Решение № 863 от 11.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1944/2008 г.

Решение № 863 от 11.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1944/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по § 2 от ПЗР на ГПК /07 г. във вр. с чл. 218а ал. 1 б. "а"от ГПК (отм.) Образувано е по касационна жалба на Г. Н. У. против решение № 417 от 7.01.08 г. по гр. дело № 579/07 г. на Смолянския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 80 от 27.07.07 г. по гр. дело № 204/06 г. на Чепеларския районен съд. С него е отхвърлен предявения от същата страна иск с правно основание чл. 21 от СК за признаване за установено спрямо К. Б. Б. и П. Б. А. като наследници на майка си Г, че е изключителен собственик на дворно място, представляващо УПИ ХV-700 в кв. 69 по плана на с. Х., общ. Чепеларе, обл. Смолян от 1985 г. с площ от 400 кв. м., ведно с построените в него вилна сграда и стопанска сграда. Изложени са касационни основания за нарушение на материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила. Моли решението да бъде отменено и искът - уважен. Ответниците по касационната жалба не заявяват становище. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.), срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й по реда на чл. 218ж, ал. 1 от ГПК (отм.), с оглед заявените касационни основания, съдът установи следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 8.04.1974 г. е сключен граждански брак между Г, прекратен с развод с влязло в сила на 17.06.03 г. съдебно решение. На 8.11.03 г. Гергана У. е починала и нейни законни наследници са децата й П. А. и К. Б., родени от друг брак. По време на брака Г. и Г. У. са придобили възмездно право на строеж върху недвижимия имот, предмет на спора, въз основа на заповед № 215/12.07.88 г. на председателя на ИК на ОНС-гр. Чепеларе и договор от 4.08.1988 г. През 1989 г. са издадени строителните книжа за изграждане на вилна сграда в процесния имот, завършена е в груб строеж през 1990-91 г. С договор от 20.10.1998 г. Г. и Г. У. са придобили правото на собственост чрез покупко-продажба на процесния недвижим имот, ведно с учреденото право на строеж на изградената вилна сграда. Цената по двата договора е платена от купувачите с вносни бележки от 4.08.1988 г. и от 13.08.1998 г. Събрани са гласни доказателства, че синът на ищеца -П. У., роден от предходен брак, е дал на баща си свои пари за закупуването на строителни материали за изграждане на вилата, като тази връзка е представена фактура от 23.08.89 г. за извършена покупка на строителни материали на стойност 5 392.99 лв. При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че не е доказано преобразуване на лично имущество на ищеца в придобиване на процесния имот от съпрузите по време на брака им. Касационната жалба е неоснователна. Въззивният съд е приложил правилно материалния закон - чл. 21, ал. 1 от СК. Формираният във въззивното решение извод за неоснователност на предявения иск е в съответствие със закона и доказателствата по делото. Правилно е разпределена доказателствената тежест между страните. Основателността на този иск се обусловя от установяване на факта, че придобитото по време на брака имущество е изцяло с лични средства на страната, която претендира, че е индивидуален собственик поради трансформация на нейни лични средства. В конкретния случай ищецът не е доказал, че процесният имот е придобит със негови лични средства извън съпружеското имущество, поради което правилно искът е бил отхвърлен от въззивния съд. Законосъобразно съдът е приел, че вложените в изграждането на вилната сграда средства от сина на ищеца П. У. поражда само облигационни вземания и няма отношение към придобивния момент на собствеността върху имота. Правилно е преценено, че невключването на съпругата в строителните работи на вилата, каквито устни доказателства са събрани по делото, не оборва презумпцията за общност на средствата за придобиването. Неоснователен е и доводът, че съдът не е обсъдил свидетелските показания, които са в полза на ищеца. Настоящата инстанция намира, че въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение като е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства по делото. В тази своя дейност той е свободен да преценява убедителността на свидетелските показания и да реши на кои свидетели да се довери. Върховният касационен съд може да контролира само начина на формирането, но не е съдържанието на вътрешното съдийско убеждение, като направи своя преценка на събраните доказателства. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2 от ГПК (отм.) въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.