокат А. поддържат жалбата и писменото допълнение към нея с отправените в тях искания. В последната си дума подсъдимият заявява, че е невинен и отново моли да бъде оправдан. Независимо, че в съдебното заседание пред ВКС устният превод, чрез преводача Л. Я., със съгласие на подсъдимия, се осъществи от български език на фарси и обратно, същият заяви, че моли решението на ВКС да му бъде предоставено в писмен превод на немски език, което ще бъде разпоредено с настоящия съдебен акт на основание чл.395а, ал.1, вр. чл.55, ал.4 от НПК. Представителят на Върховна прокуратура предлага ВКС да остави в сила атакуваното решение поради подробните мотиви на въззивния съд за авторството и съставомерността на деянието, които прокурорът напълно споделя и поради които счита, че не са налице релевираните касационни основания. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 12 от 24.03.2023 г., постановена по НОХД № 20225600200336 по описа за 2022 година, Окръжен съд – Хасково е признал подсъдимия А. Р. К., роден на **** г., гражданин на Ислямска Република Иран, със статут на бежанец в Република Австрия, понастоящем в Затвора – гр.София, за виновен в това, че на 24.11.2021 год. през ГКПП “Капитан Андреево“, община Свиленград, област Хасково, без надлежно разрешително, пренесъл през границата на страната от Република Турция в Република България, високорискови наркотични вещества – 447, 21 грама хероин, със съдържание на активен наркотично действащ компонент „диацетилморфин“ 7, 2% тегловни процента на стойност 17 888.40 лв. и 489, 56 грама метамфетамин, съдържащ активен наркотично действащ компонент метамфетамин 71, 8% тегловни процента, на стойност 12 239 лв., всичко на обща стойност 30 127.40 лв., поради което и на основание чл. 242, ал.2 и чл.55, ал.1, т.1 и ал.2 от НК му наложил наказание три години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване и глоба в размер на петдесет хиляди лв., като на основание чл.59, ал.1 от НК съдът е постановил при изпълнение на наказанието лишаване от свобода да се приспадне времето, през което подсъдимият е бил задържан. На основание чл.242, ал.7 от НК е постановено наркотичните вещества, предмет на престъплението, да бъдат отнети в полза на държавата. С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил деловодните разноски в тежест на подсъдимия, като на основание чл.242, ал.8 от НПК средството, послужило за извършване на престъплението - 1 брой сив на цвят куфар, е отнето в полза на държавата и е постановено като вещ без стойност да бъде унищожено след влизане на присъдата в сила. По жалба на защитника на подсъдимия К. срещу първоинстанционната присъда (с искане за нова оправдателна присъда) е било образувано ВНОХД № 20235000600280/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С постановеното по него въззивно решение № 110 от 24.06.2024 г., предмет на настоящата първа по ред касационна проверка, присъдата е потвърдена. Касационната жалба срещу въззивното решение е подадена в установения от закона срок, от процесуалнолегитимирана страна (защитник на подсъдимия), против подлежащ на касационна проверка съдебен акт, поради което ВКС я намира за допустима, но разгледана по същество се преценява като неоснователна. На първо място се налага ВКС да отговори на оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като само при липса на такива могат да бъдат разгледани по същество доводите за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. Относно оплакването на подсъдимия К. за нарушено право на защита поради неосигуряване на преводач и защитник в началото на наказателното производство. Конкретно се твърди, че след задържането му от българските гранични власти, на 24 и 25 ноември 2021 г., подсъдимият нямал адвокат и преводач, като такива не присъствали нито при установяване на наркотичните вещества, нито при предаването им на разследващия полицай ведно с куфара, в който били намерени. Макар посоченото от подсъдимия да е вярно, в светлината на конкретния случай това не води до извод, че е допуснато претендираното от него нарушение на правото му на защита. Задържането на подсъдимия на посочените дати не е във връзка с настоящото наказателно производство, а по ЗМВР, впоследствие с постановление на прокурор от ВКП и е било с цел да се обезпечи участието му в предстоящо производство за екстрадиция, защото при влизане от Турция на 24.11.2021 г. той е идентифициран от българските гранични служби като издирвано чрез Интерпол осъдено лице от иранските власти за друго престъпление. Едва късния следобед на 25.11.2021 г., при първата щателна проверка на куфара, с който подсъдимият пътувал от гр.Истанбул към гр.Мюнхен, във връзка с преместването му от Патрулната база в Следствения арест, надзирателят – свидетелят Ч. Т. и дежурният по арест – свидетелят К. Д. открили укритите под хастара на куфара пакети, първият с кафяво прахообразно вещество, а вторият с бяло кристалообразно вещество. След като веществата реагирали положително на полеви тестове за наркотици, на 25.11.2021 г. започнал настоящият наказателен процес с досъдебно производство при условията на чл.212, ал.2 от НПК - разпитан бил надзирателят Ч. Т., който доброволно предал куфара и откритите в него вещества на разследващия орган. Към този момент и до привличането му като обвиняем с постановление от 26.11.2021 г. с участие на професионален защитник – адвокат и с преводач от български език на фарси и обратно (вж. л.15-16, т.1 от ДП), спрямо подсъдимия не са били предприети никакви процесуални действия, още по - малко принудителни такива във връзка с подозрение или обвинение за контрабанда, които да налагат участие на защитник и преводач. Подсъдимият не е предал куфара и откритите в него наркотични вещества, не е направил извънпроцесуални признания и не е давал обяснения в отсъствие на защитник и преводач, с които да е обосновано обвинението срещу него или първоинстанционната присъда и обжалваното въззивно решение. От приложения на л.3, т.2 от ДП протокол за доброволно предаване е видно, че на 26.11.2021 г. подсъдимият е предал на разследващия орган транспортните документи, с които е осъществил пътуването с автобуса от гр.Истанбул. Обратно на изложеното в писменото допълнение към касационната жалба е установено, че това е станало в присъствие на преводача М. Х., чието име е посочено изрично в протокола. Не е била налице хипотезата на „личен обиск и изземване“ или „разпит“, при които качеството на заподозрян или обвиняем обуславя достъп до адвокат и отсъствието на такъв би могло, макар с отречено в юриспруденцията на Съда на ЕС изискване за незабавност и безусловност, да се счита за нарушение на правото на защита в контекста на правото на Европейския съюз, но случаят не е такъв (вж. по-подробно Решение на СЕС от 7.09.2023 г. по Дело С-209/22 г., ECLI: EU: С: 2023: 634). Значимите процесуални документи по чл.55, ал.4 от НПК, в това число обвинителният акт, първоинстанционната присъда с мотивите към нея и решението на въззивната инстанция са връчени на подсъдимия на посочен и разбираем от него език, както и във време, което позволява организиране на ефективна защита срещу тях. Твърденията на подсъдимия в обратна насока се опровергават от материА.те по делото. Така например оплакването, че първоинстанционният съд не предоставил на подсъдимия протокола от съдебно заседание не може да се приеме за съществено процесуално нарушение, тъй като съдебното производство в предходните съдебни инстанции е проведено изцяло с личното му участие, защитника и преводача, което предпоставя той и защитникът му да са наясно с извършените процесуални действия и позициите на страните, закрепени в протокола. Освен това протоколите от съдебните заседания не са от кръга процесуални документи, които съдът има задължение да връчи на подсъдимия с писмен превод (вж. чл.55, ал.4 от НПК). Критиката, че Апелативен съд – Пловдив връчил на подсъдимия писмен превод на първоинстанционната присъда и мотивите към нея след девет месеца, защото първоинстанционният съд не направил това своевременно, също е несъстоятелна. Видно от документираното на л.139 от въззивното дело заявление на подсъдимия това е станало преди 23.01.2024 г., тоест преди да е проведено въззивното следствие и преди въззивният съд да е изслушал съдебните прения и доводите на защитника и подсъдимия против въпросната присъда, като съдът им е осигурил достатъчно време за ефективно упражняване на правото на защита. Важно е също да се отбележи, че защитата, писменият и устният превод са били осъществени от лица, срещу които подсъдимият не е изложил конкретни и основателни възражения за отстраняването им от участие в наказателното производство в процесуално качество на защитник или преводач. Видно от протоколираното активно участие на подсъдимия в съдебното следствие и съдържанието на въпросите, които лично и непосредствено е поставял на повечето свидетели, съответно обясненията, които е дал пред съда при воденото съобразно чл.21, ал.1 от НПК съдебно производство на български език, за ВКС не остава съмнение, че преводът е бил своевременен, коректен, разбираем за подсъдимия и цялостен. При това положение и след внимателен и непредубеден прочит на материалите по делото, касационната инстанция намира, че в хода на досъдебното производство и до постановяване на обжалваното решение, писмен превод от което е връчен своевременно на подсъдимия на ирански език (фарси), на същия са били осигурени професионален защитник – адвокат и преводач при спазване на процесуалните изисквания в чл. 6, §. 3, б. „е“ от Конвенцията за правата на човека и основните свободи и транспонираните с чл. 55, ал. 4 и чл. 395а от НПК изисквания на Директива 2010/64/ЕС, което обуславя неоснователността на възражението за нарушено право на защита на това основание. На следващо място се налага да се направи уточнение, че отправеното искане за оправдаване на подсъдимия от касационната инстанция принципно е допустимо (чл.354, ал.1, т.2 от НПК), но само в рамките на приетите от въззивният съд фактически обстоятелства. От изложените в касационната жалба и писменото допълнение към нея съображения е видно, че именно фактическите изводи за съзнателно пренесени от подсъдимия през границата на страната наркотични вещества, с които са обосновани изводите на съда за авторството и вината му, се оспорват с доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в аналитичната доказателствена дейност на въззивния съд при установяването им. Защитникът и подсъдимият развиват собствен анализ на събрания по делото доказателствен материал, въз основа на който и като твърдят, че куфарът, в който са открити наркотичните вещества, не е на подсъдимия и той не ги е пренесъл съзнателно през българската граница, считат осъждането за неправилно. Тези аргументи обаче са за необоснованост на въззивния съдебен акт, доколкото с тях се изразява несъгласие с фактическите изводи на предходните съдебни инстанции поради неподкрепеността им от доказателствата по делото. ВКС многократно и последователно е изтъквал в практиката си защо необосноваността не е сред основанията, на които може да се предизвика касационна проверка. Касационният контрол обхваща процесуалната законосъобразност на действията на съдилищата по събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и формирането на тяхното вътрешно убеждение по фактите, но без процесуална възможност в първо по ред касационно производство, каквото е настоящото, да установява нови или различни фактически положения по фактите от предмета на доказване по чл.102 от НПК, включително относно авторството на деянието. При направените от защитника и подсъдимия оплаквания срещу доказателствената дейност на съда, правомощието на ВКС да отмени проверявания от него съдебен акт се предпоставя от извод за избирателно събирани и ценени доказателства; липса на източници за установяването на релевантните обстоятелства съобразно повдигнатото обвинение, едностранчив, превратен или тенденциозен анализ на доказателствата или изграждане на фактическите констатации на базата на негодни или несъществуващи доказателствени материали, но конкретният казус не е такъв. В мотивите на обжалваното решение, които отговарят на изискванията на чл. 339, ал.1 и ал.2 от НПК, въззивният съд е направил самостоятелен обстоен анализ на всички доказателствени източници, в това число и на предоставените от подсъдимия К.. Крайният резултат на доказателствения процес е обективиран ясно, убедително и по несъмнен начин така, че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени от страните и от ВКС. В решението си Апелативен съд – Пловдив е дал изчерпателен и убедителен отговор на относимите за решаване на делото по същество въпроси и е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод, че предаденият куфар от надзирателя (свидетелят Ч. Т.) с протокол за доброволно предаване и откритите в него наркотични вещества са на подсъдимия К.. Не са налице обективни данни за нарушение на задължението на съда по чл. 107, ал. 3 НПК – да събира както разобличаващи, така и оправдателни доказателства. Въззивният съд е преценил доказателствата и от двете категории, като негово право е да кредитира едната от тях, стига да изложи съображения по реда на чл. 305, ал. 3, изр. 2 НПК. В решението това е направено, като противоречието между съвпадащите показания на свидетелите длъжностни лица, включително Ч. Т., К. Д., С. Т., Х. К., С. К., Г. Д., Г. Б., М. Н. и шофьорите на автобуса А. К., А. К. и Ю. Ч. от една страна и обясненията на подсъдимия от друга е преодоляно в полза на първите, ерго на обвинението, след проследяване и подробно отразяване в мотивите на обжалваното решение на информацията от посочените свидетели за движението на куфара по дни, часове и в пространствено отношение от момента на предаването му лично от подсъдимия, за да бъде натоварен в автобуса в гр.Истанбул в присъствието на тримата шофьори, до момента на първата щателна проверка на 25.11.2021 г. при настаняването му в Следствения арест, когато за първи път в него са били открити наркотичните вещества от надзирателя - свидетелят Ч. Т. и колегата му – свидетелят Д.. Възражението за недопустимост на свидетелските показания на тези свидетели е неоснователно, тъй като никой от двамата не попада в кръга на изброените в чл.118 от НПК лица, за които законът забранява да свидетелстват. Правилно съдилищата са приели, че техните показания са годен източник на гласни доказателства. Гласуваното доверие на оспорените от защитата свидетелски показания не е произволно, а в резултат на извършена от съдилищата внимателна проверка за достоверността им с допълнителни доказателствени източници, при която коректно са били съпоставени освен с данните от предадените доброволно от подсъдимия билет и два идентификационни стикера за багажа му, приложени като веществени доказателства по делото, а също и с резултатите от извършената видеотехническа и лицевоидентификационна експертиза на видеозаписа от автогарата в гр.Истанбул. Защитата оспорва заключението на посочената експертиза като твърди, че протоколът за доброволно предаване на флашпаметта, съдържаща видеозаписа от автогарата в гр.Истанбул не е подписан от разследващия орган, а само от свидетеля К. и преводача М. К.. Независимо от пропуска разследващият орган да подпише протокола за доброволно предаване, удостоверените в него обстоятелства се установяват от свидетеля К., който при разпита си пред първоинстанционния съд потвърждава, че е предал доброволно на разследващия орган въпросното веществено доказателство ( вж. л.323, т.1 от НОХД №336/2022 г. на ОС – Хасково). От заключението за анализа на видеозаписа е видно, че подсъдимият К. сам бута куфара на колелца и сам носи бяла торбичка, заради която свидетелите – шофьори на турския автобус приели наличието на два багажа и му залепили приложените на л.4, т.2 от ДП два стикера с поредни номера, а не както той твърди, че не е изяснено на кого бил багажът с втория стикер и къде е вторият багаж (вж. показания на свидетеля А. К. при предявяване на веществените доказателства автобусен билет и двата стикера за багажа – л.322-324, т.1 от НОХД №336/2022 г. на ОС – Хасково) По тази причина на подсъдимия са били издадени освен билета за ползваната от него пътническа седалка № 29 също и двата идентификационни стикера: № 000003447 и №000003448. Вторият номер съвпада изцяло с посочения номер върху залепения стикер на куфара (вж. фотоалбум към протокол за оглед на веществени доказателства на л.24, т.2 от ДП). Наличието на такъв стикер е видно и от детайлно анализирания от видеотехническата експертиза видеозапис от автогарата в гр.Истанбул, с отречени от вещото лице К. Ц. следи от модификация и монтаж, което също опровергава довода на подсъдимия пред ВКС, че стикерът е „фалшив“. Нещо повече. Тримата свидетели (обслужващи пътниците по маршрута от гр.Истанбул до гр.Мюнхен и шофьори на автобуса) са категорични при разпитите им пред съда, че при поискване на багажа на подсъдимия от българските полицейски служители, изобщо не са се затруднили да открият куфара му, защото той се качил последен пътник и те поставили куфара му най – отгоре в багажното отделение, поради което веднага го идентифицирали и предоставили. Свидетелите уточняват също, че преди това никой не е изисквал проверка, сваляне или пренареждане на багажа на пътниците, както от българска така и от турска страна, което пък опровергава защитната теза, че багажът на подсъдимия е подменен. Възражението на подсъдимия срещу паралелното идентифициране на куфара чрез пътническите документи и стикери, предадени от него като веществени доказателства с протокол за доброволно предаване от 26.11.2024 г., е правено и пред въззивния съд, който правилно го е отклонил като неоснователно. Макар доброволното предаване да не е посочено изрично в чл.136 от НПК като способ на доказване в наказателното производство, както огледа, претърсването, изземването и др., не може да се отрече, че то е един от възможните начини за включване на веществени доказателства в доказателствената съвкупност, когато лицето, осъществяващо фактическа власт над тях, желае да ги предаде доброволно на разследващия орган. Обратното становище би било проява на неоправдан процесуален формализъм, като може да доведе до съставяне на протоколи за действия по разследване, в които да не се отрази еднозначно доброволният характер на предаването като правно значимо обстоятелство за индивидуализацията на наказанието и не е удачно да бъде пренебрегвано с отричане изобщо на възможността за съставяне на протокол за доброволно предаване, удостоверяващ връзката на доброволно предадените веществени доказателства с обстоятелствата по делото. При това положение, като са ценили оспорения протокол за доброволно предаване като допустим и достоверен източник на релевантна по делото информация и са обвързали проверката на гласните доказателства с предадените от подсъдимия веществени доказателства, съдилищата не са допуснали нарушение на процесуалните правила по чл.13, ал.2 от НПК за разкриване на обективната истина по реда и със средствата предвидени в НПК, което не оправдава изключването му от доказателствения материал, както неоснователно настоява подсъдимият. Действително поради липсата на медицинска експертиза, не може да се приеме за несъмнено установеното от въззивния съд, че подсъдимият е 100 % инвалид с тежко зрително увреждане, а не 100 % сляп, както той твърди. Дори да се приеме обаче, че подсъдимият е бил 100 процента сляп, това не може да внесе съмнение в установената съпричастност на същия към инкриминираното деяние предвид изобилните гласни доказателства, подкрепени категорично от заключението на видеотехническата експертиза, че подсъдимият самостоятелно се е придвижвал в пространството и сам е бутал куфара с едната си ръка, включително при придържането му от придружител от страната на другата му ръка (вж. например фотоснимки № 6, 9 и 36 към протокол за оглед на вещественото доказателство преносима флашпамет с видеозаписа от автогарата в гр.Истанбул на л.77 – 118, т.2 от ДП и анализираните кадри от него в заключението на видеотехническата експертиза на л.215-243, т.2 от ДП, потвърждаващо тяхната автентичност и достоверност), каквато информация (за самостоятелното му придвижване) дават и свидетелите от българска страна. Освен това в писменото допълнение към касационната жалба подсъдимият сочи, че може да ходи лесно, защото бил обучен в курса по ходене в администрацията на слепите в Австрия и Иран. В заключение, възражението е неоснователно, защото процесният случай не обуславя нито една от хипотезите за задължително експертно изследване по смисъла на чл.144, ал.2 от НПК, поради което и предвид липсата на основанията по чл.144 и чл.153 от НПК за назначаване на първоначална, съответно допълнителна и/или повторна експертиза за изследване на поставения от подсъдимия въпрос за пълната му слепота, нереализирането на този способ на доказване не се явява съществено нарушение на процесуалните правила, което да обоснове отменително основание по процесуална причина. Не е вярно, че Апелативен съд – Пловдив определил куфара на подсъдимия като „свидетел“, вместо като веществено доказателство. На стр.13-14 от обжалваното решение са изложени подробни и споделими съображения както за това, че куфарът е веществено доказателство, който извод напълно съответства на процесуалната му природа съгласно чл.109 от НПК, така и защо е изключена възможността същият да е бил подменен или подсъдимият да не е знаел за укритите в него по специален начин наркотични вещества. В тази насока уместно съдилищата са се позовали на спокойното поведение на подсъдимия до момента, в който дъното на куфара било разрязано и откритите там вещества реагирали положително на полевите наркотестове. Тогава очите на подсъдимия се насълзили, ударил се по челото и поискал вода. Специалното място на укриване на наркотичните вещества и установената от съдилищата реакция на дееца при откриването им красноречиво сочат съзнанието му за извършената контрабанда, който извод на съдилищата не се разколебава нито от липсата на „пръстови отпечатъци“ по куфара, нито от това, че част от дрехите в куфара не били негови, а детски. Непредаването им като веществени доказателства също не компрометира пълнотата и обективността на разследването предвид изложените в обжалваното решение подробни и законосъобразни аргументи за изводимостта на авторството и вината на дееца от кредитираните гласни, писмени и веществени доказателства и доказателствени средства, както и експертните изследвания, от които по несъмнен начин е очертана обективната и субективната съставомерност на поведението му. Лишено от правно значение е писменото потвърждение на властите в Австрия, че подсъдимият К. е разследван там за разпространение на четири килограма хероин и четири килограма амфетамин, каквито са контрабандираните наркотични вещества по настоящото дело. Обратно на изложеното в писменото допълнение към касационната жалба, съдържанието на първоинстанционната присъда и обжалваното решение сочи, че нито една от предходните съдебни инстанции не е обосновала изводите си за доказаност на обвинението с този факт. Отчитайки чисто съдебно минало на подсъдимия и игнорирайки посочената информация, българските съдилища са съобразили в пълна степен презумпцията за невиновност на подсъдимия, като дори са пренебрегнали данните от издирвателната бюлетина на Интерпол за осъждането на подсъдимия в Иран за измама. След самостоятелен щателен анализ и изложени съответни на закона и съдебната практика собствени доказателствени изводи по всички факти от предмета на доказване по чл.102 от НПК, включително относно изведения от защитата като най - спорен въпрос за авторството на деянието от страна на подсъдимия К., въззивният съд е приел за категорично установено обстоятелството, че именно той е пренесъл през границата на страната наркотичните вещества, предмет на обвинението за контрабанда, което изключва основателността на довода в касационната жалба, че отговорността на подсъдимия е ангажирана при недоказано по изискуемия от закон начин обвинение. В контекста на изтъкнатото по-горе, касационната инстанция намира, че материалният закон е приложен правилно, като липсват основания за оправдаване на подсъдимия. Налице са всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл. 242, ал. 2 от НК. Доводът на защитата, че съдилищата не са разграничили държането от владението и въпреки, че подсъдимият не е упражнил владение върху инкриминираните вещи, са ангажирали наказателната му отговорност е несъстоятелен. Действително има разлика между държане и владение и тя се проявява в това дали върху вещите се упражнява само фактическа власт като обективен факт или е налице и намерение за своене (animus), което е кумулативна предпоставка, за да се приеме, че е налице владение. Тази разлика обаче има значение във вещноправен аспект, който няма отношение към правната квалификация на деянието като контрабанда. При това престъпление е без значение дали пренесените/контрабандните вещи се владеят от дееца, включително с каква продължителност във времево отношение. Без значение е изобщо чия е собствеността на наркотичните вещества, като съдилищата правилно са се ограничили да изследват авторството на деянието само във връзка с пренасянето им през границата на страната при липса на надлежно разрешително за това. Изводът, че подсъдимият е действал виновно при пряк умисъл като форма на вината, е законосъобразен. Извън доводите за недоказаност на обвинението, подсъдимият и защитникът му не поддържат други оплаквания за нарушение или неправилно приложение на материалния закон. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличие на релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложените наказания. Тази претенция е мотивирана единствено с неправилното, според подсъдимия и защитника му, осъждане за инкриминираното престъпление, като не са изтъкнати конкретни доводи за намаляване на определените наказания, които ВКС да обсъди. За да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК за изменение на въззивния съдебен акт чрез намаляване на наказанието, касационната инстанция трябва да установи очевидна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание с обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. В разглеждания казус подобен извод не може да бъде направен. Размерът на отмерените наказания е значително под установения в закона минимум, съответно три години лишаване от свобода при минимум от десет години и глоба в размер на петдесет хиляди лева при минимум от сто хиляди лева, поради което не е налице явна несправедливост. Наказателната отговорност на подсъдимия К. е индивидуализирана при условията на привилегията по чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК, като адекватно е отчетено същественото значение на смекчаващите обстоятелства и най-вече чистото съдебно минало на дееца и увреденото му здраве. Допълнително смекчаване на наложените наказания, без реално обуславящи го обстоятелства, би се явило неоправдано снизходително, особено с оглед разнообразието на пренесените наркотични вещества (хероин и метамфетамини), като не би допринесло за осъществяване на нито една от целите на чл. 36 от НК. С оглед на гореизложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение