Решение № 14191 от 23.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 196/2019 г.

Решение № 14191 от 23.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 196/2019 г., I о., докладчик съдията Таня Комсалова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Василев, [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адв. Балачев, със съд. адрес гр. Варна, ул. "Пражка комуна" № 2 против Решение № 433/19.10.2018 г., постановено по адм. дело № 714/2017 г. на Административен съд - Добрич, с което е отхвърлена жалбата му против Заповед за задържане на лице рег. № 712/17.12.2017 г., издадена от инспектор М. Михалев – полицай категория "Г", Сектор "Криминална полиция" на Длъжност ОР при Първо Районно Управление /РУ/ при ОД на МВР - Добрич. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при неправилно приложение на материалния закон – отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Съображенията могат да бъдат обобщени по следния начин: Съдията-докладчик е изразил предварително становището си по събраните доказателства и фактическата обстановка, "недопустимото е влязъл в ролята на процесуален представител на ответника", респ. незаконосъобразно е отказал да се отведе, при положение че са били на лице основанията по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК и е лишил с тези си действия жалбоподателя от правото на справедлив съдебен процес, прогласено с чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека. Изложение са съждения, че съдебният акт е немотивиран. Оспорва се изводът, че заповедта е издадена от компетентен орган. Твърди се, че не са налице предпоставките за издаване на заповед за задържане на основание чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР и че административният акт е немотивиран, като неправилен е изводът на съда за противното, сам по себе си сторен при неправилна преценка и интерпретация на събрания доказателствен материал по делото. Обосновава се тезата, че мярката е наложена в противоречия с целта на закона и в нарушение на чл. 5, § 1, т. 1 от Европейската конвенция за правата на човека. Иска се отмяна на решението и отмяна на заповедта, с присъждане на сторените по делото разноски. В условията на евентуалност е сторено и искане за отмяна на съдебният акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – Добрич. В съдебно заседание касаторът, лично и чрез друг процесуален представител – адв. Иванова, поддържа касационната жалба и изложените в нея съображения. Ответникът – М. Михалев – полицай при Първо Районно Управление /РУ/ при ОД на МВР - Добрич, редовно призован, не се явява и не се представлява, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационна жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С решението си Административен съд - Добрич е отхвърлил жалбата на Т. Василев срещу Заповед за задържане на лице рег. № 712/17.12.2017 г., издадена от инспектор М. Михалев – полицай категория "Г", Сектор "Криминална полиция" на Длъжност ОР при Първо Районно Управление при ОД на МВР - Добрич. Първоинстанционният съд е описал в решението възприетата от него фактическа обстановка във връзка с издаване на оспорената заповед. Изложени са мотиви, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, съдържа необходимите реквизити, мотивирана е съобразно изискванията на закона, при липса на данни за допуснати съществени нарушения на производствените действия, водещи до ограничаване правото на лицето. На основание извършено тълкуване на относими разпоредби от ЗМВР относно задържането като принудителна административна мярка, е направен извод, че заповедта се издава в условията на незабавност, поради което и не следва да съдържа подборно описана фактическа обстановка, което е прието за несъществено процесуално нарушение тъй като "не води до извода, че Василев не е разбирал в какво точно се състои това пречене", с аргументи, че "същият многократно е бил помолен доброволно да предаде направения от инцидента запис, респ. телефона си". Прието е, че безспорно е установено от събраните свидетелски показания /като са кредитирани изцяло тези дадени от полицейските служители и частично тези на свидетелите на защитата/, че ответникът Михалев е бил възпрепятстван от Василев да изпълни задълженията си по служба. Отречена е защитната теза, че заповедта е издадена в нарушение на чл. 6 от АПК и ЕКПЧ. При така възприетото от фактическа страна и сторения правен анализ, съдът е приел, че ответникът е приложил мярата по чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР при наличието и на материалноправните предпоставки, изискващи се от закона. Като краен резултат е отхвърлил жалбата на Василев като неоснователна. Решението е неправилно, постановено е в противоречие с материалния закон и е необосновано. Задържането под стража на основание чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР за срок не по-дълъг от 24 ч. представлява принудителна административна мярка по смисъла на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/, която има за цел да обезпечи възможността полицейските органи да изпълняват задълженията си по служба. Кумулативните предпоставки за прилагане на нормата са надлежно предупреждение от полицейски орган да се преустанови действието, което препятства изпълнението на полицейско задължение по служба и игнорирането му от задържаното лице. Обективира се в писмена заповед, с нормативно предписано съдържание – чл. 74, ал. 1 и ал. 2 от ЗМВР, като относима в случая е и нормата на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, които разпоредби поставят изискването за мотивираност на индивидуалните административни актове. В случая неправилна е преценката на административния съд, че това изискване на закона е спазено. Установява се единствено да е посочено правното основание – чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР и е изписано лаконично "съзнателно пречи за изпълнение на полицейски действия". Всъщност посочването на фактическите и правни основания за издаването й в самата заповедта, представлява излагане на мотиви и обосновава разпоредителната част на акта. При липса на мотиви, съдът не може да упражни контрол за законосъобразност върху обжалвания административен акт и същия подлежи на отмяна, като незаконосъобразен по смисъла на чл. 146, т. 2 от АПК, като издаден в нарушение на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР и чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Съгласно константната съдебна практика мотивите следва да съдържат конкретните фактически констатации на административния орган, мотивирайки го да приеме наличието на предпоставките на приложената от него права норма. Това е гаранциите за законосъобразност на акта и за защита на правата на страните в административното производство, а от друга страна всъщност и прави възможен контрола от съда върху законосъобразността и правилността на акта, който се обжалва. По изложените съображения следва да се приеме, че са основателни оплакванията на касатора за нарушение на изискването за мотивираност /чл. 74, ал. 2, т. 2 и чл. 59, ал. 1, т. 4 от АПК/, тъй като в оспорената заповед не са посочени каквито и да било, вкл. и "лаконични", фактически основания за издаването й. Целта на съдебния контрол не е да замести, допълни или изведе предполагаемата воля на административния орган, а да провери правилността на съображенията му за издаване на акта. Съдебната проверка не е средство за саниране на административнопроизводствените нарушения, защото в противен случай задълженията на административния орган по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, а в случая конкретно тези по чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, биха се възложили върху съда, което е недопустимо и извън пределите на служебното начало в съдебния-административен процес. При осъществяване на съдебния контрол за законосъобразността му преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на въпроса доколко са налице посочените в него фактически основания за издаване и доколко могат да се свържат с посочените от издателя правни норми, и не може съдът за първи път да посочва тези фактически основания. В конкретиката на казуса цитирането от ответника по касация на приложимата правна норма чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР и посочването на "съзнателно пречи за изпълнение на полицейски действия", дори минимално не покриват изискването за мотивираност на акта, като се държи сметка и че нормата на чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР сама по себе си изисква "надлежно предупреждение", въпреки което лицето съзнателно е попречило на полицейските органи да изпълнят задължението си по служба. Без да се конкретизира дори и елементарно в какво точно се изразяват въпросните полицейски действия, без да се конкретизира вкл. и накратко в какво точно се изразява поведението на лицето не е достатъчно, за да се приеме, че са спазени изискванията на закона. В случая не може да намери приложение и разрешението дадено с Тълкувателно решение № 16/75 г. на ОСКГ на ВС, тъй като всъщност по делото липсва каквато и да било административна преписка във връзка с издаването на оспорената заповед. Цитираните в заключението на прокурора съдебни актове, за разлика от процесния случай, са постановени при различна фактическа обстановка, а именно при представена административна преписка и обективирани мотиви в нарочно съставени било то докладни, респ. АУАН или други писмени доказателства част от административната преписка. Действително съдебната практика, прилагайки разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на ВС, приема, че "не съществува пречка мотивите да бъдат изложени и допълнително, след издаването на административния акт, стига да се постигат целите, които законодателят е преследвал с изискването за мотивиране на индивидуалните административни актове и отказите за издаване на такива. Допълнителното излагане на мотивите позволява на страните своевременно да се запознаят със съображенията, по които е издаден актът, и да организират защитата си срещу него." /така цитираната от прокурор при ВАС съдебна практика/, но случаят не попада в тази хипотеза. Каквито и да било документи, съставени било то преди, било то след постановяване на поцесната ПАМ, които да съдържат фактическите и правни основания за постановяването й, не са представени по делото, въпреки изричното им изискване от състава на съда, поради което и не може да намери приложение казаното разрешение /в този смисъл са например Решение № 10155 от 2.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3003/2018 г., VIII о., Решение № 8821 от 11.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4179/2018 г., I о., Решение № 8627 от 10.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8285/2018 г., I о., Решение № 3033 от 14.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 573/2016 г., V о. и цитираното в него Решение от 17.03.2016 г. на ЕСПЧ по делото на Дидов срещу България, по жалба № 27791/2008 г., станало окончателно на 17.06.2016 г. и др. /. Недопустимо е със свидетелски показания в хода на съдебното производство да се отстранява този пропуск в дейността на ответника. Както произтича от цитираната съдебна практика полицейското задържане не може да е произволно, то задължително трябва е обосновано с конкретни факти, които да сочат някаква връзка между задържания и конкретно извършено правонарушение, както и задържането му да е съобразено с целта на закона. Отделно от това следва да се посочи, и че при всички положения установяването на посочените предпоставки, с които правната норма свързва своето проявление, е изцяло в доказателствена тежест на ответника. При условията на чл. 170, ал. 1 АПК административният орган е този, който трябва да установи съществуването на фактическите основания и то отново следва да се подчертае, такива каквито са посочени в административния акт и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. За пълнота на изложеното, разгледана и в аспекта на правилното приложение на материалния закон, съобразно събрания доказателствен материал по делото, всъщност неправилна е и преценката на първоинстанционния съд на конкретната фактология по случая и произтичащият от това негов извод за наличието на кумулативните предпоставки на чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Неправилно от фактическа страна съдът е приел за безспорно установено, че Василев след като е бил надлежно поканен е отказал да предаде направения от него запис, от което е произтекло правомощието на полицейския орган да постанови неговото задържане в хипотезата на чл. 70, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Всъщност от свидетелските показания дадени от св. Багдарасян, св. Касиков и св. Попов /последния полицейски служител/ е видно, че същите като преки очевидци са възприели единствено "поканата" отправена от касатора към Василев да "даде обяснения по случая", на което последният е отказал, като липсват дори данни полицейският орган /бидейки "цивилен"/ да се е легитимирал преди това. Единствено в показанията на св. Гешева се твърди, че е поискано предаването на евентуално сторен запис на случая и че Михалев се е представил, но този свидетел не е пряк очевидец на случилото се непосредствено преди задържането на лицето и на действията на полицейския орган, поради което и тези показания са напълно изолирани и на практика в противоречие с останалите такива. Отделно от това следва да се посочи, че обискът на лицето по чл. 80 от ЗМВР е последица от задържане в хипотезите на чл. 72 от ЗМВР, но не може да бъде причина за прилагането на последно цитираната правна норма. Или в обобщение дори възприетото от фактическа страна от състава на съда, че Василев "многократно е бил помолен да доброволно да предаде направения от инцидента запис, респ. телефона си", на което е отказал и с което си поведение е възпрепятствал ответника Михалев да изпълни поставената му задача по служба, освен че съставлява мотивиране на административния акт от съда /което посочи се по-горе е недопустимо/, само по себе си е и невярно и не почива на събраните по делото доказателства. На следващо място противно на възприетото от състава на административния съд не може да се приеме и че конкретното задържане на Т. Василев е обосновано с оглед постигане целите на принудителната административна мярка по чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. В случая според този състав на съда задържането на Василев на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от НПК не е съобразено както с целта на закона, така и противоречи на принципа на съразмерност, регламентиран в чл. 6, ал. 2 от АПК, който изисква административният акт и неговото изпълнение да не засягат права и законни интереси в по-голяма степен от необходимото за целта, за която актът се издава. В контекста на принципа по чл. 6, ал. 2 от АПК прилагането на ПАМ по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР следва да е оправдано от гледна точка на съразмерността на налаганото ограничение с необходимостта за постигането на законовата цел. В случая издаването на заповедта за налагане на ПАМ превишава целта на закона, поради обстоятелството, че предприемане на действия по било то снемане на обяснения от Василев, било по предаване / изземване на лични негови вещи не е обусловено от необходимостта лицето да бъде задържано. Действително полицейският орган е бил длъжен да изпълни поставени му задачи /в която и от двете хипотези да са те/ от органа по разследването, но това не може да обоснове извода за наличие на предпоставките по чл. 72, ал. 1 от ЗМВР в която и да е от предвидените хипотези. Видно от данните по делото към момента на задържането на Василев не е била каквато и да било спешност по предприемане на тези действия. В крайна сметка преценката за налагането на мярката по чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се формира въз основа на данните за неотложност на случая, изискващ предприемането на бързи и незабавни процесуални действия, които не е възможно да бъдат извършени без прилагането на тази мярка, а в случая липсват всякакви доказателства за това. Действително при всички положения полицейският орган действа в условията на оперативна самостоятелност и само той може да реши дали са налице условията на чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР за задържане на лицето с оглед на конкретните фактически обстоятелства, но съдът следва да прецени доколкото правилно е действал същият този орган в границите на предоставената му оперативна самостоятелност. Процесната ПАМ няма за цел да наложи наказание в случаите в които, лицето не е изпълнило ясно, конкретно надлежно предупреждение, в резултата на което поведението му да е насочено към това, съзнателно да пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба. В процесния случай няма данни, че Василев е имал намерение да се укрие или да попречи на бъдещи наказателно процесуални действия. При тези обстоятелства не може да се установят целите и смисъла на приложената ПАМ, като следва да се отбележи, че задържаното лице е могло да даде сведения по образувано ДП /а такова се твърди да е образувано/ и при провеждане на процесуално-следствените действия от съответните разследващи органи по см. на НПК, без да се налага същото да бъде задържано за срок от 24 часа и по този начин да се ограничава конституционното му право на свободно придвижване. Още повече, че от показанията на свидетелите е безспорно установено, че касаторът не е участвал в инцидента, а единствено е присъствал на място, както и че нито полицейските органи, които са били на място, нито самата св. Гешева изначално, са счели че неговият разпит е от спешен порядък – лицето нито е било доведено в РУ, както това е сторено с установените като съпричастни към инцидента лица /така показанията на св. Матеев и св. Попов/, нито самата св. Гешева е дала разпореждане същият да бъде незабавно призован и доведен за разпит /така показанията на св. Гешева/. Т. е. не се установява някаква спешност в насока предприемане действия по снемане обяснения от Василев, още повече съобразно и установеното, че в крайна сметка неговия разпит е проведен едва след 10, 00 часа, съответно от приложените доказателства се установява и че при проведения му личен обиск в хипотезата на чл. 80, ал. 1, т. 1 от ЗМВР дори не е иззет и въпросният телефон. Последното дори няма данни кога и как точно е предприето. Или в обобщение необосновано първоинстанционния съд е приел, че оспореният акт е мотивиран, че от страна на административния орган са доказани кумулативните предпоставки на чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР и че не е допуснато нарушение на принципа на съразмерност по чл. 6 от АПК. В оспорената заповед липсват конкретни мотиви за задържане. Ето защо и задържаното лице не може да разбере причините за задържането, с което е лишено от възможността ефективно да упражни правото си на защита, съответно невъзможен е и контролът за законосъобразност, който дължи съда, а и като цяло не се установява процесната ПАМ да е приложена по разумен начин, добросъвестно и справедливо, при което правата и законните интереси на касатора в процесния случай са засегнати в степен, несъразмерна и несъответна на заложените цели в чл. 72 от ЗМВР. Предвид изложеното, необоснован и несъответен с приетите по делото писмени доказателства е извода на административния съд за материална законосъобразност на обжалваната заповед и за съответствието на същата с целта на закона. На основание на гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд необосновано и незаконосъобразно е отхвърлил жалбата на Василев срещу оспорената заповед за задържане, поради което обжалвания съдебен акт следва да се отмени като постановен при наличие на сочените от касатора основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. Що се касае до останалите изложени в касационната жалба аргументи, настоящият състав на съда не споделя мнението за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила в дейността на съда, вкл. не се установяват основания за възприема на тезата за "предубеденост" и лишаване на оспорващия от правото му на справедлив съдебен процес. Напротив съдът е действал в границите на предоставените му правомощия, уважил е всички доказателствени искания на страните, преценени като относими към разрешаването на конкретния правен спор, с който е бил сезиран и предметът на доказване по същия, като не се установяват пороци в тази му дейност. Съобразно изложеното, решението се явява валидно и допустимо, но неправилно и следва да бъде отменено, вкл. и в частта му за разноските, а вместо него следва да бъде постановено друго, с което да бъде отменена оспорената Заповед за задържане на лице рег. № 712/17.12.2017 г., издадена от инспектор М. Михалев – полицай категория "Г", Сектор "Криминална полиция" на Длъжност ОР при Първо Районно Управление при ОД на МВР - Добрич. С оглед изхода на спора в полза на касатора следва да бъдат присъдени разноски за двете инстанции в общ размер на 1 580 лева, съгласно приложен списък по чл. 80 от ГПК за касационната инстанция и доказателства за понесени такива и при разглеждането на делото от състав на Административен съд - Добрич. Що се касае до стореното възражение за прекомерност на адвокатския хонорар от процесуалния представител на ответника в хода на процеса пред първоинстационния съд, то съдът го намира за неоснователно с оглед конкретната фактическа и правна сложност на делото и осъществения обем процесуални действия от пълномощника на страната. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. последно във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,