Решение № 1141 от 11.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10222/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Глобалпак БГ ООД, ЕИК: 201059345, със седалище в гр. Хасково, чрез адв. Е. А. Раиф срещу Решение 3181/31.07.2024 г., постановено по адм. дело 1006/2023 г. по описа на Административен съд Хасково, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт (РА) Р-16002622007704-091-001/05.07.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, поправен с РА Р-16002623132050-003-001/12.07.2023 г. за поправка на РА, потвърден с Решение 325/24.08.2023 г. на Директора на Дирекция ОДОП - Пловдив при ЦУ на НАП, с които на Глобалпак БГ ООД е установен допълнителен корпоративен данък по Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО) за 2020 г. в размер на 29 485,75 лева и лихви в размер на 6 243,53 лева. С решението в полза на НАП са присъдени разноски в размер на 1000 лева В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни отменителни основания съгласно чл. 209, т. 3 от АПК. По същество се оспорват изводите на съда за настъпило обстоятелството по чл. 46, ал. 1, т. 1 от ЗКПО, довело до увеличаване на финансовия резултат на дружеството за 2020 г., доколкото според касатора с представените в административното производство потвърждавания на задълженията от дружеството към доставчици се доказвало признаване на задълженията, което прекъсва погасителната давност по отношение на тези задължения на основание чл. 116, б. "а" ЗЗД. Наред с това, за първи път пред касационната инстанция се навеждат нови доводи, че задълженията на дружеството по фактура 201/08.12.2015 г. и фактура 57/10.12.2015г. не са изискуеми на датите на издаване на фактурите, а в по-късен момент, поради което 5 годишния давностен срок не е изтекъл през 2020 г., но дори да се приеме, че изискуемост на задълженията датата на издаване на фактурите, то на основание чл.3, ал.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците, за срока от 13.03.2020 г. до отмяна на извънредното положение, давностните срокове за тези задължения са спрели да текат и не са изтекли през 2020 г., поради което не е настъпило обстоятелството по чл. 46, ал. 1, т. 1 от ЗКПО. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на административния съд, и вместо него - да постанови друго такова, с което да отмени обжалвания РА. Претендират се деловодни разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът - директорът на дирекция "ОДОП" Пловдив, чрез юрисконсулт Б. Мехмед, в писмен отговор оспорва касационната жалба и моли съдът да постанови решение, с което да остави в сила обжалваното решение на АС Хасково, както и да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. От директора на Дирекция "ОДОП" Пловдив е подадена частна жалба срещу определение 3852/26.09.2024 г., постановено по адм. дело 1006/2023 г. по описа на Административен съд Хасково, с което е оставено без разглеждане искането му за изменение на Решение 3181/31.07.2024 г., по адм. дело 1006/2023 г. по описа на Административен съд Хасково, в частта на разноските. Твърди се, че изложените от първоинстанционния съд аргументи, че съгласно т. 9 от ТР 6806.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, наличието на списък по чл.80 от ГПК е процесуална предпоставка за надлежно упражняване на процесуалното право да се иска изменение на решението в частта за разноските, е неправилно. Ответната страна по частната жалба Глобалпак БГ ООД, чрез адв. Е. А. Раиф я оспорва, като неоснователна и моли да се остави в сила обжалваното определение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и основателност на частната жалба. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред АС Хасково е бил РА Р-16002622007704-091-001/05.07.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, поправен с РА Р-16002623132050-003-001/12.07.2023 г. за поправка на РА, потвърден с Решение 325/24.08.2023 г. на Директора на Дирекция ОДОП - Пловдив, с които на Глобалпак БГ ООД е установен допълнителен корпоративен данък по ЗКПО за 2020 г. в размер на 29 485,75 лева и лихви в размер на 6 243,53 лева. За да отхвърли жалбата на Глобалпак БГ ООД, АС Хасково е приел, че РА е издаден от компетентен орган, в установената форма и при липса на съществени нарушения на административнопроцесуалните правила. При преценка на неговата обоснованост и материална законосъобразност, АС Хасково е приел за безспорно установено, че задълженията на Глобалпак БГ ООД по описаните в РА фактури с доставчици от Китай и Турция са станали изискуеми през 2015 г., както и че за тях е приложима общата петгодишна давност. На следващо място е прието, че не се твърди и няма данни да е налице изключението по чл. 46, ал. 2 ЗКПО, а именно през 2020 г. тези задължения да са погасени или да са отчетени счетоводни приходи в резултат на отписването им. За спорен е приет въпроса дали при определяне на данъчния финансов резултат счетоводният финансов резултат за 2020 г. следва да се увеличи със сумите по процесните фактури, респ. дали давността за задълженията по тях е прекъсната на основание чл. 116, б. "а" ЗЗД с направените от Глобалпак БГ ООД писмени потвърждавания до съответните кредитори в рамките на давностния срок. Съдът е цитирал разпоредбата на чл. 46, ал. 1, т. 1 ЗКПО в приложимата редакция от 01.01.2014 г., и направил извод, че разпоредбата не е обвързана с цялостната уредба на погасителната давност на задълженията в ЗЗД, като за целите на данъчното облагане е от значение единствено изтичането на петгодишния респ. тригодишния давностен срок от момента, в който те са станали изискуеми. Следователно спирането и прекъсването на давността по отношение на неплатени задължения не трябва да се взема предвид и за целите на данъчното третиране те следва да се облагат и то именно в годината, в която изтече определеният краен срок. С оглед което е прието, че за 2020 г. са налице предпоставките на чл. 46, ал. 1, т. 1 ЗКПО за увеличение на финансовия резултат на жалбоподателя със сумите по процесните фактури, респ. законосъобразно е определен дължимия след това увеличение корпоративен данък. Решението е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да се остави в сила, като на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, се препраща и към мотивите на първоинстанционния съд, които се поддържат в тяхната цялост. Нито с възражението срещу РД, нито при съдебното оспорване на РА са представени доказателства, които да променят установената в хода на ревизията фактическа обстановка. Спорът е правен и касае съответствието на РА с материално правните разпоредби. В тази връзка неоснователни са доводите в касационната жалба за прекъсване на погасителната давност на основание чл. 116, б. "а" ЗЗД. Съгласно чл. 46, ал. 1, т. 1 ЗКПО в приложимата му редакция от 01.01.2014 г., при определяне на данъчния финансов резултат счетоводният финансов резултат се увеличава със сумата на задълженията на данъчно задълженото лице, като увеличението се извършва в годината, в която настъпи изтичане на три години за задълженията с тригодишен давностен срок или на пет години за задълженията с петгодишен давностен срок от момента, в който задължението е станало изискуемо. Признаването на приходи в случаите на отписани задължения е регламентирано в СС 18 Приходи. Съгласно Приложение Г, т.2, приходът се признава при изтичане на давностния срок или при наличие на други основания за отписване на задълженията. Следователно при възникване на посочените условия, задълженията следва да се отпишат от пасива на предприятието, респективно да се отчете приход от тази стопанска операция, която рефлектира върху СФР за отчетни период. Института на погасителната давност на задълженията е регламентиран в ЗЗД. Общата давност за частни вземания е петгодишна, доколкото чл.110 от ЗЗД предвижда, че с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. В общия случай, съгласно чл.114 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случай, че са налице основанията по СС 18 и ЗЗД за отписване на задълженията и предприятието не отчете счетоводен приход е приложима специалната разпоредба на чл.46 от ЗКПО за третиране на задълженията. И тъй като разпоредбата е специална и изисква данъчно преобразуване не по-късно от изтичане на три години за задълженията с тригодишен давностен срок или на пет години за задълженията с петгодишен давностен срок от момента, в който задължението е станало изискуемо, института на прекъсване на давността по чл.116, б. а от ЗЗД, поради признаване на вземането от длъжника е неприложим. Нормативното изискване е в края на всяка отчетна година, данъчно задълженото лице да направи анализ на съществуващите задължения и да установи дали за някое от тези задължения е настъпило някое от обстоятелствата по чл.46, ал.1 ЗКПО. В случая, ревизираното лице само е посочило датата на изискуемост на изследваните задължения през 2015 г., поради което погасителната давност за задълженията е изтекла през 2020 г. Неоснователен е довода в касационната жалба, че задълженията на дружеството по фактура 201/08.12.2015 г. и фактура 57/10.12.2015г. не са изискуеми на датите на издаване на фактурите, а в по-късен момент, поради което 5 годишния давностен срок не е изтекъл през 2020 г. В случая не са ангажирани доказателства, от които да се установява изискуемост на задължението на дата по-късна от датата на фактурата. Неоснователен е довода в касационната жалба, че на основание чл.3, ал.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците, за срока от 13.03.2020 г. до отмяна на извънредното положение, давностните срокове са спрели да текат и не са изтекли през 2020 г., поради което не е настъпило обстоятелството по чл. 46, ал. 1, т. 1 от ЗКПО. Сроковете, които спират да текат или се удължават, са изрично упоменати в разпоредбите на ЗМДВИП. В чл. 3, т. 2 от ЗМДВИП е предвидено, че спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Макар по силата на цитираната разпоредба, давностния срок за вземанията на кредиторите на РЛ по частнопарвните правоотношения между тях да спира да тече, това не означава, че се удължава и предвидения в чл.46, ал.1, т.1 от ЗКПО петгодишен срок от изискуемостта на задълженията, в годината на изтичането на който се увеличава СФР със сумата на задълженията на ДЗЛ. Срокът, предвиден в чл.46, ал.1, т.1 от ЗКПО не е давностен, а формална предпоставка за приложението на данъчната регулация. Следователно, разпоредбата на чл.3, ал.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците, не е приложима. По изложените съображения се налага извод, че не са налице касационни основания по чл. 209 АПК, поради което обжалваното първоинстанционно съдебно решение следва да се остави в сила. При този изход на спора, основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на направените по делото разноски пред касационната инстанция. При липса на възражение за прекомерност от касатора, разноските за юрисконсултско възнаграждение в полза на Национална агенция по приходите София, в качеството й на юридическото лице в състава на което влиза ДОДОП- Пловдив, следва да бъдат определени по реда на Наредба 1/09.07.2004г. в размер на 3 508,34 лв. По частната жалба на директора на Дирекция "ОДОП" Пловдив срещу Определение 3852/26.09.2024 г. , постановено по адм. дело 1006/2023 г. по описа на Административен съд Хасково: С обжалваното определение е оставено без разглеждане искането на директора на Дирекция "ОДОП" Пловдив за изменение на Решение 3181/31.07.2024 г., по адм. дело 1006/2023 г. по описа на Административен съд Хасково, в частта на разноските. За да постанови обжалваното определение, АС Хасково е приел, че макар да е подадена от надлежно легитимирано лице, с правен интерес, в законоустановения срок пред компетентния за това съд, молбата за изменение на решението, в частта за разноските е процесуално недопустима, доколкото по делото не е бил представен от ответника списък на разноските до приключване на последното съдебно заседание, поради което няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските чл. 80, изр. 2 ГПК, приложим по силата на препращащата разпоредба на чл. 144 АПК. Позовал се е на задължителните разяснения, дадени с т. 9 на Тълкувателно решение 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, наличието на списък по чл. 80 ГПК се явява положителна процесуална представка за надлежното упражняване на процесуалното право да се иска присъждане на разноски по делото. Страната следва да го представи, дори когато е направила само един разход в производството т. 2 на същото тълкувателно решение, както и на практика на Върховния административен съд по идентични случаи. Така постановеното определение е правилно. Правилно АС Хасково е съобразил разрешенията, дадени с т. 8 и т. 9 от ТР 6 от 6.11.2013 г. по т. д. 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с приложното поле на чл. 80 от ГПК. Съгласно чл. 80 от ГПК, страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция. В противен случай тя няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Разграничението за приложимост на изискването за представяне на списък за разноските по реда на чл. 80 от ГПК и последствията от това, е във връзка с предявено искане за допълване, респ. предявено искане за изменение на решение в частта за разноските. Липсата на представен списък по чл. 80 от ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските - т. 8 от ТР 6 от 6.11.2013 г. В този случай допълване се прави единствено при наличие на първата предпоставка - валидно заявено искане за присъждане на разноски. От друга страна, правната последица от непредставяне на списък за разноските е недопустимост да се предяви искане за изменение на решението в частта му за разноските, поради което и съгласно разрешението, дадено в т. 9 от ТР 6 от 6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, молбите за изменение на решенията правилно са оставени без разглеждане като недопустими. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател за неравно третиране на адвокати и юрисконсулти, като процесуални представители на страните, когато осъществяваното от тях процесуално представителство е идентично. В случая изискването за представяне на списък на разноските, за да може да се претендира изменение на решението в частта за разноските е еднакво и за двете страни в процеса, поради което няма неравно третиране на адвокати и юрисконсулти, като процесуални представители на страните. Останалите доводи в частната жалба са свързани с правилността при определяне на разноските от първоинстанционния съд с решението, поради което са неотносими към настоящия спор. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение,