Решение № 4524 от 27.4.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалбата на ВАКЛИН ГРУП ООД, гр. София, против Глава тринадесета от Наредба РД-02-20-2 от 26.01.2021 г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството, oбн., ДВ, бр. 12 от 12.02.2021 г., в сила от 13.03.2021 г., попр., бр. 18 от 2.03.2021 г., доп., бр. 42 от 18.05.2021 г., изм., бр. 55 от 2.07.2021 г., изм. и доп., бр. 20 от 11.03.2022 г., в сила от 23.05.2022 г. В жалбата се излагат доводи за нищожност на оспорената Глава тринадесета от нормативния акт, като издадена при липса на компетентност на издалия я орган, защото излиза извън предметния обхват на чл. 1 и чл. 53, ал. 3 от Закона за хората с увреждания, респективно извън обхвата на чл. 1 и чл. 9 от Конвенцията за правата на хората с увреждания (Конвенцията). Отделно от това жалбоподателят счита, че оспорените разпоредби представляват недопустимо силово налагане на изисквания не за достъпност, а за разумни улеснения за всички жилища по смисъла на Конвенцията за правата на хората с увреждания, с което не отговаря на изискванията на чл. 9 от нея. Твърди се противоречие на оспорените норми с чл. 33 и чл. 17 от Конституцията на Република България, нарушение на изискването на чл. 10, ал. 2 от Закона за нормативните актове, тъй като тяхното място е в друг подзаконов нормативен акт - Наредба 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, както и допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила поради неучастието на обществените организации, които представляват хората с увреждания в Република България, при разработването и приемането на нормативния акт. Иска се от съда да прогласи оспорената Глава тринадесета за нищожна, евентуално да бъде отменена като незаконосъобразна, както и да присъди на жалбоподателя направените по делото разноски. Ответникът по жалбата, министър на регионалното развитие и благоустройството, чрез пълномощника си по делото гл. юрисконсулт Цветкова оспорва жалбата, като излага съображения, че е налице надлежна законова делегация за издаване на подзаконовия нормативен акт, спазени са административнопроизводствените правила и е налице съответствие на оспорените разпоредби с нормативните актове от по-висока степен. Иска същата да бъде отхвърлена. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Жалбата е процесуално допустима, при съблюдаване изведеното от разпоредбата на чл. 186, ал. 1 АПК право на оспорване, като подадена от лице, адресат на оспорения акт в обжалваната му част, при установения по делото негов предмет на дейност. Нормативни административни актове се издават от изрично овластени от Конституцията или закон органи чл. 2, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА) и чл. 76, ал. 1 АПК. Наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен чл. 7, ал. 2 ЗНА. Видно от § 4 от ПЗР на Наредба РД-02-20-2 от 26.01.2021 г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията (Наредбата), същата се издава на основание чл. 53, ал. 3 от Закона за хората с увреждания (ЗХУ) и във вр. с чл. 112, ал. 4 и чл. 169, ал. 1, т. 4 и ал. 4 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Законът за хората с увреждания е в сила от 1.01.2019 г., като чл. 53 от него е в Раздел четвърти Достъпна среда и разумни улеснения, достъпна информация и осигуряване на лична мобилност на Глава четвърта Подкрепа за социално приобщаване . Законът, с разпоредбата на чл. 53, ал. 1 определя, че хората с увреждания имат право на равен достъп до физическата среда на живеене, труд и отдих, лична мобилност, транспорт, информация и комуникации, включително до информационни и комуникационни системи и технологии, както и до всички останали удобства и услуги за обществено обслужване в урбанизираните територии. Достъпът се осъществява чрез идентифициране и премахване на всякакви пречки и прегради пред достъпността, които се отнасят към нови многофамилни жилищни сгради или сгради със смесено предназначение чл. 53, ал. 2, т. 3 ЗХУ. Съгласно чл. 53, ал. 3 ЗХУ правилата, нормите и нормативите (минималните стандарти) за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията по ал. 2, т. 1, 2 и 3 се определят с наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Същият министър самостоятелно или съвместно с компетентните министри издава наредби за определяне на изискванията за проектирането, изпълнението, контрола и въвеждането в експлоатация на строежите, за дълготрайността на строителните конструкции, устойчивостта на земната основа, изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания чл. 169, ал. 4 ЗУТ. При посочената нормативна уредба съдът намира, че министърът на регионалното развитие и благоустройството е компетентен орган да издаде оспорената Глава тринадесета от Наредбата, озаглавена Жилища в нови многофамилни жилищни сгради или сгради със смесено предназначение , въвеждаща изисквания към тези жилища при планирането, проектирането и изпълнението им във връзка със специфичните нужди на хората с намалена подвижност. Предмет на Наредбата е определяне на правилата, нормите и нормативите (минималните стандарти) за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията, като изискванията и се прилагат при проектирането и изпълнението на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и в сградите и съоръженията за осигуряване на достъпна архитектурна среда за цялото население, като се отчитат и специфичните нужди на хората с намалена подвижност, в т.ч. на хората с увреждания. Определение за хора с намалена подвижност е дадено с § 1, т. 1 от ДР от Наредбата, като видно от съдържанието му, то е в по-голям обхват от определението за хора с увреждания дадено в § 1, т. 1 от ДР на ЗХУ. Жалбоподателят основава некомпетентност на издалия акта орган единствено на приложението на ЗХУ и Конвенцията, без да вземе предвид делегираните от ЗУТ правомощия за определяне на изискванията за достъпна среда за населението в цялост, включително и за хората с увреждания. Съгласно разпоредбата на чл. 169, ал. 1, т. 4 ЗУТ (и на която се основава приемането на оспорената наредба) строежите се проектират, изпълняват и поддържат в съответствие с основните изисквания към строежите, определени в приложение І на Регламент (ЕС) 305/2011 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2011г. за определяне на хармонизирани условия за предлагането на пазара на строителни продукти, за достъпност и безопасност при експлоатация, а конкретните изисквания за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания се определя с наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Неоснователни са доводите за нарушаване на Конвенцията, защото тя въвежда определени права на хората с увреждания, които права следва да бъдат съблюдавани и спазвани от всички подписали я страни, но по никакъв начин не препятства възможността отделните държави в своето законодателство да ги развиват, приемайки и други, благоприятни за тези лица правни норми. Изрично в този смисъл е и разпоредбата на чл. 4, § 4 от нея, който гласи, че Нищо в настоящата конвенция не засяга каквито и да било съществуващи законови изисквания, които в още по-голяма степен способстват за упражняването на правата на хората с увреждания, съдържащи се в законите на дадена държава - страна по настоящата конвенция, или в международното законодателство, в сила за съответната държава. Не се допускат никакви ограничения върху или отказ от каквито и да било права на човека или основни свободи, признати или съществуващи в която и да било от държавите - страни по конвенцията, в изпълнение на закони, конвенции, правила или обичаи, под претекст, че настоящата конвенция не признава тези права и свободи или ги признава в по-малка степен . Несъмнено целта на Конвенцията не е да ограничи правата на хората с увреждания в своите рамки. Следователно, оспорената Глава тринадесета от Наредбата, даваща, а не отнемаща права не е в несъответствие с нея. Следва да се отбележи, че и Конституцията на Република България (КРБ) в разпоредбата на чл. 51, ал. 3 основава задължение за особена закрила от държавата и обществото на лицата с физически и психически увреждания. При издаването на нормативния акт, както и при изменението му, ДВ бр. 20 от 2022 г., в сила от 23.05.2022 г., е спазена предвидената процедура по глава трета от ЗНА. Проектът на нормативния акт преди внасянето му за приемане от компетентния орган, както и този за изменението му, са публикувани от съставителя му на Портала за обществени консултации на Министерство на регионалното развитие и благоустройството заедно с доклада, което не се оспорва от жалбоподателя. Той не оспорва и установеното от представената по делото административна преписка, че е проведено и изискуемото се от закона обществено обсъждане. Неоснователно е твърдяното в жалбата, че проектите на подзаконовия нормативен акт при приемането и изменението му не са сведени до знанието и по тях не са взели становище обществените организации, които представляват хората с увреждания. По делото е представен протокол от 26.11.2019 г. от проведено заседание на Националния съвет за хората с увреждания (НСХУ), съдържащ взето при единодушие решение, което подкрепя проекта на Наредбата. Видно от протокола, на заседанието са присъствали председателите на сдружения: Съюз на инвалидните в България ; Съюз на слепите в България ; Съюз на военноинвалидите и военнопострадалите ; Асоциация на родителите на деца с увреден слух ; Национална асоциация на сляпо-глухите в България ; Национален център за рехабилитация на слепи ; Национална асоциация на хора с придобити увреждания . Видно от представения по делото протокол 11/24.11.- 26.11.2021 г. от проведена процедура по неприсъствено заседание на същия национален съвет, проектът за изменение и допълнение на Наредбата е приет без възражения, като сред подкрепилите го са и представителните организации на хората с увреждания: Асоциация на родителите на деца с увреден слух ; Асоциация на родителите на деца с епилепсия ; Асоциация на родителите на деца с увредено зрение ; Съюз на глухите в България ; Съюз на инвалидните в България ; Съюз на слепите в България и др. При извършената служебна проверка съдът намира, че оспорените разпоредби от Наредбата, съдържащи се в оспорената Глава тринадесета не противоречат на нормативни актове от по-висока степен. Разпоредбите на чл. 90, ал. 1 и 2 и чл. 91 от Наредбата, видно от съдържанието им, въвеждат основни правила за спазване на принципите за универсален дизайн съгласно чл. 1, ал. 3 от нея като вменяват: при планирането, проектирането и изпълнението на жилищата в новите многофамилни жилищни сгради или сградите със смесено предназначение да се осигурява лесно и безопасно придвижване на обитателите в жилището, възможност за лесно адаптиране на средата към специфичните нужди на хората с намалена подвижност при спазване на принципите за универсален дизайн и при спазване на изискванията за минимални широчини на входните преддверия, изолационни преддверия и коридори в жилищата, определени в Наредба 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони; за жилища на повече от едно ниво в новите многофамилни жилищни сгради или сградите със смесено предназначение изискванията на тази глава да се прилагат само за първото ниво; функционалното разпределение на помещенията в жилището да е в съответствие с принципите за универсален дизайн съгласно чл. 1, ал. 3. Съдът не намира противоречие на тези изисквания с нормативните актове от по-висока степен, съответно същите са в посочения предмет на регулиране от подзаконовия нормативен акт. Разпоредбите на чл. 92 и чл. 93 от Наредбата установяват конкретни параметри за: вида на подовите настилки в жилищата; размери на входната и вътрешните врати, включително дръжките им; ниво на подовете пред входните врати; оразмеряване на балконски врати и прагове; размери на (поне един) балкон/лоджия/тераса. Същите са пряко относими към предмета на регулиране, не са налице определени с нормативен акт от по-висока степен други, различни изисквания, на които те да противоречат. Неоснователно е твърдяното в жалбата, че оспорените разпоредби представляват недопустимо силово налагане на изисквания не за достъпност, а за разумни улеснения за всички жилища по смисъла на Конвенцията, което не отговаря на изискванията на чл. 9 от нея. Както бе посочено, изискванията на конвенцията въвеждат задължителна правна основа за защита на правата на хората с увреждания, но не ограничава подписалите я държави в своето законодателство да приемат разпоредби, които са по-благоприятни за тях. Разпоредбите на Глава тринадесета от Наредбата са изпълними и установяват минимални изисквания за достъп до всяко едно жилище и помещенията в него в многофомилните жилищни сгради или сградите със смесено предназначение на хората с намалена подвижност, което по никакъв начин не препятства използването им от всеки друг. Напротив, ако се възприеме тезата на жалбоподателя, хората с намалена подвижност следва да имат възможен, непрепятсващ ги достъп единствено до общите части на сградите и едно от тридесет жилища в сгради с над тридесет жилища съгласно чл. 39, ал. 2 от Наредбата, каквато несъмнено не е целта на закона. Съдът намира, че не е налице противоречие с правата, гарантирани от чл. 33 и чл. 17 от КРБ, тъй като оспорените разпоредби не рефлектират по никакъв начин върху правото на собственост. Не е налице и соченото несъответствие с чл. 10, ал.2 от ЗНА при твърдяното в жалбата, че изискванията към жилищата са детайлно разписани в Наредба 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, съответно, че ако се налагат допълнителни изисквания, то същите следва да бъдат определени именно с тази наредба. Въведените с оспорените разпоредби изисквания не са урегулирани с посочената Наредба 7. Отделно от това следва да се отбележи, че с чл. 1, ал. 2 (Нова ДВ, бр. 84 от 2022 г., в сила от 23.11.2022 г.) на Наредба 7 изрично е прието, че наредбата се прилага едновременно с нормативните актове за изпълнение на изискванията по чл. 169, ал. 1 от ЗУТ, включително с други специфични изисквания към сгради, определени в нормативен акт. По изложените съображения съдът намира, че оспорената Глава тринадесета от Наредба РД-02-20-2 от 26.01.2021 г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството е издадена от компетентен орган, при приемането и не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, същата съответства на приложимото право и целта на закона, жалбата срещу нея е неоснователна и като такава същата следва да бъде отхвърлена. Съобразно изхода на спора на ответника по жалбата следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, определен на основание чл. 37 от закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 193, ал. 1, предл. последно Върховният административен съд, трето отделение,