Решение № 9952 от 12.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5058/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Б. М., чрез адв. Тодоров като процесуален представител, срещу решение № 388 от 30.03.2026 г., постановено по адм. дело № 1069/2025 г. по описа на Административен съд – София област. Излагат се доводи за неправилност на съдебния акт поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му и постановяване на друго решение, с което оспорената заповед да бъде отменена. Ответникът – кметът на община Пирдоп, чрез пълномощника си адв. Димитров, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство. Върховната касационна прокуратура, редовно уведомена, не взима участие в производството. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. Б. М. срещу заповед № 462/11.09.2025 г. на кмета на община Пирдоп, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 и чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ на жалбоподателя е разпоредено премахването на незаконен строеж: „Започнато строителство на сграда“, разположен в поземлен имот (ПИ) с идентификатор 56407.500.924 по КККР на гр. Пирдоп, съответстващ на УПИ VIII-924, кв. 82 по регулационния план на гр. Пирдоп, с посочен административен адрес, на мястото на западната част на сграда с идентификатор 56407.500.924.4. За да постанови този резултат, съдът приема, че административният акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата от закона писмена форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалноправните разпоредби и с целта на закона. Обосновава извод за наличието на строеж, шеста категория, който е изпълнен без строителни книжа. Излага съображения, че съществувалата на място, изпълнена преди 07.04.1987 г. селскостопанска сграда следва да се определи като търпим строеж, но този факт не обосновава незаконосъобразност на оспорената заповед, тъй като не тази сграда е предмет на процесния акт, а започналото на нейно място ново строителство. Посочва, че § 53, ал. 3 ПЗР ЗИДЗУТ изрично изисква осигуряването на строителни книжа за строителни и монтажни работи, засягащи търпими строежи, като фактът дали строежът има постоянен устройствен статут по действащ устройствен план има значение само за обема на допустимите работи, но не отменя изискването за снабдяване на обекта със строителни книжа. С оглед установените на място от административния орган изпълнени строителни дейности - нови основи, армировка, стоманобетонни пояси, зидарии и колони, както и предвид приетото заключение на назначената по делото съдебно-техническа експертиза (СТЕ), според което са запазени само част от основите на старата сграда и извършените строително-монтажни работи представляват основен ремонт, достига до заключение, че констатираните дейности не съставляват обикновен или текущ ремонт, а строителство, за което законът изисква разрешение за строеж. Приема, че по делото не се установява старата сграда да е с постоянен устройствен статут, тъй като не е предвидена в застроителния план на имота, в който се намира. Счита обаче, че този факт е ирелевантен, тъй като при всички положения липсата на строителни книжа е достатъчно основание констатираният строеж да се определи като незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Достига до извод, че нанасянето на старата сграда в кадастралната карта и посочването й в нотариален акт не замества необходимите строителните книжа и не дерогира изискванията по чл. 148, ал. 1 ЗУТ и § 53, ал. 3 ПЗРЗИДЗУТ за извършване на строителни и монтажни работи след издаване на разрешение за строеж. Решението е валидно, допустимо и правилно. Релевантните за спора факти и обстоятелства са установени след обстоен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, вкл. и заключението на съдебно-техническата експертиза. Подробно са обсъдени възраженията и доводите на страните. Фактическите констатации се подкрепят от приетите доказателства. Въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Неоснователен е наведеният от касатора довод за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с това, че в производството пред първоинстанционния съд не е конституиран като заинтересована страна Б. М. – носител на вещно право на ползване върху процесния строеж. При оспорване на заповеди за премахване на незаконно строителство страните, които съдът е длъжен да конституира са жалбоподателят, който е с доказан и установен правен интерес, като в случая това е адресатът на акта и ответникът, който е административният орган, издал заповедта. Трети заинтересовани страни, които претендират, че са носители на вещни права върху строежа не следва да се конституират, тъй като те разполагат със самостоятелно право на жалба срещу заповедта. Отделно от това упражняването на чужди права от касационния жалбоподател е недопустимо. От данните по делото, включително приетото заключение на СТЕ, се установява, че в дъното на ПИ с идентификатор 56407.500.924 е разрушена западната част на стара стопанска сграда, нанесена в КККР с идентификатор 56407.500.924.4, като са запазени само част от основите й и на нейно място са извършени строително-монтажни работи. Описаното в заповедта „започнато строителство на сграда“ несъмнено представлява строеж, шеста категория съгласно разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 6 ЗУТ, поради което е правилен изводът на съда, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Изпълненото строителство е определено от вещото лице като „основен ремонт“ по смисъла на § 5, т. 42 ДР ЗУТ, състоящ се в цялостна подмяна на носещата конструкция и частична подмяна на фундирането. Основните ремонти също се включват в общото понятие за „строеж“ по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ. В случая не се установяват изключенията по чл. 151, ал. 1 ЗУТ, за които не се изисква издаване на разрешение за строеж. С оглед констатираното в административното производство строителство, потвърдено и от вещото лице, настоящият състав приема, че премахването на предишна постройка и изграждането на нова такава, макар и при частично запазване на основите, представлява нов строеж, за който съгласно чл. 148, ал. 1 ЗУТ се изисква издаване на строително разрешение, каквото в случая липсва. Неоснователно е възражението на касатора за неспазване на изискванията за форма и съдържание на административния акт по чл. 59, ал. 2 АПК. От текста на заповедта по безспорен начин се извежда, че адресатът, на когото е разпоредено премахването на незаконния строеж, е неговият собственик - М. Б. М.. Строежът е индивидуализиран ясно и точно, като е посочено неговото местоположение и конкретно какви строителни работи са извършени. Установено е, че в УПИ VIII-924 е започнало строителство на мястото на западната част на сграда с идентификатор 56407.500.924.4, разположена в дъното на имота и представляваща по същество свързано застрояване между четири съседни имота. Констатирано е изпълнение на ивична основа от бутобетон към двора, армировка за вертикални носещи конструктивни елементи, три междуосия с приблизително разстояние около 2,30 м., стоманобетонен пояс по западната граница на разстояние от около метър върху кирпичен зид, зидария от керамични тела с размери 25/25/12– 15 реда, вертикални стоманобетонни елементи в двата края и в средата на зида – два от тях изляти, а северозападния с армировка, както и стоманобетонна поясна конструкция на височина около 2 метра по северната граница върху частично съществуващ зид. Към констативния акт, предхождащ издаването на заповедта, са приложени снимки на имота преди започване на строителството и към момента на констатиране на незаконния строеж, от които се установява в какво се състои построеното. Неоснователно е възражението на касационния жалбоподател за нищожност на оспорения акт поради липсата на изложени фактически основания за издаването му. В заповедта е посочено, че за извършеното строителство не са представени строителни книжа. Посочено е също, че не е налице процедура по допускане и одобряване на подробен устройствен план – работен устройствен план, с който да се предвижда свързано застрояване на вътрешните регулационни граници на повече от два урегулирани поземлени имоти, каквото е реализирано в случая. Посочените установявания обосновават от фактическа страна наличието на незаконен строеж по чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ. В тази връзка не се установява разминаване между фактическите и правните основания за издаване на заповедта, каквито доводи се навеждат в касационната жалба. Обосновани са изводите на съда за стриктно провеждане на процедурата по чл. 225а, ал. 2 ЗУТ. Видно е, че констативният акт е съставен след извършени две проверки на място във връзка с постъпила жалба от собственичката на съседен имот, като в съдържанието му са отразени установените обстоятелства относно проверявания строеж, които съответстват на посочените в заповедта. Констативният акт е съобщен на жалбоподателя, който подава писмено възражение срещу установените в него обстоятелства. Възражението е обсъдено в оспорената заповед, която е връчена лично на адресата. Наведените в касационната жалба доводи за допуснати нарушения на административнопроцесуалните правила поради неизясняване на всички факти и обстоятелствата от значение за случая не се споделят от настоящия състав. Въпросът дали старата сграда е декларирана и от кога се плащат данъци за нея е ирелевантен при преценката относно законността на изградената на нейно място постройка. Правилно административният орган и съдът приемат, че в случая е налице незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, който се изпълнява без строително разрешение. Това е основание за административния орган да издаде заповед със съдържание като оспорената, годна да предизвика правната последица премахване. Тази последица може да бъде преодоляна, само ако са налице предпоставките по § 16 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, доколкото търпимите строежи не подлежат на премахване. Едно от условията за определяне на строежа като търпим е извършването му в определени от закона периоди, като най-късната дата на строителство, която може да обуслови прилагането на посочените разпоредби е 31.03.2001 г. От данните по делото се установява, че процесните строителни работи са извършени през 2025 г., което изключва прилагането на режима на търпимост. Допълнително представените в касационното производство доказателства – конструктивно становище от 06.08.2025 г. и протокол от 02.09.2024 г. не променят този извод. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател за неприложимост на чл. 225а ЗУТ, тъй като извършените строителни работи се състоят във възстановяване и укрепване на сграда в режим на търпимост, която е построена преди 1987 г., описана е в акта му за собственост от 2007 г. и е заснета в кадастралната карта. Видно от данните по делото е, че строителството е изпълнено на мястото на съборената западна част на стара стопанска постройка в дъното на ПИ с идентификатор 56407.500.924, от която са останали само част от основите. Правилно първоинстанционният съд приема, че дори старата сграда да е със статут на търпим строеж, то и в хипотезата на изпълнен основен ремонт, е приложим общият ред за разрешаване на строителството, което се потвърждава и от изричната норма на § 53, ал. 3 ПЗР ЗИДЗУТ. Противно на доводите на касатора разрешителен акт се изисква също и при аварийни ситуации, когато се изпълняват неотложни и възстановителни дейности по арг. от чл. 148, ал. 6 ЗУТ, каквито обаче в случая не се установяват. Категоричните данни за наличието на незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, който с оглед времето на извършването му не е търпим, са достатъчни за издаване на заповед за неговото премахване, поради което не е необходимо изследване и на предпоставките по чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ. Наведените в касационната жалба доводи за несъответствие на оспорената заповед с целта на закона не се споделят от настоящия състав. Доколкото разпоредбите на ЗУТ са насочени към недопускане и отстраняване на незаконното строителство, то намесата на държавата, съответно на общинската администрация в случая, е напълно пропорционална на предвидената в закона цел. Предвид изложеното решението е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото и с оглед своевременно заявеното искане на ответника в настоящото производство, на община Пирдоп се дължат направените за тази инстанция разноски. От процесуалния представител на касационния жалбоподател е направено възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 1200 евро с ДДС съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 08.05.2026 г., фактура, платежно нареждане и списък по чл. 80 ГПК. В разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 144 АПК е предвидено, че ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. Като съобрази фактическата и правна сложност на делото, както и критериите по чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата, настоящият състав намира, че адвокатското възнаграждение, заплатено на Адвокатско дружество „Минкова и Минков“ е прекомерно. Същото следва да бъде намалено на 620 евро, т. е. до размер, близък до предвидения минимум в чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, която сума М. Б. М. следва да бъде осъден да заплати на община Пирдоп. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение