Решение № 9956 от 16.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15730/2009 г.

Решение № 9956 от 16.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15730/2009 г., V о., докладчик председателят Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Патентно ведомство на Република България против решение от 14.07.2009 г., постановено по адм. дело № 3492/2006 г. по описа на Софийски градски съд (СГС). Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 от АПК. Моли за отмяната му и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което жалбата срещу оспорения административен акт бъде отхвърлена. Ответниците "Gallaher Limited", Великобритания и "Виан" ООД, гр. София не са изразили становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура е дал заключение за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срок и е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна. С обжалваното решение СГС е отменил решение № 70/29.03.2006 г. на председателя на Патентно ведомство, с което е отхвърлено искането на "Gallaher Limited" за отмяна на регистрацията на марка "SENATOR Classic" с притежател "Виан" ООД. Фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционния съд и напълно се споделя от настоящата инстанция. Направен е извод, че в случая не е налице валидно изразено съгласие на притежателя на марката за използването й от трето лице, поради което не е осъществен фактическият състав на чл. 19, ал. 3 от ЗМГО, както е прието от административния орган. Касаторът твърди, че Законът за марките и географските означения (ЗМГО) е предвидил две възможности по отношение на правото и задължението на маркопритежателя да използва марката. Първата е прехвърляне на правото на използване на марка от притежателя й на друго лице, регламентирана в чл. 22 и сл. от ЗМГО, при което правото на използване на марката преминава от маркопритежателя върху лицензополучателя, като последния за в бъдеще е длъжен да упражнява това право и да изпълнява задължението за използване на марката. Втората правна възможност е регламентирана в чл. 19, ал. 3 от ЗМГО, при което марката може да се използва фактически от трето лице, със съгласието на притежателя й, но без правото на използване да преминава върху третото лице. Тези доводи са неоснователни. Прехвърляне на правото на използване на марка не е регламентирано в разпоредбите на чл. 22 от ЗМГО, а в тези на чл. 21 от с. з. Правилото на чл. 19, ал. 3 от ЗМГО сочи, че използването на марката със съгласието на притежателя й се счита за използване от самия него. Съгласно чл. 22, ал. 1 от ЗМГО притежателят на право върху марка може да разреши използването й с лицензионен договор в писмена форма. Предмет на този договор е разрешаване на ползването на марката от друго лице, отстъпване на ползването й, но не и прехвърляне на правото върху марка, както се твърди от касатора. За да е налице използване на марката по смисъла на чл. 19, ал. 3 от ЗМГО е необходимо марката да е използвана от трето лице със съгласието на притежателя й. Съгласието на притежателя на марката е част от фактическия състав на чл. 19, ал. 3 от ЗМГО и се обективира в лицензионния договор. В чл. 22 от ЗМГО са уредени условията, формата и реда за изразяване на съгласието, както и последиците от това. В случая изискванията на закона не са налице. Съгласието даденото от притежателя на марката в писмо от 22.05.2009 г. не може да замени липсата на лицензионен договор, сключен по предвидения във закона ред. За валидно съгласие за използването на марка или на друг обект на интелектуална собственост е необходим писмен договор между притежателя и лицето, на което се отстъпват правата. В случая такъв договор не е сключван нито между притежателя на марката и "EUROPEAN TOBACOO ING", нито с "Булгартабак холдинг" АД, респективно "Благоевград БТ" АД. Представеното писмено съгласие съдържа волеизявление само на титуляра на марката. Ето защо като е приел, че процесната марка не е използвана реално от притежателя й или от трето лице с негово съгласие, поради което не е осъществен фактическият състав на чл. 25, ал. 1, т. 1 от ЗМГО, СГС е постановил решение, съответно на материалния закон. Доводите на касатора за необоснованост на решението са неоснователни. Съдът е достигнал до извода за незаконосъобразност на оспорения административен акт след преценка на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Изводите, че в случая не е осъществен фактическия състав на чл. 25, ал. 1, т. 1 от ЗМГО се подкрепят от всички събрани по делото доказателства. Предвид изложеното обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният административен съд, пето отделение,