Решение № 350 от 20.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1730/2014 г.

Решение № 350 от 20.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1730/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Е. И. П., чрез адв. П. И. и от Ц. "С.", представлявана от директора Е. П., чрез адв. П. И., срещу въззивно решение № 834/10.12.2013 г. на Русенския окръжен съд, постановено по гр. д. № 1020/2013 г., в частта, с която са уважени исковете на И. Д. К. и в частта на присъдените съдебноделоводни разноски. Излагат се доводи за недопустимост на решението, както и за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна по двете касационни жалби - И. Д. К., чрез адв. Т. В., е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че жалбите са неоснователни. Касационното обжалване е допуснато по въпросите за квалификацията на иска за обезщетение за вреди от дискриминация, която е установена по реда на Глава IV, раздел I от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр), с решение на Комисията за защита от дискриминация (КЗД), кога има имуществено увреждане от уволнение, признато за дискриминационно, какъв е обемът на отговорността на работодателя и на конкретния служител, извършил акта на дискриминация, както и по процесуалноправният въпрос - ако в исковата молба се претендира пасивна солидарност, а съдът приеме, че такава, предвид материалното правоотношение, не е налице, допустимо ли е да се произнесе разделно, като осъди за част или за цялата търсена сума материално отговорният ответник. По първия въпрос, за квалификацията на иска за обезщетение за вреди от дискриминация, която е установена по реда на Глава IV, раздел I от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр), с решение на Комисията за защита от дискриминация (КЗД), въззивната инстанция е квалифицирала претенциите за обезщетение на имуществени вреди от уволнението, съответно по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. Приела, че отговорността на работодателя е до размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, а това на длъжностното лице - за всички причинени вреди. Разрешението на въззивния съд по поставения въпрос противоречи на приетото в приложеното от касатора решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК - № 73/12.06.2013 г. по гр. д. № 311/2012 г. на IV ГО ВКС, в което е изяснено, че в случаите, когато действието по уволнението е признато за дискриминационно, тогава за причинени вреди - било имуществени или неимуществени, се прилага специалният Закон за защита от дискриминация (ЗЗДиср), а не ЗЗД или КТ. Съставът по настоящото дело споделя напълно възприетото тълкуване, като съображенията са следните: Когато уволнението е признато за незаконно от самия работодател или по съдебен ред по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя за причинените му от това вреди, ограничени до имуществените по чл. 225 КТ. По аналогичен начин е разрешен въпросът и в нормативни актове, уреждащи обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение - чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, чл. 172 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 254 от Закона за МВР, а още и в чл. 226 от Закона за съдебната власт. Посочените материалноправни разпоредби се явяват специални спрямо чл. 49 ЗЗД. Ако уволненият служител е претърпял действително повече вреди, той може да ги търси, след като по съдебен път е установил незаконност на уволнението и не работодателят, а само от длъжностното лице, издало заповедта за уволнение, ако с това действие му е причинено непозволено увреждане. Както е изяснено в Постановление № 4/1975 на Пленума на Върховния съд на Република България, тази последица настъпва, когато издателят на заповедта, призната за незаконна, е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи. В тази хипотеза, искът е с правно осн. чл. 45 ЗЗД и се предявява срещу издателя на незаконната заповед за уволнение. Когато действието по уволнението е признато и за дискриминационно, тогава се прилага специалният Закон за защита от дискриминация и исковете се разглеждат по чл. 71, ал. 1, т. 3 или 74, ал. 1, съответно ал. 2 ЗЗДискр, като могат да се предявят, както срещу прекия извършител на дискриминационното действие, така и срещу юридическото лице - възложител. Няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение - важи общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че подлежат на обезщетение всички вреди, пряка последица от увреждащото действие. Когато дискриминацията е установена с решение на КЗД, искът за обезщетение е с правно осн. чл. 74, ал. 1, съответно ал. 2 ЗЗДискр. Както е изяснено в Тълкувателно постановление № 2/2014 г. от 19.05.2015 г. на ОС на Гражданска колегия на ВКС и I и II колегия на ВАС, компетентен да разгледа иска е гражданският съд или административният - по реда на ЗОДОВ, в зависимост от това дали се търси обезщетение за вреди, произтичащи от отношения между равнопоставени субекти (чл. 74, ал. 1) или от незаконосъобразно упражнена административна дейност (чл. 74, ал. 2). На въпроса, кога има имуществено увреждане от уволнение, признато за дискриминационно, съставът на Върховния касационен съд дава следния отговор: Имуществените вреди от незаконно уволнение, което е признато за дискриминационно могат да се изразяват, както в пропуснати доходи от труд, така и в разликата между пропуснатите и действително получените суми. При положение, че има и присъдено обезщетение по чл. 225 КТ с решение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, присъденият размер следва да се съобрази при определяне на вредата по чл. 71, ал. 1, т. 3, съответно по чл. 74 ЗЗДискр. Както стана ясно и от отговора по-горе, обезщетението причинени вреди от неравенство в третирането, съставляващо дискриминация, не е ограничено до вида и до размера на това по чл. 225 КТ и аналогичните текстове в ЗДСл, ЗОВСРБ, ЗМВР, ЗСВ. Условие за присъждане на обезщетение, когато неравенството на третирането е проявено чрез прекратяване на трудово правоотношение, е установяване незаконност на уволнението. Съдът по чл. 74 ЗЗДискр обаче не може да се произнася инцидентно по този въпрос. Незаконността на уволнението и неговата отмяна, се извършва по специално установен от законодателя ред - от самия работодател или по исков път по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Уволненият работник или служител и в случаите, когато уволнението съставлява проява на пряка или непряка дискриминация, има правната възможност да предяви иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, включително и на основание твърдение за дискриминационно третиране (арг. чл. 8 КТ), като в същото производство или друго, самостоятелно, да предяви исковете по чл. 74 ЗЗДисктр. Следователно, ако уволнението не е отменено, то увреждането - неполучаване на трудови доходи по прекратеното трудово правоотношение, не е в пряка причинноследствена връзка със самия факт на признатото дискриминационно третиране. Уволненият не може да претендира обезщетение нито по чл. 225 КТ, нито по-голям размер за пропуснат трудов доход поради незаконно прекратено трудово правоотношение. Може да търси обезщетение за други имуществени и неимуществени увреждания, щом са резултат на неравното третиране. На въпроса какъв е обемът на отговорността на работодателя и на конкретния служител, извършил акта на дискриминация, съставът на Върховния касационен съд отговаря: Проявата на дискриминация е деликтно деяние, но при действащи специални разпоредби в ЗЗДискр, общите по ЗЗД се прилагат субсидиарно. Отговорността на работодателя за дискриминация при упражняване правото на труд не е идентична с тази по чл. 49 ЗЗД, както е изяснено с отговорите по-горе. Съгласно чл. 18 и 19 ЗЗДискр работодателят е длъжен да предприеме ефективни мерки за предотвратяване на всички форми на дискриминация на работното място и при неизпълнение, носи отговорност по този закон за актове на дискриминация, извършени на работното място от негов работник или служител. Подобно на хипотезата по чл. 49 ЗЗД е уредена отговорност за вреди от чужди действия, но отговорността на работодателя по чл. 19 ЗЗДискр е лична, като по характера си е близка с тази по чл. 47 и чл. 48 ЗЗД. Работодателят, при нарушение на общото правило по чл. 18 ЗЗДискр, няма право на регресен иск против преките извършители, защото не отговаря вместо тях. Увреденият може по избор да предяви иска за обезщетение само срещу работодателя или лицата, които са проявили дискриминация, както и едновременно против всички тях, вкл. работодателя - чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр. Отговорността на ответниците, с оглед естеството на задължението им, е солидарна. По процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване - ако в исковата молба се претендира пасивна солидарност, а съдът приеме, че такава, предвид материалното правоотношение, не е налице, допустимо ли е да се произнесе разделно, като осъди за част, или за цялата търсена сума, материално отговорният ответник, отговорът е: При положение, че отговорността на ответниците, посочени като солидарно отговорни по претенцията на ищеца, не е солидарна, съдът е длъжен да се произнесе поотделно за дължимото от всеки от тях - дали е отговорен и в какъв размер, в рамките на общо заявената сума. Вярно е, че ако в исковата молба се претендира солидарност /активна или пасивна/, а такава, предвид материалното правоотношение, не е налице, за съда съществува задължение по чл. 129, ал. 1 ГПК да изясни размера на търсената сума по всяко едно отделно правоотношение и съответно да се произнесе разделно, в рамките на уточнените субективно съединени искове. Това е така, защото когато е сезиран за нещо повече от действително дължимото съдът не само има право, но и е длъжен да се произнесе за "по-малкото". При солидарността е така - всеки от солидарните кредитори има право, съответно всеки от солидарните кредитори отговаря в размера на цялото вземане. Ако ищецът /ищците/ подържат искането за солидарно осъждане, тогава при липса на солидарност, съдът дължи произнасяне с акта по същество, с което, като установи същността на спорното правоотношение, отхвърля претенцията за солидарно получаване /плащане/ на исковата сума и съответно се произнася с отделни диспозитиви по отделните субективно съединени претенции. Дали всички ответници са материалноотговорни или не по предявените искове, дали между тях е налице солидарност, е въпрос на основателност, не и на допустимост на исковия процес; в каква част всеки от ответниците, ако отговорността им е солидарна, е съпричинил крайния резултат касае вътрешните им отношения. По касационните оплаквания: В двете жалби се излагат доводи за недопустимост на решението, както и за неправилност, поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна И. Д. К., чрез адв. Т. В., е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че касационната жалба е основателна. Въззивният съд, като е изменил частично решението на първостепенния Русенски районен съд, осъдил солидарно Е. И. П. и Ц. "С. ", представлявана от директора Е. П. да заплатят обезщетение от 1000 лв. за причинени й неимуществени вреди в резултат на пряка дискриминация по признак "възраст" при уволнението й със заповед № 1835/259 от 16.07.2010 г., както и сумата от 2637,54 лв. обезщетение за имуществени вреди от същото дискриминационно действие, представляващи разликата между дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ и получената пенсия за осигурителен стаж и възраст за същия период. Съдът осъдил Е. И. П. да заплати на ищцата още 6623,62 лв. обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разликата между нетния размер на трудовите възнаграждения и изплатената на ищцата пенсия за осигурителен стаж и възраст за периода 19.07.2010 г. - 20.12.2012 г., като отхвърлил иска за солидарно осъждане и на Ц. "С. ". Ответниците са осъдени да заплатят съдебноделоводните разноски по делото съразмерно уважената част от исковете, както и дължимите такси и разноските, поети от бюджета на съда. Доводите за недопустимост на въззивното решение са неоснователни - съдът се е произнесъл разделно по част от претенциите спрямо ответниците, което, както стана ясно от дадения по чл. 290 ГПК отговор, е неправилно, но не и недопустимо. Спорът е подведомствен на общите граждански съдилища. В исковата молба са твърди дискриминационно третиране от служител на ответника по иска (работодател), установено по гл. IV, раздел I от ЗЗДискр, и причиняване на имуществено увреждане в резултат на това. Дискриминационното деяние е установено с влязло в сила решение на КЗД. Следователно претенцията следва да бъде квалифицирана по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр. Въззивният съд неточно е приел, че исковете са по чл. 49, чл. 45 ЗЗД и чл. 225 КТ. Налице е неточно приложение на закона, не и недопустимо произнасяне по нещо различно от сезираното. Многократно Върховният касационен съд, включително и по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК, т. е., със задължително за по-долните инстанции тълкуване, е постановявал, че право и задължение на правораздавателният орган е сам да квалифицира заявените от страните права съобразно изложените факти, обстоятелства и искания. В случая не е налице хипотеза на произнасяне по непредявен иск, тъй като съдът не е обосновал решението си на факти, които не се твърдят в исковата молба, а изхождайки от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, е приложил неточно правните норми, което е неправилност, а не недопустимост на съдебния акт. Неправилното квалифициране на защитаваното субективно материално право от ищеца, само по себе си, не може да бъде и основание за отхвърляне на иска. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри други пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. В противоречие с даденото по-горе тълкуване от състава на Върховния касационен съд, въззивната инстанция е признала имуществено увреждане на И. К. от установеното от КЗД дискриминационно действие, съставляващо разликата между дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ и получената пенсия за осигурителен стаж и възраст, както и разликата между нетния размер на трудовите възнаграждения и изплатената пенсия за осигурителен стаж и възраст за периода 19.07.2010 г. - 20.12.2012 г., без отмяна на уволнението по реда на чл. 344, ал. 1 КТ. В тази част решението е неправилно и касационните жалби следва да бъдат уважени, като исковете бъдат изцяло отхвърлени по отношение както на работодателя, така и на длъжностното лице, на осн. чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр. По иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, решението е правилно. Липсват касационни оплаквания във връзка извода на въззивната инстанция, че установеното дискриминационни действие е увредило неимуществената сфера на дискриминираната И. К., нито по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението. Както стана ясно от отговорите по-горе, отговорни за увреждането са както длъжностното лице, така и юридическото лице - ЦДГ. Отговорността им е солидарна, като вътрешните отношения между длъжниците - съделиквенти, нямат значение за отговорността им към увредения, нито за размера на обезщетението. В тази част въззивното решение следва да бъде потвърдено. Сторените съдебноделоводни разноски за възнаграждения на вещи лица, поети от бюджета на Русенския районен съд, са във връзка с исковете за заплащане на обезщетения за имуществени вреди, които са изцяло отхвърлени, поради което остават за сметка на бюджета на съдебната власт. Ответниците дължат възстановяване на заплатените от ищцата съдебноделоводни разноски във всички инстанции съразмерно уважената част от исковете - 118,15 лв. в производството пред районен съд, по 35,15 лв. за производствата пред окръжен съд и Върховен касационен съд. Е. И. П. и Ц. "С.", представлявана от директора Е. П. не са претендирали суми по чл. 78, ал. 3 ГПК, нито такива са им присъждани в инстанциите по същество. Правят искане да им бъдат заплатени сторените в касационната инстанция съдебноделоводни разноски. Е. П. е заплатила държавна такса в размер общо на 140 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. в производството пред ВКС. На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК тя има право на съдебноделоводни разноски съразмерно отхвърлената част от исковете против нея - 413,94 лв. ЦДГ "С." е заплатила 103 лв. държавна такса. Представила е договор за правна защита и съдействие, съгласно който страните са уговорили възнаграждение в размер на 600 лв., платено по банков път, на без доказателства за последното. Както е изяснено в ТР 6/2012 г. на ОСГТК в този случай разходът не е доказан и не може да бъде взет предвид от съда. В последното по делото съдебно заседание е представила договор, удостоверяващ уговорка за адвокатско възнаграждение в размер на 250 лв., платимо по банков път, за което е представен и банков документ за извършения превод. На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК ЦДГ "Слънце" има право на 324,68 лв. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение