Решение № 10444 от 17.11.2022 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 и чл. 144 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по касационна жалба на "С.Д.Р., ООД, гр. София, чрез процесуален представител, против Решение 7081 от 29.11.2021 г., постановено по адм. д. 5928/2021 г. по описа на Административен съд София град.

Касаторът поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен като постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Намира, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че запазването на установения ред за определяне на таксата е невъзможно, като не е съобразил приложимите норми на ЗМДТ. Сочи, че чл. 68, ал.1 ЗМДТ не допуска изменения на начина на определяне и на размера на таксата за битови отпадъци в течение на годината. Твърди, че така установеното задължение е определено на грешно основание, без да е съобразено противоречието на чл. 67, ал.2 ЗМДТ с нормата на чл. 15 от Директива 2006/112/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006г. относно отпадъците. В тази връзка се позовава на тълкувателно приложима практика на СЕС, като по същество претендира отмяна на обжалваното решение и отмяна на оспорения АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК в тази му част или алтернативно да се определи размера, дължим от предходния собственик преди придобиването на имота от него в размерите на деклариран 1 съд за събиране на битови отпадъци.

Ответникът по касационната жалба Директорът на Дирекция Общински приходи при Столична община, чрез процесуален представител, оспорва основателността й и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.

Настоящият състав на Върховния административен съд, Първо отделение, за да се произнесе, съобрази че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК , против подлежащ на оспорване и неблагоприятен в обсъжданата му част за тази страна съдебен акт.

За да се произнесе по нейната основателност, касационната инстанция съобрази следното:

Предмет на съдебен контрол пред Административен съд - София град е законосъобразността на АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК 559802-1 от 20.11.2019г. на орган по приходите при Столична община, потвърден с Решение РД СФД19-РД28-349 от 23.01.2019 г. на Директора на Дирекция "Общински приходи" при Столична община.

Със същия АУЗ на дружеството са установени задължения за довнасяне за ТБО, както следва:

1. за имот с партиден номер 7202F159296 1434(земя и сграда) - за д.п. 01.05. -31.12.2019г. в размер на 79 433,76 лв. главница и 1928,48 лв. лихви за забава;

1. за имот с партиден номер 7202F159297 1434(сграда) - за същия период ТБО в размер на 23,71 лева - главница, и 0,57 лв. лихви за забава.

От фактическа страна е установено, че С.Д.Р. ООД е собственик на горепосочените нежилищни имоти, находящи се в гр. София, р-н Витоша, ул. Рачо Петров Казанджията 4, поради което и на основание чл. 64, ал. 1 ЗМДТ е данъчно задължено лице за заплащане на ТБО.

Имотите са придобити от дружеството на основание договор за покупко - продажба, обективиран в НА 40 от 04.04.2019г. и попадат в рамките на строителните граници на гр. София, зона 3- та, УПИ, устройствена зона - друга.

На 20.09.2019г. от дружеството е подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ, а на 27.09.2019г. е депозирана декларация по чл. 25, ал.3 от Наредбата на Столичния общински съвет за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, предоставяни от Столична община /Наредбата/ до Кмета на Столична Община. С писмо от 08.10.2019г. от Зам. кмета, дружеството е уведомено, че декларацията по чл. 14 ЗМДТ е подадена след срока, предвиден в посочената норма, поради което и декларацията по чл.25, ал.3 от Наредбата не отговаря на изискванията на цитираната разпоредба.

Предвид горното от органа по приходите е прието, че на основание чл. 26, ал.1 от Наредбата следва да се определи такса битови отпадъци на нежилищните имоти на предприятията за 2019г. пропорционално в промили на база отчетната стойност на имотите. Така, прилагайки ставка от 10 промила, е установено задължение за ТБО за периода 01.05.2019г. 31.12.2019г. в размер на 127 094,01 за горепосочения първи имот и 37,93 лв. за втория, от които дължими към 20.11.2019г. главници в размер на 79 433,76 лв. и 23,71 лв. и съответните лихви за забава.

При тази фактическа установеност първоинстанционният съд е приел, че оспореният АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК е издаден от компетентен орган и при спазване на административно производствените правила.

За да обоснове извода си за неоснователност на оспорването решаващият състав е подчертал, че декларацията по чл.25, ал.3 от Наредбата не е била подадена в срок от дружеството, поради което правилно от приходния орган е приложена нормата на чл.26, ал.1 от същия подзаконов нормативен акт. Посочил е още, че от ответника са представени доказателства за извършване на услугата сметосъбиране и сметоизвозване на битови отпадъци и поддържане на чистота на територията на район Витоша, с оглед на което е приел, че оспореният АУЗ по чл. 107, ал.3 ДОПК и в тази му част е законосъобразен.

Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.

Несподелими са доводите на касатора, че определянето на ТБО за процесните два имота е в колизия с принципа "замърсителят плаща", заложен в Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 19 Ноември 2008 г. относно отпадъците и за отмяна на определени директиви /Директива 2008/98/ЕО/. С нея се въвеждат следните легални определения : "отпадък" е "всяко вещество или предмет, от който притежателят се освобождава или възнамерява да се освободи, или е длъжен да се освободи" /чл. 3 § 1 т. 1/. Към отпадъците се причисляват и "биологичните отпадъци", определени като "биоразградими отпадъци от парковете и градините, хранителни и кухненски отпадъци от домакинствата, ресторантите, заведенията за обществено хранене и търговските обекти, както и подобни отпадъци от хранително-преработвателните предприятия" /чл. 3 § 1 т. 4/. Притежателят на отпадъци" е определен като "причинителят на отпадъци или физическото или юридическото лице, което има фактическа власт върху отпадъците".

"Битовите отпадъци" се определят от общностния акт като отпадъци от домакинства и отпадъци от други източници, като например търговия на дребно, администрация, образование, здравни услуги, настаняване, заведения за хранене и други услуги и дейности, които са подобни по естество и състав на отпадъците от домакинствата /така и възприетата от националния законодател дефиниция в § 1 т. 7 от ДР на ЗМДТ/. Разбирането е, че "битовите отпадъци включват, наред с другото, отпадъци от поддържането на паркове и градини, като листа, окосена трева и подрязани клони, и отпадъци от почистването на пазари и улици, като съдържанието на кошчетата за боклук и боклук, събран след метене, с изключение на материали, като пясък, камъни, кал или прах", както е посочено в съображение 10 от Директива (ЕС) 2018/851 на Европейския парламент и на съвета от 30 Май 2018 г. за изменение на Директива 2008/98/ЕО относно отпадъците.

Горните общностни постановки налагат извод, че националните норми на чл. 64, ал.1 във вр. с чл. 11 ЗМДТ не са в колизия с понятието "притежател на отпадъци" и принципът "замърсителят плаща", а отделно от това дейностите по "поддържане чистотата на уличните платна, площадите, алеите и парковете и другите територии от населените места и селищните образувания в общината, предназначени за обществено ползване", безспорно съставляват дейности по "управление на отпадъците, по смисъла на легалното определение дадено в чл. 3 § 1 т. 9 т Директива 2008/98/ЕО.

Така в Решение на СЕС от 30 Март 2016 г. по дело С-335/16, т. 24 изрично е прието, че "Съгласно член 14 от Директива 2008/98 и в съответствие с принципа "замърсителят плаща" разходите за управлението на отпадъци се понасят от първоначалния причинител на отпадъците или от настоящите или предишните притежатели на отпадъците. Притежателите на отпадъци са обвързани с това финансово задължение поради участието им в създаването на посочените отпадъци (вж. по аналогия решения от 24 юни 2008 г., Commune de Mesquer, C-188/07, EU:C:2008:359, т. 77 и от 16 юли 2009 г., Futura Immobiliare и др., C-254/08, EU:C:2009:479, т. 45)".

С Решението от 16 юли 2009 г. по дело С-254/08 СЕС изрично сочи, че действащото общностно право допуска национална правна уредба, която предвижда такса за целите на финансирането на услуга по управление и обезвреждане на битовите отпадъци, която се изчислява въз основа на предполагаемия обем на отпадъците, създавани от ползвателите на услугата, а не въз основа на количеството на отпадъците, които те действително са произвели и предоставили за събиране, като националната юрисдикция следва да провери въз основа на представените й конкретни данни от фактическа и правна страна дали оспорената пред нея такса за обезвреждането на вътрешните твърди битови отпадъци не води до положение, при което на определена категория притежатели се разпределят явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да произведат". Според т. 46, "Що се отнася до финансирането на разходите за управление и обезвреждане на битовите отпадъци, доколкото това е услуга, колективно предоставяна на група "притежатели", по силата на член 15, буква а) от Директива 2006/12 държавите-членки са длъжни да гарантират, че по принцип всички ползватели на тази услуга в качеството им на "притежатели" по смисъла на член 1 от същата директива понасят колективно общия размер на разходите за обезвреждането на посочените отпадъци." Прието е, че при положение, че "определянето на точния обем битови отпадъци, които се предават за събиране от всеки "притежател", често е трудно, а и скъпо", е допустимо "използването на критерии, които се основават на производствения капацитет на "притежателя", изчислен в зависимост от площта на ползваните от него недвижими имоти, както и от предназначението им, от една страна, и/или на естеството на произведените отпадъци, от друга, може да позволи да се изчислят разходите за обезвреждането на тези отпадъци и да се разпределят между отделните "притежатели", доколкото тези два параметъра могат да се отразят пряко на размера на посочените разходи" /т. 49 и т. 50/. Уточнено е още във връзка с възражение в главното производство за евентуална неравнопоставеност между физическите лица и "предприятията", че "принципът "замърсителят плаща" не е пречка държавите-членки - в зависимост от категориите ползватели, определени съгласно съответния им капацитет за произвеждане на битови отпадъци, да променят участието на всяка една от тези категории в общите разходи, необходими за финансирането на системата за управление и обезвреждане на битовите отпадъци."

В този смисъл е и т. 47 от решението на СЕС от 18 декември 2014 г. подела С-551/13, SETAR, според което при липсата на правна уредба на Съюза, налагаща на държавите членки конкретен метод относно финансирането на разходите по системата за управление на отпадъци, по избор на съответната държава членка това финансиране може да бъде осигурено както чрез такси, така и чрез налози или по какъвто и да е друг начин, и национална правна уредба, предвиждаща за целите на финансирането на управлението на такава система, например такса, изчислена въз основа на оценката на обема на генерираните отпадъци, а не върху действително произведеното и предадено за събиране количество, не може да се счита за противоречаща на Директива 2008/98/ЕО.

Изрично е прието и в Решение на СЕС от 30 Март 2016 г. по дело С-335/16, че "Член 14 и член 15, параграф 1 от Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 година относно отпадъците и за отмяна на определени директиви трябва да се тълкуват в смисъл, че при действащото право на Съюза тези разпоредби допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, в която с оглед на финансирането на услуга по управление и обезвреждане на битови отпадъци се предвижда заплащане на цена, изчислена въз основа на предполагаемия натрупан обем на отпадъците от ползвателите на услугата, а не въз основа на действително генерираното и оставено за събиране от тях количество на отпадъците, и заплащане от ползвателите в качеството им на притежатели на отпадъците на допълнителна такса, предназначена за финансиране на необходими капиталови инвестиции за третирането на отпадъците, включително рециклирането им. Запитващата юрисдикция същевременно трябва да провери въз основа на изложените пред нея фактически и правни обстоятелства дали това не води до начисляване на някои "притежатели" на явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да генерират. 3а тази цел националната юрисдикция по-специално може да вземе предвид критерии, свързани с вида на заеманите от ползвателите недвижими имоти, площта и предназначението на тези имоти, възможността на "притежателите" да генерират отпадъци, обема на предоставените на ползвателите контейнери и честотата на събиране, доколкото тези показатели могат да се отразят пряко на размера на разходите за управление на отпадъците."

Гореизложеното дава основание да се приеме, че СЕС не изключва възможността размерът на таксата да се определя по критерий, различен от действително генерираните от конкретен обект количества отпадъци, както е в случая, който критерий е съобразен именно с вида, площта, предназначението и др. характеристики на притежаваните от касатора недвижими имоти. Поради това не може да бъде споделено становището му, че размерът на ТБО не отчита действителното генерираното количество отпадъци.

Неоснователна е и тезата за приложимост на чл. 14, ал. 3 ЗМДТ, съгласно който не се подават данъчни декларации за облагане с годишен данък за имотите и ограничените вещни права, придобити по възмезден или безвъзмезден начин. Същата не е съобразена с обстоятелството, че процесните имоти не са новопостроени, а приобретателят на имота - обект на облагане е дружество и като такова попада в приложното поле на чл. 14, ал. 4 ЗМДТ. Той предвижда, че за новопостроен или придобит по друг начин имот или ограничено вещно право на ползване в срока по ал. 1, предприятията подават информация за отчетната стойност и други обстоятелства, имащи значение за определянето на данъка. Нормата несъмнено въвежда изискване за подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ, когато придобиващият е предприятие. Независимо, че законът не съдържа легална дефиниция на понятието "предприятие" за нуждите на облагане с местни данъци и такси, то с оглед чл. 15 от Търговския закон предприятието е съвкупност от права, задължения и фактически отношения на търговските дружества, каквото е и "С.Д.Р" ООД.

Обосновано първоинстанционният съд е приел, че срокът по чл.14, ал.4 вр. с ал.1 ЗМДТ за подаване на декларация е започнал да тече от датата, на която касаторът е придобил правото на собственост върху процесните имоти и е изтекъл на 05.06.2019г. В неговите рамки декларация по чл. 14, ал.4 ЗМДТ не е подадена от дружеството, а срокът за депозиране на декларация по чл. 25, ал. 3 от Наредбата е обвързан с първия срок. Визираната норма сочи, че за нежилищни имоти на предприятията по чл. 21, ал. 1, придобити през текущата година или след 30 ноември на предходната година, за които предходният собственик е упражнил правата си за определяне на такса за битови отпадъци по чл. 23 и чл. 24, новият собственик има право да поиска да се запази установеният ред за определяне на таксата, който се е прилагал за тези имоти през текущата година, в случаите, когато не се променя предназначението на имота. Новият собственик на имота упражнява това си право чрез подаване на декларация по образец (Декларация 4) до кмета на Столична община, чрез Дирекция "Икономика и търговска дейност", в седемдневен срок от декларирането на имота по реда и в срока по чл. 14 от Закона за местните данъци и такси. В случая, срокът за подаване на декларацията по чл. 14 от ЗМДТ е изтекъл на 05.06.2019 г., а срокът за подаване на декларация по чл. 25, ал. 3 от Наредбата - на 12.06.2019 г., поради което депозираната на 27.09.2019г. декларация действително се явява просрочена.

Що се отнася до изтъкнатия от касатора довод за нарушение на чл. 68, ал.1 ЗМДТ следва да се посочи, че настоящият състав споделя изложените в тази връзка от АССГ мотиви и не следва да ги преповтаря. Като е приел, че при липсата на подадена в срок декларация по чл. 25, ал.3 от Наредбата, органът по приходите законосъобразно е определил процесната ТБО на основание чл. 26, ал.1 от същия подзаконов нормативен акт, решаващият състав е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, възлизащо на сумата от 3617,18 лв.

Така мотивиран и на основание чл. 222, ал. 2, т.1 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение,