Решение № 253 от 18.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2010 г.

Решение № 253 от 18.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 290 от ГПК. С определение № 76/24.01.2011 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 1919/2010 г. по жалба на [фирма] е допуснато до касационно обжалване решение на Ямболски окръжен съд № 125 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 302/2010 г. С това въззивно решение е признато за незаконно и е отменено уволнението на Г. Ж. Д., извършено със заповед № 178/10.12.2009 г. на управителя на [фирма], възстановен е на заеманата преди уволнението длъжност "оператор" и касаторът е осъден да заплати обезщетение за оставане без работа в размер 4 769,40 лв със законната лихва от 28.01.2010 г. Обжалването е допуснато поради противоречиво разрешаване на въпроса могат ли да се събират доказателства пред въззивния съд за факти, за които първата инстанция в нарушение на чл. 146 от ГПК не е указала в доклада си, че страната не сочи годни доказателства за тях. По реда на чл. 290 от ГПК на този въпрос е отговорено положително в решение на ВКС, IV г. о. № 417/12.07.2010 г. по гр. д. № 788/2009 г. Обжалваното въззивно решение е постановено след като е отказано събирането на такива доказателства, въпреки че те са представени пред въззивния съд и въпреки че касаят факти, заради чието недоказване първата инстанция е отхвърлила иска, без да е посочила в доклада по делото, че подлежат на доказване и кому е доказателствената тежест. Настоящият съдебен състав приема за правилно становището, дадено в решение на ВКС, IV г. о. № 417/12.07.2010 г. по гр. д. № 788/2009 г., което е постановено за уеднаквяване на практиката и с което инстанциите по същество е трябвало да се съобразят. Въззивният съд може и е длъжен да събере доказателствата, за които първата инстанция не е дала указания на ответника по чл. 146, ал. 1, т. 4 и 5 от ГПК - кои факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях. За тези доказателства не настъпва преклузията по чл. 266, ал. 1 от ГПК, тъй като в резултат на процесуалните нарушения, допуснати в първата инстанция, е била пропусната възможността за своевременното им допускане - чл. 266, ал. 3 от ГПК. След така приетият отговор на въпроса, поради който е допуснато касационно обжалване, съдът намира касационната жалба за основателна. Обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на правилата на ГПК, тъй като въззивният съд е приел от правна страна, че уволнението е незаконно поради това, че волеизявлението от името на работодателя не е направено от двамата му управители или от един управител и прокурист на дружеството. А фактическият извод, че работодателят се представлява съвместно от двамата управители или от единия управител и прокуриста, а заповедта е издадена само от единия управител, е направен след като е отказано събирането на доказателства във въззивното производство по въпроса дали единият управител на дружеството е упълномощен от другия да извърши уволнението сам. Съображенията на съда да откаже приемането на такива писмени доказателства е преклудирането на възможността за събирането им съгласно чл. 266, ал. 1 от ГПК. Този правен извод противоречи на практиката на ВКС, посочена по-горе, според която преклузията не настъпва по отношение на твърдения и доказателства за факти, за които на ответника не е указано в доклада по чл. 146, ал. 1 от ГПК, че са в негова доказателствена тежест. Налице е касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК - съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено. При обсъждането на спора по същество, въпреки извършеното процесуално нарушение, касационната инстанция счете, че по делото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия. В тази насока съдът съобразява друго свое решение, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, уеднаквяващо практиката по въпроса за характера на иска за отмяна на незаконно уволнение. С този иск се отрича съществуването на потестативното право на работодателя да прекрати едностранно съществуващо трудово правоотношение. По него ищецът е длъжен да изложи още в исковата си молба всички свои възражения срещу съществуването на това право. Съдът трябва да даде указания на страните да конкретизират и уточнят твърденията си в първото съдебно заседание по делото, след което прави доклад по делото, в който сочи обстоятелствата, от които произтичат твърдяните права и задължения, разпределя доказателствената тежест и организира процеса на доказване. Непредявените от ищеца обстоятелства, които опорочават уволнителното волеизявление, се преклудират. Нито първоинстанционният, нито въззивният съд могат да обсъждат и разглеждат твърдения за факти, осъществили се преди предявяване на иска, които ищецът не е предявил по надлежния ред. Решението по иск за признаване на уволнението за незаконно не може да се основе на факти, които опорочават или погасяват спорното потестативно право, ако не са изрично посочени от ищеца като такива. В настоящия случай ищецът в исковата си молба не е навел като основание за незаконност на уволнението липсата на представителна власт само един от управителите на дружеството да направи волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение с работник, на който е наложено дисциплинарно наказание "уволнение". Именно поради това първата инстанция не е посочила в доклада си този факт като нуждаещ се от доказване и не е разпределила доказателствата тежест за него. Единствените конкретни твърдения на ищеца, с които оспорва уволнението, се свеждат до това, че не е извършил посоченото в заповедта дисциплинарно нарушение и че има чисто дисциплинарно минало (т. е. че наложеното наказание е несъразмерно по тежест съгласно чл. 189 от КТ). Твърди се също, че уволнението е извършено в нарушение на разпоредбите на КТ и други нормативни актове, но без да са посочени конкретно какви са тези нарушения, включително няма довод за липса на представителна власт на лицето, издало заповедта за уволнение. Съдът не може да въвежда такъв довод като предмет на делото, щом ищецът не го е въвел по надлежния ред. След изтичане на срока по чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ, възможността ищецът да се основе на този факт за да поиска отмяна на уволнението като незаконно, е преклудирана, съответно безпредметно е и събирането на доказателства с цел установяването му в хода на въззивното производство. Поради това не е необходимо извършването на други съдопроизводствени действия и спорът следва да бъде решен по същество от касационната инстанция (арг. от чл. 293, ал. 3 от ГПК). По делото е установено, че ищецът Д. е работил в дружеството-касатор по трудов договор от 21.02.2007 г., заемал е длъжност "оператор". На 24.11.2009 г. между ищеца и друг работник на [фирма] - Б. Р. Б. - възникнал конфликт през работно време и на работното им място. Спречкването е предизвикано от ищеца, който нарушил физическата неприкосновеност на Б., последвала размяна на удари между двамата, в резултат на което претърпели леки телесни повреди. На 07.12.2009 г. работодателят изискал обяснения от ищеца Д. във връзка с инцидента и получил такива още в същия ден. В обясненията си Д. не отрича за конфликта и признава, че е нанасял удари на Б., но твърди, че се е защитавал от агресия срещу него, а не я е инициирал. Работодателят не е възприел обясненията и е счел, че спречкването е предизвикано от Г. Д. и е довело до пълно нарушаване на производствения процес и на установените в дружеството правила на поведение. Поведението на ищеца е квалифицирано като тежко нарушение на трудовата дисциплина и на 10.12.2009 г. управител на [фирма] издал заповед за дисциплинарното уволнение на ищеца, връчена му на следващия ден. Уволнението е законно, тъй като извършването на нарушението на трудовата дисциплина е установено по безспорен начин от доказателствата по делото. Още на 24.11.2009 г. длъжностни лица в [фирма] са провели разследване на инцидента, станал с участието на ищеца Д. и Б. Б. (и двамата работници по трудов договор в дружеството), като са снети писмени обяснения от очевидците. Същите са недвусмислени, че конфликтът е предизвикан от поведението на ищеца Д., който е започнал пръв физическата разправа с другия работник - уловил го е за врата и го е избутал, след което е последвала размяна на удари. Тези факти са потвърдени от разпитаните пред съда свидетели, трима от които са очевидци на инцидента. Няма основания свидетелските показания да се считат за недостоверни, няма и никакви данни в подкрепа на твърденията на ищеца, че не той е провокирал сбиването. Според свидетелите в дружеството, друг такъв инцидент между работници не е имало, а въпросният се отразил сериозно на организацията на работата. След него в предприятието е имало подписка, подписана от 61 работници, с която пред работодателя бил повдигнат въпроса за лошото отношение на Г. Д. към останалите работници. С оглед тези данни съдът приема, че чистото дисциплинарно минало на ищеца не е достатъчен аргумент за определяне на дисциплинарното наказание "уволнение" като несъразмерно тежко спрямо извършеното нарушение. Напротив, на тежестта на нарушението съответства най-тежкото предвидено в кодекса дисциплинарно наказание, т. е. при уволнението работодателят не е допуснал нарушение на правилото по чл. 189, ал. 1 от КТ. Предвид изложеното уволнението, атакувано в настоящето производство, е извършено законно и не подлежи на отмяна. Съответно следва да бъдат отхвърлени исковете, предявени за възстановяване на уволнения работник на заеманата преди уволнението длъжност и за обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение. По изложените съображения съдът