Решение № 10283 от 31.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6150/2018 г.

Решение № 10283 от 31.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6150/2018 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Мартин Аврамов Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

Министърът на младежта и спорта обжалва Решение № 4151/30.03.2018 г. на Върховния административен съд, тричленен състав на V отделение, по адм. дело № 494/2015 г., с което е отменена негова Заповед № ЧР-14-934/12.12.2014 г. за прекратяване на служебното правоотношение с М. Й. Д.-Кръстева на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл. - поради съкращаване на длъжността.

О. М. Й. Д.-К. не изразява становище по жалбата.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на оспореното решение.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

1. Предметът на касационната проверка е ограничен до решаващите изводи на тричленния състав относно приложимостта на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ - на работник или служител, боледуващ от болест, определена в Наредба № 5 от 1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ, и спрямо държавните служители преди прекратяване на правоотношението им в хипотезата на съкращаване на длъжността (срв. чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл. и чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ). В контекста на Решение от 9.03.2017 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-406/15, постановено във връзка с преюдициално запитване от ВАС по аналогичен казус, положителният отговор на спорния въпрос е даден от първата инстанция при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон.

1. В решението на СЕС, което е задължително за българските съдилища и административните органи - чл. 633 ГПК вр. чл. 144 АПК, е определен критерият за обхвата и съдържанието на дължимата от националния съд проверка.

Указанията на СЕС обосновават извода, че чл. 7, § 2 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, в светлината на Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания и във връзка с основния принцип на равно третиране, закрепен в членове 20 и 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, допуска по принцип предоставянето на специфична закрила при уволнение на лица с определени увреждания, работещи по трудово правоотношение, без съответната на държавните служители със същите увреждания, освен ако се установи нарушение на принципа на равно третиране. Ако обаче е налице подобно нарушение, задължението за спазване на правото на Европейския съюз изисква приложното поле на националните правила за закрила да се разшири и спрямо държавните служители.

1. Осъществена е предпоставката според тълкуването на СЕС, изключваща възможността прилагането на различно третиране за работещите по двата вида правоотношение да се приеме за допустимо.

а. Целта на защитата по чл. 333, ал. 1 КТ е предпазването на работника или служителя от неблагоприятните последици на уволнението, в относимата хипотеза - поради уязвимост, свързана с увреждане на здравето. Привилегированият режим не е възпроизведен в ЗДСл - срв. чл. 107б от закона, който и не съдържа препратка към КТ в тази област на регулиране.

б. А. Д.-К. работеше по трудово, а не по служебно, правоотношение и доколкото страда от болест, включена в Наредба № 5 от 1987 г., тя би се ползвала от закрилата при уволнение. Затова тя е поставена в по-неблагоприятно положение в сравнение с лицата, имащи същото увреждане.

в. Диференциацията в правната уредба е израз на подход, който противоречи на принципа за равно третиране по отношение на заетостта и упражняването на занятие по чл. 1 от Директива 2000/78/ЕО. При действието на забраната за дискриминация и задължението на работодателя да прилага еднакви критерии за упражняване на правото си на едностранно прекратяване на трудовия договор или на служебното правоотношение (чл. 4 и чл. 21 ЗЗДискр.), неблагоприятното третиране при сравними сходни обстоятелства не може да се основава на характера на правоотношението. Прилагането на подобен ограничителен критерий, имплицитно съдържащ се в нормите на действащото право, не е обективно оправдано за постигането на допустима от закона цел, нито е обществено необходимо.

г. Изначалното изключване на заемащите длъжност по служебно правоотношение от кръга на лицата с привилегията на закрилата компрометира основния принцип за стабилитет при изпълнението на държавната служба като елемент от статута на държавния служител - чл. 18 ЗДСл. Разумът, стоящ зад принципа за равно третиране, предполага защита при уволнение на държавния служител поне съпоставима с тази на работещите по трудово правоотношение, още повече - при обективните признаци на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1 КТ.

1. Противно на главния касационен довод, без значение е факта, че съкратената длъжност не може да бъде изпълнявана по трудово правоотношение при друг работодател. Сравняваната група субекти при преценката за неравно третиране са работещите по трудов договор, страдащи от определените в Наредбата болести, независимо от конкретната трудова функция.

1. Изясненият въпрос за дължимостта от разширяването на приложното поле на закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ и по отношение на държавните служители предопределя и резултата от проверката за законосъобразността на отменената заповед. Предварително разрешение на Инспекцията по труда не е било поискано, а то е условие за правомерното прекратяване на служебното правоотношение. Съответно правомощието по чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл. на органа по назначаването е упражнено в противоречие с процесуалния и материалния закон - чл. 146, т. 3 и 4 АПК, а съдебната отмяна на заповедта е постановена при липсата на твърдяното касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 АПК.

Изложеното мотивира оставянето в сила на обжалваното решение - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК.

Воден от горното, Върховният административен съд, петчленен състав на II колегия