Решение № 361 от 14.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 771/2010 г.

Решение № 361 от 14.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 771/2010 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Добрила Василева Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 504 от 25.05.2011 г. е допуснато касационно обжалване на решението от 31.01.2010 г. по гр. д. № 4207/2006 г. на Софийски градски съд, с което по иск, предявен от Н. Г. И. и Ц. К. И. е признато за установено, че ответниците Н. Ю. и М. Ю. не са собственици на 5/6 ид. ч. от един недвижим имот- дворно място с къща в [населено място], кв. Г., а за останалата част от 1/6 ид. ч. искът е отхвърлен. Срещу въззивното решение са подадени жалби както от ищците, така и ответниците. Касационното обжалване е допуснато във връзка с противоречие с т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС относно практиката по приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) и задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, а конкретно в случая доводите за обема на представителната власт, учредена на пълномощника, посредством който е бил продаден имотът. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Ищците са поддържали, че са собственици на имота, както и че са дали пълномощно на лицето В. П. да се разпорежда с него, включително и в своя полза. Въз основа на това упълномощаване В. П. закупил имота от ищците, а след това го продал на настоящите ответници Н. и М. Ю.. Според заявеното в исковата молба първата продажба е нищожна на три основания- поради сключването й в нарушение на чл. 152 ЗЗД, поради това, че е сключена във вреда на представлявания- чл. 40 ЗЗД и поради това, че представителят е превишил представителната си власт за 5/6 ид. ч. от имота /пълномощното му било само за продажбата на 1/6 ид. ч. от имота/. По тези причини ищците оспорват правата на ответниците, като твърдят, че поради посочените пороци на придобивното основание на техния праводател и те самите не са станали собственици на имота, което е предмет на предявения отрицателен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) Според въззивния съд пълномощното, чрез което В. П. е придобил имота за себе си, се отнася само за 1/6 ид. ч. от целия имот /дворно място с къща/, поради което за останалите 5/6 ид. ч. от имота продажбата не е произвела вещноправно действие и не е направила купувача собственик на тази част от имота, както и ответниците като последни приобретатели. Това е дало основание за уважавана на отрицателния установителен иск за 5/6 ид. ч. от имота и за отхвърляне за разликата от 1/6 ид. ч. от имота. По твърдението за нищожност на основание чл. 152 ЗЗД е прието, че то не е налице, тъй като не е установено със сключения предварителен договор и пълномощното, дадено на В. П. да е имало предварителна уговорка за удовлетворяване на кредитора по начин, различен от предвидения в закона. Прието е освен това, че ищецът Н. Г. действително е получил кредит от В. П. и вместо да му върне пари, му е продал имота си / т. е. че е налице даване вместо изпълнение, което не забранено от закона/. Едно от възраженията, направени от ответниците е било за това, че упълномощаването на В. П. обхваща целия имот / или поне цялата сграда/, а не само 1/6 ид. ч. от него. Д. е от съществено значение, тъй като ако това твърдение се докаже, не би бил налице порок на първата продажба, свързан с липсата / или превишаване/ на представителната власт, което е основното съображение на въззивния съд за уважаване на отрицателния установителен иск, или порокът ще засяга дворното място, но не и сградата. Настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение намира, по реда на чл. 290 ГПК, че в тази част решението е постановено в противоречие с практиката по приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.), тъй като въведеният в посочения смисъл довод от ответниците не е бил обсъден от съда, въпреки че доказателствата по делото в това отношение не са еднозначни и е трябвало да се проверят. Видно е, че във връзка с отношенията между ищците и В. П. са съставяни множество документи, в които имотът е описван по различен начин, което е налагало да се изясни каква е била действителна воля на страните относно предмета на техните уговорки и дали пълномощното и продажбата обхващат само 1/6 ид. ч. от имота като цяло, или 1/6 ид. ч. от дворното място и цялата жилищна сграда / както е приел и районният съд, а въззивният съд не излага съображения защо приема друго/ и дали това не се свързва с факта, че дворното място до момента на сключване на договора за доброволна делба от 8.10.2001 г. е било съсобствено, или пък страните са имали предвид цялото дворно място със сградата, както фигурират в анекса от 10.10.2001 г. и при двете последващи продажби. Не са обсъдени и показанията на свидетелите, които сочат, че въз основа на даденото му пълномощно В. П. е купил къща, а не идеална част от нея. По изложените съображения решението на въззивния съд следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане за изясняване на въпроса за обема на представителната власт на пълномощника на ищците по сделката от 6.11.2001 г. и евентуално след това да се провери дали не е налице порокът, който се свързва с чл. 152 ЗЗД предвид доводите в касационната жалба на ищците, че за отношенията между страните не е приложима нормата на чл. 65 ЗЗД, а също и по основанието за нищожност по чл. 40 ЗЗД. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение