Решение № 2198 от 1.3.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба на С. Дуран, гражданка на Република Турция, чрез процесуалния представител адв. Т. Лютвиева, срещу решение 3207/11.05.2022 г., постановено по адм. дело 12116/2021 г. по описа на Административен съд-София град, първо отделение, 6-ти състав, с което е отхвърлена жалбата й срещу заповед 5364р-1445/06.08.2021 г., издадена от директора на Дирекция Миграция при министерство на вътрешните работи /МВР/. В касационната жалба са релевирани подробни доводи за неправилността на съдебното решение като необосновано, постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с приложимия материален закон отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, по които се претендира неговата отмяна и постановяване на нов акт по съществото на спора за отмяна на атакуваната пред първата инстанция заповед, ведно с присъждане на разноски по делото. Ответникът директор на Дирекция Миграция при МВР, в срока по чл. 213а, ал. 4 от АПК не представя отговор на касационната жалба. В съдебно заседание чрез процесуалния представител юрк. В. Чорбаджийски, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли оставяне в сила на обжалваното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, а разгледана по същество за неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на С. Дуран срещу горепосочената заповед на директора на Дирекция Миграция , с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ е отнето правото й на постоянно пребиваване в Република България. В съответствие с представените доказателства е констатирано, че на 04.12.2017 г. на жалбоподателката, гражданка на Република Турция, е издадено разрешение за постоянно пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, валидно до 22.06.2021 г. На 08.06.2021 г. чужденката е подала заявление рег. 3536 до Дирекция Миграция , с която поискала издаването на български личен документ разрешение за пребиваване . При извършени от органа административни проверки е констатирано, че в периода от 05.08.2017 г. до 10.09.2020 г. лицето е пребивавало на територията на Р България за не повече от няколко /не повече от 5/ дни годишно, като за времето от 25.08.2018 г. до 06.10.2019 г. е отсъствало от територията на Р България, през който период не е пребивавало и в друга държава членка на Европейския съюз /ЕС/. Установено е, че съпругът на чужденката също е турски гражданин, който има разрешение за постоянно пребиваване в Р България, но се е установил извън пределите на страната. Със съобщение от 10.06.2021 г. чужденката е уведомена за започната срещу нея процедура за налагане на принудителна административна мярка /ПАМ/ - отнемане право на пребиваване на чужденец в Република България и възможността да даде обяснения и представи доказателства, при което на 20.07.2021 г. е постъпила писмена молба от лицето с приложен към нея документ, озаглавен допълнителен доклад , от който е видно, че в периода от 19.08.2019 г. до 05.10.2019 г. чуждата гражданка се е лекувала от [заболяване] в Република Турция. След като приел, че посочените обстоятелства не обосновават обективни причини за отсъствието на чужденката от територията на страната за целия констатиран период, директорът на Дирекция Миграция издал обжалваната заповед 5364р-1445/06.08.2021 г. За да отхвърли жалбата срещу тази заповед, административният съд е приел, че тя е издадена от компетентен орган, без при това допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в установената форма, в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби и целта на закона. Посочил е, че при издаване й, органът е отчел и обсъдил обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, при което обосновано е приел, че чужденката не е уязвимо лице, по отношение на нея няма образувани производства по реда на Закона за убежището и бежанците, както и че от 2017 г. до датата на издаване на заповедта е била в страната за не повече от няколко дни годишно. По отношение на твърдението й, че отсъствието от страната се е наложило поради здравословни проблеми, за което е представила пред органа медицински документ, съдът е констатирал, че така представеният документ от лекар в Република Турция, издаден една седмица преди изтичане на периода, се отнася само до съвсем малка част от него /от 19.08.2019 г. до 25.08.2019 г., когато изтичат дванадесет месеца от последното пребиваване на жалбоподателката в Република България от 20.05.2018 г. до 25.08.2018 г./, при което не обоснова отсъствието на чужденката за целия период, а само в неговия край, поради което не следва да се приеме като такава пречка, която да я възпрепятства да пребивава в страната цяла година. Счел е за неоснователно твърдението за нарушение на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/ поради това, че с приложената ПАМ не се нарушава по недопустим начин правото на личен и семеен живот на жалбоподателката, доколкото по делото липсват данни семейството и съпругът й да са се установили да живеят на територията на Република България. Постановеното решение е правилно. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, въз основа на който е издадена оспорената заповед, отнемане правото на пребиваване на чужденец в Р България се налага и когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите-членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, § 1, т. в от Директива 2003/109 ЕО от 25.11. 2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни /Директива 2003/109 ЕО/ е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеци. В съответствие с предвидената в чл. 9, § 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Установено е, че такива изключения не са налице по отношение на С. Дуран. От друга страна, разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ предвижда при прилагане на принудителните административни мерки компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. По делото няма спор, че С. Дуран е получила статут на постоянно пребиваващ на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. След анализ на представените по делото доказателства съдът е направил обоснован извод, че чужденката няма семейство на територията на Република България, предвид обстоятелството, че със съпруга си се е установила в страната си по произход, както и че не е трайно установена в Република България, с която по делото липсват данни да са създадени трайни връзки. Следва да бъде споделен и изводът на първоинстанционния съд, че не е налице твърдяния директен ефект на чл. 9, § 2 от Директива 2003/119 ЕО. Разпоредбата предвижда възможност за държавите членки за дерогация от правилото на на § 1, б. в , но не и задължение, при това при в определени, нормативно установени изключителни случаи, в които разглежданият такъв не попода. Неоснователно е и твърдението в касационната жалба, че приложената принудителна административна мярка е в противоречие с разпоредбата на чл. 8 КЗПЧОС. От установените по делото обстоятелства е видно, че С. Дуран има сключен граждански брак с турски гражданин с предоставено разрешение за постоянно пребиваване, с който обаче липсват данни след брака да са живели в България за някакъв период от време, като пребиваванията на чужденката в България са от по няколко дни в рамките на една година. Предвид доказателствената съвкупност по делото, правилно съдът е приел, че освен обстоятелството, че жалбоподателката е родена в България, не се установява наличието на семейни, културни и социални връзка преимуществено с Република България, а не с Република Турция, а още по-малко такива, които да бъдат недопустими нарушени с издаването на процесната заповед по смисъла на чл. 8 от КЗПЧОС. С оглед установеното от фактическа страна, административният съд, след като е обсъдил наведените от страните доводи и представените по делото доказателства от значение за правилното решаване на спора, е приел, че административният орган е издал законосъобразен акт, на посоченото в него правно основание - чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Направените в тази връзка обосновани и правилни изводи, че заповедта е издадена от компетентен орган, действащ при условията на обвързана компетентност, мотивирана е с посочване на фактическите и правни основания за това и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с приложимия материален закон и неговата цел, се споделят изцяло от настоящата инстанция, поради което не следва да бъдат излагани повторно в мотивите на настоящото решение. Първата инстанция, като приела заповедта за отнемане на правото на постоянно пребиваване за законосъобразна и отхвърлила, като неоснователна подадената срещу нея жалба, е постановила правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора, неоснователно се явява предявеното от процесуалния представител на касатора искане за присъждане на разноски, а претенцията на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна. При това касационната жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати на МВР сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, в определен от състава размер в съответствие с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение