Решение № 15242 от 13.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 9204/2010 г.

ВАСIII отделение13.12.2010 г.докладчик Таня Куцарова

Диспозитив

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Иван Стоянов Иванов от гр. Пловдив, вписан като нотариус под № 509 в регистъра на Нотариалната камара, против заповед № ЛС- И-355 от 12.05.2010 г. на министъра на правосъдието, с която му е отказано преместване от район на действие - Районен съд - Пловдив в район на действие Районен съд - София. Решението подлежи на обжалване пред петчленен състав на Върховен административен съд с касационна жалба в 14 дневен срок от съобщаването на страните.

Мотиви

Решение № 15242 от 13.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 9204/2010 г., III о., докладчик съдията Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл. 34б от Закона за нотариусите и нотариалната дейност / ЗННД/ и е образувано по жалбата на Иван Стоянов Иванов от гр. Пловдив, вписан като нотариус под № 509 в регистъра на Нотариалната камара, против заповед № ЛС- И-355 от 12.05.2010 г. на министъра на правосъдието, с която му е отказано преместване от район на действие - Районен съд - Пловдив в район на действие - Районен съд - София. Твърди, че заповедта е незаконосъобразна, като постановена в противоречие с материалния закон, тъй като за него са налице важни обстоятелства, представляващи основание за преместването му в искания район на действие. Оспорва законосъобразността на заповедта като противоречаща и на нормите на първичното право на Европейския съюз, по специално на " чл. 82 от ДЕО /регламентиращи свободната конкуренция като най- добър начин пазарът да работи в полза на потребителите/, нормите на чл. 49-55 ДЕО / разпоредби, регламентиращи свободното предоставяне на услуги, вкл. при дейностите на свободните професии и налагането на обща забрана върху ограниченията за свободно предоставяне на услуги/, противоречие с прякото действие на нормата на чл. 14 от ДЕО за свободно движение на лица, услуги и капитали и редица други". Желае отмяна на обжалваната заповед. Ответникът по жалбата - министър на правосъдието чрез процесуалния си представител оспорва основателността на жалбата. С оглед събраните по делото доказателства, Върховният административен съд, тричленен състав, намира за установено от фактическа страна следното: Със заявление № 94-И-133 от 14.05.2009 г. жалбоподателят Иван Стоянов Иванов, нотаирус с район на действие - Районен съд - Пловдив, вписан под № 509 в регистъра на Нотариалната камара, е поискал от министъра на правосъдието, на основание чл. 34б от ЗННД да бъде преместен в район на действие - районен съд - София. Посочил е причини от семеен и здравословен характер, а именно, че след фактическата раздяла със съпругата му, той на практика упражнява родителските права и се грижи за ненавършилата си пълнолетие дъщеря, която живее и учи в гр. София. Отглеждането и полагането на непосредствените грижи за детето изисква постоянното му присъствие в гр. София. През 2001 г. е претърпял пътно-транспортно произшествие, в резултат на което е получил трайни увреждания, които затрудняват придвижването му между градовете София и Пловдив. Последващото лечение, което продължава и понастоящем и е свързано с извършване на нови операции, налага жалбоподателят да живее в продължителен период от време в гр. София. Към заявлението са представени писмени доказателства, установяващи твърдените него факти - епикризи, експертно решение и удостоверение за раждане на детето, декларации. По заявлението, въз основа на предложение на комисията, създадена в изпълнение на процедурата по чл. 34б от ЗННД, министърът на правосъдието е постановил обжалваната в настоящото производство заповед № ЛС- И-355 от 12.05.2010 г., с която е отказал преместване в район на действие - Районен съд София. В подробните си мотиви, административният орган е обсъдил изтъкнатите причини за преместване, като в заключение е приел, че същите не представляват важни причини по смисъла на чл. 34б, ал. 1 от ЗННД. Упражняването на родителските права върху ненавършилото пълнолетие дете и влошеното здравословно състояние са факти, предшестващи по дата на настъпване участието на жалбоподателя в конкурса за нотариуси през 2004 г., от когато е вписан като такъв, и същият е следвало да съобрази желанието си за заемане на място и съответен предпочитан район на действие при кандидатстване. Посочил е също така и че в района на действие - Районен съд София липсват свободни бройки за нотариуси. Пред съдебната инстанция жалбоподателят не представя доказателства, различни от представените в преписката. С оглед събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от правна страна следното: Правото на нотариусите на преместване от един в друг район на действие е уредено в разпоредбата на чл. 34б от ЗННД, като фактическите основания за това са две - наличието на важна причина, посочена в мотивираното заявление до министъра на правосъдието и открито място по чл. 10 от закона. Последното обстоятелство е обективно и не подлежи на преценка от административния орган. Наличието на важни причини по см. на чл. 34б, ал. 1 от ЗННД за преместване на нотариус обаче е обстоятелство обхванато от правото на дискреция, с която разполага административният орган. Преценката на органа, законово предоставена с разпоредбата на чл. 34б, ал. 1 от ЗННД, не е извън правилата на Административнопроцесуалния кодекс, а се извършва в съответствие с принципите на съразмерност, последователност и предвидимост, установени в чл. 6 и чл. 13 от АПК. Доколкото принципите са основни начала, установени с материалноправни норми, нарушаването им от административния орган, при упражняване на дискреционната му власт / оперативната му самостоятелност при издаване на административния акт/, съставлява нарушение на материалноправните норми и е основание за отмяна на акта съгласно чл. 146, т. 4 от АПК. Съгласно чл. 169 от АПК, при оспорване на административен акт, издаден при оперативна самостоятелност, съдът проверява дали административният орган е разполагал с оперативна самостоятелност и спазил ли е изискването за законосъобразност на административните актове. Спазването на общите принципи за упражняване на административната дискреция е част от контрола за законосъобразност на административните актове по критериите, посочени в чл. 146, т. 3 от АПК. Обжалваната в настоящото производство заповед № ЛС- И-355 от 12.05.2010 г. на министъра на правосъдието, е издадена от компетентен орган, действащ в рамките на предоставените му с чл. 10 от ЗННД правомощия, спазено е изискването за писмена форма на волеизявлението и неговото мотивиране за наличие на основание на издаване на административния акт. Преди постановяване на заповедта е дадено становище на комисия, назначена от министъра за разглеждане и обсъждане на подадените заявления, волеизявлението на министъра на правосъдието съответства на полученото становище от комисията по чл. 34б от закона. От изложеното следва да се направи извод, че са спазени административнопроизводствените правила при издаване на обжалвания индивидуален административен акт . Разглеждайки по същество административния спор, административният орган е приел, че не са налице основания за преместване, предвид липсата на двете предпоставки за възникване на правото на преместване, посочени в чл. 34б от ЗННД. Жалбоподателят не оспорва липсата на вакантно място и липсата на основание за откриване но ново място съобразно критерия на чл. 10, ал. 1 от ЗННД /брой на откритите места за нотариуси спрямо броя на населението/. Твърди, че изтъкнатите от него причини следва да се приемат за важни и обосновават наличието на основание за преместването му в друг район на действие. Настоящата инстанция приема, че при обсъждане на същите, административният орган не е нарушил изискването на чл. 6, ал. 1 от АПК, задължаващо органа да упражнява правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. Въпреки, че не е изрично посочено в закона, важните обстоятелства следва да бъдат възприемани като факти, настъпили след като кандидатът е придобил правоспособност като нотариус,, т. е. ЗННД е започнал да простира действието си върху него. Като е дал такова тълкуване на нормата на чл. 34б от ЗННД, административният орган е постановил акта си в съответствие с целта на закона, въвеждащ конкурсното начало при заемане място на нотариус. Административният орган е съобразил обстоятелството, че фактите, на които жалбоподателят основава искането си, са възникнали преди извършването на конкурса през 2004 г., на който същият е станал нотариус, с оглед възможността още тогава да кандидатства и да се съревновава за място в гр. София. Тълкувана в обратен смисъл, като даваща право на преместване въз основа на факти, възникнали преди придобиване на правоспособност на нотариус, нормата на чл. 34б от ЗННД би игнорирала приложението на друга норма - чл. 10, ал. 2 от същия закон относно правилото за конкурс, чрез който се заемат откритите места на нотариуси и ще е в противоречие с целта на закона. Ето защо съдът намира, че при обсъждане на втората предпоставка, административният орган не е нарушил законовите принципи за упражняване на оперативната самостоятелност. Предвид обстоятелството, че не са налице и двете, визирани в нормата на чл. 34б, ал. 1 от ЗННД предпоставки, съдът счита, че обжалваната заповед № ЛС- И-355 от 12.05.2010 г. на министъра на правосъдието, съответства на приложимия материален закон - чл. 34б ЗННД. По отношение възражението за нарушение на нормите на първичното право на Европейският съюз съдът на мира следното: Цитираната от жалбоподателя норма на чл. 56, ал. 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз / предишен чл. 49 от ДЕО, респ чл. 59 от ДЕИО / съдържа забрана на ограничението на свободното предоставяне на услуги в рамките на Съюза по отношение на гражданите на държавите -членки, които са се установили в държава-членка, различна от тази, в която се намира лицето, за което са предназначени услугите. Нормата е с директен ефект, признат в редица решение на СЕО /СЕС/ и гражданите на ЕС черпят права от нея. Жалбоподателят, като правоспособен нотариус, следва да се счита за лице, осъществяващо дейност на свободна професия и като такъв по силата на чл. 57, ал. 1, вр. чл. 57, б."г" от ДФЕС /предишен чл. 50 от ДЕО / извършващ услуга по смисъла на Договорите, тъй като такава се предоставя обикновено срещу възнаграждение. Съгласно чл. 53 /предишен чл. 47 от ДЕО / от ДФЕС, за да се улесни започването и упражняването на дейност като самостоятелно заето лице, Европейският парламент и Съветът, като действат в съответствие с обикновената законодателна процедура, издават директиви, които имат за цел взаимното признаване на дипломи, удостоверения и други доказателства за официални квалификации, както и за координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно достъпа до и упражняването на дейности като самостоятелно заети лица. В конкретния случай жалбоподателят упражнява дейност в една държава-членка на ЕС, поради което по отношение на него не е нарушена забраната на чл. 56 от ДФЕС. Достъпът до дейност и упражняването на такава като самостоятелно заето лице / нотариус/, извън на изключението на чл. 45 ДЕО е резултат от уреждане на обществените отношения чрез приемане на вътрешен за държавата-членка акт, по начин предписан в приетите от институциите на ЕС директиви. Без да е налице нарушение на забраната за ограничаване на свободното предоставяне на услуга в друга държава-членка на Съюза, регламентирана в Договорите, на което неоснователно се позовава жалбоподателят, условията за упражняване на професията на нотариус в Република България, се определя съобразно правилата на ЗННД. Както се изтъкна административният орган е съобразил административния си акт с националната норма на чл. 34б от ЗННД, поради което възражението за нарушение на правото на Съюза, се явява неоснователно. Жалбата следва да се отхвърли като неоснователна. Водим от изложеното, Върховният административен съд, трето отделение

Цитирани разпоредби

1